намекна за предстоящото удоволствие?
Тя сведе поглед и прегъна крайчеца на престилката си.
— Смятах, че това може да подобри настроението му — отвърна отчаяно.
Сержантът разполагаше с всичко, от което се нуждаеше — или поне така си мислеше, — за да залови убиеца незабавно. Той огледа за последен път бъркотията наоколо и каза:
— Е, мисля, че можете вече да разтребите. Видях каквото трябваше да видя. Братът енфермериен с готовност ще ви помогне да се погрижите за мъртвеца. Ако имам допълнителни въпроси, трябва да съм сигурен, че ше ви намеря тук.
— Че къде другаде да сме? — попита мрачно Рихилдис. — Какво възнамерявате да правите? Поне ще ме уведомите ли какво ше стане, ако… ако ви се наложи… — тя не можа да намери подходящите думи. Изпъна назад все още стегнатите си гъвкави рамене и каза с достойнство: — Синът ми няма нищо общо с това злодеяние и вие скоро ще го разберете. Та той е още дете, не е навършил петнайсет години!
— Дърводелската работилница на Мартин Белкот значи…
— Знам я — каза единият от войниците.
— Добре! Води ни там и ще видим какво има да ни каже тоя момък.
Те се обърнаха и тръгнаха уверено към вратата. Брат Кадфел намери за уместно да набразди поне с една вълничка гладката повърхност на тяхното самодоволство:
— Остава въпросът за съда, в който е пресипано това масло. Който и да го е откраднал, все едно дали от лечебницата, или от моята сушилня, трябва да е донесъл малко стъкло, в което го е бил налял. Майриг, ти видя ли нещо такова у Едуин тази сутрин? Дошли сте заедно от дъскорезницата. В джоб, кесия или кърпа дори едно мускалче не би останало незабележимо…
— Нищо такова не видях — отвърна решително Майриг.
— А освен това, макар и добре запушено, това масло лесно прониква навсякъде. Дори една-единствена капка да се е процедила или задържала по ръба, веднага оставя петно и характерен мирис. Внимателно оглеждайте облеклото на всеки, който може да има нещо общо с това престъпление.
— Нима ме учите как да си върша работата, отче? — попита сержантът със снизходителна усмивка.
— Споменавам определени особености, свързани с моята работа, които могат да ви бъдат от полза и да ви предпазят от заблуда — отвърна спокойно Кадфел.
— С ваше позволение — подхвърли сержантът през рамо на излизане от къщата — мисля, че първо ще заловим виновника. Пипнем ли го веднъж, съмнявам се, че ще имаме нужда от учените ви съвети.
И той продължи, следван от двамата войници, по късата пътечка към главния път, където бяха вързани конете.
Късно същия следобед сержантът и хората му стигнаха до работилницата на Мартин Белкот, която се намираше на улица „Уайл“. Майсторът — едър хубав мъж на около четирийсет години — вдигна поглед от работата си и жизнерадостно, без всякаква изненада или тревога ги запита по каква работа са дошли. Веднъж-дваж бе изпълнявал поръчки за гарнизона на Прескот, затова появата на хората на наместника в дъскорезницата му изобщо не го смути. Хубава жена с кестенява коса, очевидно съпругата му, надникна любопитно през вратата откъм къщата. За да разгледат новодошлите, оттам открито и без страх едно по едно изскочиха и три дечица: сериозно момиче на единайсетина години, истинска малка стопанка, строга и благопристойна, дребно набито момченце на около осем и една приказна фея на не повече от четири годинки с дървена кукла под мишница. Вратата на къщата остана отворена, а сержантът заговори гръмко и властно:
— При вас живее един чирак на име Едуин. Той ми трябва.
— Да, тук живее — също така гръмогласно отвърна Мартин, като се изправи и избърса ръце от лепкавия лак. — Едуин Гърни, по-малкият брат на съпругата ми. Ама сега го няма. Отиде да види майка си в къщата й във Форгейт. Трябваше вече да се е прибрал, но вероятно тя го е задържала. Каква работа имате с него?
Все още бе съвсем спокоен, все още не знаеше нищо.
— Напуснал е къщата на майка си преди повече от два часа — каза сухо сержантът. — Оттам идваме. Не искаме да те обидим, приятелю, ти казваш, че не е тук, но мое задължение е да проверя. Ще ни позволиш ли да обходим къщата и двора?
Спокойствието на Мартин се изпари буквално за миг. Той свъси мрачно вежди. Съпругата му, чиято коса имаше цвят на букова кора, отново се показа на вратата в дъното, а хубавото й благо лице внезапно стана хладно и враждебно, в тъмните й очи се мярна напрежение. Малкото дете произнесе строго, с гласа на естествената справедливост, противостояща на закона: „Лош човек!“, и никой не го смъмри.
— Щом казвам, че го няма тук — заяви Мартин с безизразен глас, — бъдете сигурен, че е истина. Но можете и да проверите. В къщата, работилницата и двора не се крие никой. А сега ми кажете вие какво криете? Това момче е мой роднина по линия на жена ми, а и чиракува при мен по своя воля. Еднакво ми е скъп и като зет, и като помощник. Защо го търсите?
— В къщата на Форгейт, където е бил тази сутрин — натърти сержантът, — господарят Жербаз Бонел, пастрокът му, който му бил обещал да му остави в наследство имението Молили, а сетне променил решението си, лежи отровен в спалнята си. Търся този момък Едуин, защото е заподозрян в убийството му. Това достатъчно ли е?
За най-големия син в това щастливо до този миг семейство последните думи бяха повече от достатъчни. Досега той бе подслушвал от съседната стая и чу ужасните, необясними новини. Значи служителите на закона бяха по петите на Едуин, а той отдавна трябваше да се е върнал, все едно как бе минало посещението в дома на неговата майка! Едуай бе започнал да се безпокои и докато родителите му не се съмняваха, че всичко е наред, момчето подозираше, че става нещо лошо. И преди сержантът и войниците да тръгнат из къщата, той се измъкна през задния прозорец, изкачи се по камарата трупи в двора и прескочи стената с пъргавината на катерица. После с леки безшумни стъпки хукна към склона, който се спускаше надолу към реката, мина през една от тесните странични врати в крепостната стена, отворени сега, когато за града отново бяха настъпили мирни времена, и излезе на стръмния бряг недалеч от манастирското лозе. Някои от търговците и занаятчиите в града, които се нуждаеха от просторни складове, бяха оградили парцели тук, за да съхраняват стоката си. Сред постройките беше и бараката на Мартин Белкот, в която той сушеше дървения материал. Това бе отдавнашно тяхно скривалище. В него момчетата намираха убежище, когато се случеше единият или пък и двамата да си докарат неприятности. Тук трябваше да дойде Едуин, ако… о, не, не ако бе убил, това беше глупост!… но ако се бе почувствал отритнат и оскърбен, ако бе силно огорчен или освирепял от ярост. Ярост, достатъчна, за да убие, но той не би го направил. Не беше такъв.
Едуай тичаше, без да спира, сигурен, че не са го проследили. Свърна рязко, шмугна се през вратичката в огражденията на баща си и се препъна в краката на свъсения, гневен, разплакан и безкрайно уязвим Едуин.
Той — може би заради следите от сълзи по лицето си — тутакси скочи на крака и здравата халоса Едуай, който не закъсня да му върне удара със същото негодувание. В моменти на напрежение първата им работа беше да се сбият. Което означаваше само, че са наежени и нащрек, и ако някой решеше да им се меси в такива случаи, можеше и да отнесе дружен пердах. Запъхтян, Едуай разказа за случилото се на своя слисан, недоверчив, ала накрая убеден и стъписан слушател. Двамата седнаха, събрали глави, и трескаво заумуваха какво да правят.
Елфрик се появи в билковата градина час преди вечерня. Кадфел бе пристигнал преди не повече от половин час, след като се увери, че тялото на покойника е измито, приведено в пристоен вид и отнесено в параклиса, къщата на починалия — разтребена, а обезумелите членове на домакинството — оставени на воля да блуждаят, да си задават въпроси и да скърбят кой както намери за добре. Майриг се беше върнал в работилницата, за да разкаже на майстора и семейството му дума по дума какво се бе случило, доколкото това можеше да им донесе някакво успокоение или да им послужи за предупреждение. Кадфел предполагаше, че хората на наместника вече са заловили младия Едуин… Мили Боже, та той дори бе забравил името на човека, за когото се бе омъжила Рихилдис — Белкот бе само неин зет.
— Господарката Бонел ви кани — каза сериозно Елфрик — да си поприказвате насаме. Умолява ви в
