пратил глашатай из улиците на града, за да огласи името на младия престъпник. Но този път по всяка вероятност глашатаят напразно си дерял гърлото. Един хлапак, ненавършил петнайсет години, познат на повечето хора в града… е, буйничък наистина, но… не, никой нямало да жертва съня си, за да хукне да го гони.
И Кадфел като наместника смяташе, че най-важното сега бе да се намери момчето. Майките са пристрастни, особено към единствените си синове, заченати късно, когато всяка надежда за мъжка рожба вече е изтляла. Преди да пристъпи към действие, Кадфел държеше да си поговори с момъка, да види, да чуе и да отсъди за себе си.
Рихилдис, поуспокоена, след като се наплака, му обясни как да намери работилницата и къщата на зет й. За щастие мястото се падаше в отсамния край на града. Първо покрай воденичния яз, след това по моста и през градските порти, които щяха да останат отворени до след вечерня, и две-три минути път нагоре по стръмната улица „Уайл“ — половин час отиване и връщане след вечеря. Щеше да се измъкне незабелязано, защото приор Робърт по това време обикновено се радваше на уединението си като новоназначен, макар и още невстъпил в длъжност игумен, оставяйки грижата за светските дела в светата обител на брат Ричард, който по принцип избягваше всякакво излишно усилие.
За вечеря имаше солена риба и боб, Кадфел не ги удостои с особено внимание и се измъкна от трапезарията, бързо прекоси големия двор и излезе през портата. Беше студено, но все още не мразовито. Нямаше сняг. За всеки случай бе увил с вълнени навои обутите си в сандали крака и бе спуснал ниско качулката си.
Странниците на градските порти го поздравиха бодро и с уважение, тъй като добре го познаваха. Монахът пое нагоре и надясно по „Уайл“, свърна още веднъж надясно и се озова посред открития двор под стрехите на къщата на Белкот. Похлопа на залостената врата. Последва доста продължителна тишина. Кадфел не очакваше друго и се въздържа да почука отново. Настойчивостта щеше да предизвика тревога.
Вратата се открехна предпазливо и пред Кадфел застана едно единайсетгодишно момиченце със сериозно лице. То стоеше с изпънати рамене и идеално изпълняваше ролята си на пазител на цялото разтревожено семейство, което напрягаше слух зад гърба му. Изглеждаше умно, добре гледано и уязвимо. Щом видя черното бенедиктинско расо, си пое дълбоко дъх и се усмихна.
— Праща ме господарката Бонел — каза Кадфел. — Искам да поговоря с баща ти, чедо, ако ме приеме. Сам съм, не се страхувай!
Тя отвори вратата с достойнството на стопанка и го пусна да влезе. Осемгодишният Томас и четиригодишната Дайота, естествено, най-безстрашните същества в този дом, изникнаха иззад роклята й и го зяпнаха с широко отворени очи. После от полуосветената вътрешност на къщата се появи и самият Мартин Белкот и притегли по-малките деца от двете си страни, положил закрилнически ръце на раменете им.
Беше широкоплещест едрорък мъж с широко и пълно открито лице. В очите му се четеше дълбоко недоверие. Кадфел отбеляза това със задоволство: прекалената доверчивост в един несъвършен свят е глупост.
— Влезте, отче — каза Мартин. — А ти, Алис, затвори и залости вратата.
— Простете ми за припряността — каза Кадфел, когато вратата се затвори зад него, — ала времето ми е малко. Днес тук са търсили един момък, но както разбрах, не са го намерили.
— Истина е — отвърна Мартин. — Не се е прибирал.
— Не искам да знам къде е. Не ми казвайте нищо. Но вас искам да попитам, вие го познавате, възможно ли е да е извършил онова, в което го обвиняват?
Със свещ в ръка от вътрешната стая излезе съпругата на Белкот. Познаваше се, че е дъщеря на Рихилдис, ала бе по-нежна, по-закръглена и с по-светъл цвят на кожата, макар че имаше прямия поглед на майка си.
— Съвършено невъзможно! — възкликна тя с искрено негодувание. — Ако на света изобщо някога е имало човешко същество, което никога не е прикривало чувствата и постъпките си, това е моят брат. Още преди да бе проходил, само нещо да не му беше наред, на миля околовръст всички разбираха. Но никога не е таил в себе си злоба. Моето момче е съвсем същото.
Да, разбира се, това бе въпросният Едуай, когото Кадфел все още не бе видял и който толкова приличал на неуловимия Едуин. И двамата ги нямаше.
— Вие сигурно сте Сибил — каза Кадфел. — Допреди малко бях при майка ви. Аз съм… може би тя е споменавала за някой си Кадфел, когото е познавала като девойка?
За негово задоволство пламъкът на свещта се отрази в очите й, които внезапно се уголемиха и светнаха от учудване и нескрито любопитство.
— Вие ли сте Кадфел? Да, много пъти е говорила за вас и се чудеше…
Погледна черното расо и качулката и усмивката й се стопи в съчувствено изражение. Разбира се, и тя като всяка друга жена на нейно място реши, че той трябва да е бил съкрушен, когато се е прибрал и е научил, че някогашната му любов се е омъжила, и затова е дал безотрадния обет. Нямаше смисъл да й обяснява, че призванието уцелва човека свише като стрела, изпратена от Господ, и че не се влиза в манастир само заради една нещастна любов.
— О, за нея сигурно е голяма утеха — простосърдечно възкликна Сибил, — че се появявате точно в този миг. Тя ви има доверие!
— Надявам се да е така — отвърна сериозно Кадфел. — И ненапразно, убеден съм. Дойдох само да ви кажа, че съм готов по всяко време да помогна, както тя вече знае. Лекарството, с което е извършено убийството, е направено от мен и това ме замесва в този случай. Искам да помогна на всеки, заподозрян несправедливо. Ще направя, каквото е по силите ми, за да се открие виновникът. Ако искате нещо да ми кажете или да ме попитате, обикновено можете да ме намерите между службите в сушилнята ми в билковата градина. И тази вечер ще бъда там, докато стане време за късната полунощна литургия. Вашият калфа Майриг познава манастира, въпреки че не е идвал в моята колиба. Той тук ли е?
— Да, тук е — отвърна Мартин. — Спи в плевнята в отсрещния край на обора. Разказа ни какво се е случило в манастира. Ала ви давам дума, че нито той, нито ние сме виждали момчето, откакто е избягало от къщата на майка си. Само знаем, че не е убило и не може да убие никого.
— Тогава спете спокойно — каза Кадфел, — защото Бог бди над вас. Ела да ме изпратиш, Алис, че трябва да бързам за вечерня, и тихо залости вратата зад гърба ми.
Момичето, което имаше същите големи очи, дръпна резето и отвори вратата. Малките бяха застанали неподвижно и го разглеждаха втренчено, ала без страх или враждебност. Родителите им го проводиха с едно-единствено „Лека нощ!“, но докато бързаше обратно по широкия път, беше сигурен, че посланието му е било чуто, разбрано и прието радушно от това обсадено семейство.
— Дори и да държите на всяка цена да се свари нова доза сироп за кашлица до утре сутринта — разсъждаваше на глас брат Марк пред Кадфел на излизане от вечерня, — защо аз да не го направя наместо вас? Като че ли не ви стига този ужасен ден, а трябва и цяла нощ да будувате? Или мислите, че съм забравил къде държим овчата опашка и сладкия кервел, седефчето и розмарина или пък синапа? — изреждането на съставките беше част от убедителните му доводи. Този младеж развиваше някакво натрапчиво чувство за отговорност към по-възрастния брат.
— Ти си млад — каза Кадфел — и се нуждаеш от сън.
— Въздържам се да отговоря по подобаващ начин — отвърна предпазливо брат Марк.
— И правилно. Виж какво, струва ми се, че си понастинал, тъй че по-добре отивай да си лягаш.
— Нищо подобно — възрази твърдо брат Марк. — Но ако ми намеквате, че има нещо, което е по-добре да не знам, наистина ще се напаря като разумен човек и после ще си легна.
— Човек не може да бъде обвинен за нещо, което не знае — миролюбиво приключи спора брат Кадфел.
— Не мога ли поне да помогна някак в блажено неведение? Когато ме изпратиха при вас в градината, ми казаха да изпълнявам всички ваши нареждания.
— Да — каза Кадфел. — Преди да си легнеш, можеш да ми намериш едно расо, горе-долу твоя размер, и незабелязано да го пъхнеш под леглото в килията. Може и да не потрябва, но…
