името на старата ви дружба да не я лишавате от приятелството си точно сега.
Кадфел не се изненада. Даваше си сметка, че е стъпил на блатиста почва въпреки отминалите четирийсет години, но нищо не можеше да направи. Младостта му, една немалка част от миналото му, благодарение на която бе станал онова, което представляваше като човек, бе свързана с Рихилдис и сега когато тя се нуждаеше от помощ, той нямаше друг избор, освен да й се отплати щедро.
— Добре — отвърна Кадфел. — Ти върви, аз ще дойда след петнайсетина минути.
Отвори му Рихилдис. Нямаше следа нито от Елфрик, нито от Олдит — господарката им се бе погрижила двамата с Кадфел да могат да разговарят в пълно уединение. Във вътрешната стая всичко беше почистено и подредено, нямаше и помен от царящия по обед хаос, дървената маса бе избутана встрани. Рихилдис седна на големия стол на починалия си съпруг и покани Кадфел да се настани на пейката до нея. В стаята бе полутъмно, настъпващият мрак се разсейваше от самотното пламъче на светилника. Единствената друга светлина идваше от очите й, от тъмните й блестящи очи, които с всеки миг той си припомняше все по- ясно.
— Кадфел… — започна тя неуверено и после отново замълча. — Само като си помисля, че наистина си ти! Навремето чух, че си се върнал, а после ни вест, ни кост. Смятах, че си се оженил и вече имаш внуци. Днес всеки път, когато те поглеждах, напрягах паметта си да си спомня откъде те познавам… И когато вече бях започнала да се отчайвам, чух името ти!
— А ти — каза Кадфел, — ти също се появи неочаквано. Изобщо не предполагах, че Юърд Гърни е починал… ето сега си спомних името му… А още по-малко, че си се омъжила повторно.
— Преди три години — отвърна тя и от гърдите й се изтръгна въздишка, която можеше да бъде и от мъка, и от облекчение за неочаквания край на този втори брак. — Жерваз не беше лош човек, просто годините му бяха повече, имаше си своите особености и бе свикнал да му се подчиняват. Съпругата му бе починала отдавна и оттогава живееше все сам, нямаше и деца. Поне не от брака си. Дълго настояваше, аз бях самотна и накрая той ми обеща… Нямаше законен наследник и ми обеща, че ако се омъжа за него, ще остави всичко на Едуин. Неговият сюзерен даде официално съгласие за това. Трябва да ти разкажа за семейството си. Родих дъщеря, Сибил, само година след като се ожених за Юърд, но после, не знам защо, годините минаваха, а второ дете не идваше. Може би си спомняш, Юърд имаше работилница в Шрусбъри, беше майстор дърводелец и дърворезбар. Добър занаятчия беше, добър стопанин и добър съпруг.
— Щастлива ли беше? — попита Кадфел, благодарен на Бога, че долавя в гласа й радостни нотки. Времето и разстоянието бяха проявили благосклонност и към двамата и в крайна сметка ги бяха довели там, където им се полагаше да бъдат.
— Много щастлива! Не можеше да ми се падне по-добър съпруг. Но други деца нямахме. Когато Сибил стана на седемнайсет години, се ожени за калфата на Юърд, Мартин Белкот. И той е добър момък и, слава Богу, тя също е щастлива съпруга, каквато бях и аз! Е, две години по-късно момичето забременя. Чувствах се тъй, сякаш се бях върнала в младостта си… първото внуче… Винаги е така! Толкова се радвах, докато се грижех за нея, и си мечтаех за бебето, а и Юърд се гордееше не по-малко от мен! Държахме се, сякаш бяхме отново младоженци. И не знам как стана, обаче когато Сибил беше в четвъртия месец, изведнъж разбрах, че и аз съм бременна. След толкова време, на четирийсет и четири години… беше някакво чудо! В крайна сметка и двете родихме момчета и въпреки че имат разлика от четири месеца, спокойно могат да минат за близнаци… при това вуйчото е по-малък от племенника. Много си приличат, и двамата са се метнали на мъжа ми. А откакто проходиха, са като братя, че и повече… диви като вълчета. Тъй че това са синът ми Едуин и внукът ми Едуай. Още не са навършили петнайсет години. Заради Едуин търся помощта ти, Кадфел. Кълна ти се, той не е способен да извърши нещо лошо, а човекът на наместника твърдо вярва, че синът ми е сипал отровата. Ако го познаваше, Кадфел, щеше да разбереш, че това е лудост!
От нейните любящи майчини уста звучеше като чиста истина и все пак на този свят има и синове, ненавършили четиринайсет години, които премахваха бащите си, за да си разчистят пътя. При това Бонел не бе роден баща на Едуин, а и между двамата не бе царяла Бог знае каква любов.
— Разкажи ми — каза той — за втория си брак и за сделката, която сте били сключили със съпруга ти.
— Ами Юърд се спомина, когато Едуин беше на девет години. Мартин пое работилницата и започна да я стопанисва също както съпругът ми преди него. Юърд го бе научил. Всички живеехме под един покрив, докато един ден не пристигна Жерваз, за да поръча облицовка за къщата си, и ме хареса. Беше хубав мъж, здрав и много мил… Обеща ми, че ако се омъжа за него, ще направи Едуин свой наследник и ще му остави Молили. По това време на Мартин и Сибил им се бяха родили още три деца, Мартин имаше доста гърла да изхранва, а аз реших, че така ще уредя живота на Едуин.
— Но не си успяла! — каза Кадфел. — Обяснимо е. Мъж в напреднала възраст, който никога не е имал деца, и жизнено подрастващо момче… нормално е било да се спречкат.
— За единия косено, за другия стригано — призна тя с въздишка. — Вярно е също, че Едуин беше донякъде разглезен. Свикнал беше на свобода, правеше каквото си иска, и непрекъснато тичаше при Едуай както винаги дотогава. Жерваз му натякваше да не се събира с простия народ и със занаятчиите, смяташе, че не са дружина за един млад бъдещ наследник на имение, а това нямаше как да се хареса на Едуин, който обичаше роднините си. Двамата всеки ден се караха. Когато Жерваз го биеше, Едуин бягаше в работилницата при Мартин и оставаше там с дни. Дори да го заключеше, той или пак бягаше, или си отмъщаваше по друг начин. Накрая Жерваз му каза, че и бездруго простият занаят му харесвал, шляел се с всякакви нехранимайковци в града, та да отидел и сериозно да се хванел като чирак в някоя работилница, щом за друго не го бивало. А Едуин, макар че много добре разбираше с какво го заплашва Жерваз, се хвана за думите му и постъпи точно както мъжът ми бе казал в яда си. Това вече съвсем изкара Жерваз от кожата му. Зарече се, че ще дари имението си на манастира срещу договор и ще дойде да живее тук. „Той нехае за земите, които исках да му оставя, защо трябва да ги стопанисвам за такъв неблагодарник?“ Така и стори на часа: както беше още ядосан, написа споразумението и започна приготовленията да дойдем тук още преди Коледа.
— А момчето как го прие? Сигурно изобщо не е предполагало, че ще се стигне дотам?
— Така е. Втурна се при мъжа ми разкаян, ала и изпълнен с негодувание. Закле се, че обича Молили, че никога не се е отнасял с нехайство към имението и че ще се грижи добре за него, ако го наследи. Но съпругът ми не искаше да отстъпи, въпреки че всички го молихме. Освен това Едуин бе ожесточен, защото бе получил обещание, а обещанията трябва да се спазват. Но стореното — сторено и вече никой не бе в състояние да накара съпруга ми да отмени решението си. Едуин не беше негов роден син, затова него никой не го попита; пък и щеше да бъде излишно… той не би се съгласил! Момчето побягна обратно при Мартин и Сибил извън себе си от яд и мъка. Оттогава не го бях виждала… Ох, де да не се беше появявал и днес! Но дойде и ето сега хората на наместника го гонят като престъпник, способен да убие мъжа на собствената си майка! Такова нещо не може да му дойде на ум, Кадфел, кълна ти се! Но ако го отведат… О, дори мисълта за това ми е непоносима!
— И откакто си тръгнаха, нямаш никаква вест, така ли? Новините бързо идват, досега щеше да се е разбрало, ако са го намерили.
— Засега нищо. Но къде другаде може да е отишъл? Той не е знаел, че трябва да се крие. Избяга оттук, без да подозира какво било писано да се случи след заминаването му. Просто се обиди от враждебното посрещане.
— Тогава може да не е искал да се прибира в такова състояние, а първо да се успокои. Хората често се крият, докато им мине ядът. Разкажи ми какво точно се случи на този обяд. Изглежда, Майриг е действал като посредник и се е опитал да го предума да се помири с пастрока си. Спомена нещо за някакво друго посещение…
— Не при мен — каза тъжно Рихилдис. — Двамата отишли в манастира да отнесат аналоя, който Мартин направи за параклиса на Света Богородица, и Майриг взел момчето със себе си, за да го запознае със стария монах, негов роднина. Опитал се да го убеди да дойде тук, но Едуин не пожелал. Майриг е добър, той направи всичко, каквото можеше. Днес успял да склони Едуин да дойде, а то виж какво стана! Жерваз тържествуваше. Посрещна много зле момчето ми — присмиваше му се, че е дошъл като просяк да моли за имението. А това е последното нещо, което ще направи Едуин. Готов е по-скоро да умре! „Значи укроти се най-сетне — рече му Жерваз. — Е, ако паднеш на колене и ме помолиш да ти простя за непокорството, кой знае, може и да склоня. Хайде, моли се за имението!“ И продължи все така, а накрая Едуин избухна, че
