Наоколо вече се бе събрала немалка тълпа. Минувачи с охота бяха дотичали да разберат каква е тази суматоха, стичаха се и хора от околните къщи. Докато стражите разговаряха с конярите, за да научат подробности, няколко деца се бяха приближили крадешком да чуят и да видят какво става, и това донякъде забави възобновяването на гонитбата. Майки, последвали рожбите си, препречваха пътя по цяла минута. Но нямаше никакво разумно обяснение за факта, че в последния момент, когато вече потегляха, конят под командира на стражата внезапно изцвили възмутено, изправи се на задните си крака и за малко не хвърли ездача си, който, изненадан, загуби още няколко минути, докато се справи с вироглавия кон и изкомандва хората си да преследват беглеца.
Брат Марк, който точеше врат заедно с останалите любопитни, видя как стражата се понесе към града, убеден, че дорестият кон бе имал достатъчно време да изчезне. Останалото зависеше от Едуин Гърни. Марк събра ръце в широките си ръкави, дръпна качулката си напред над смиреното лице и тръгна обратно към портите на манастира с твърде противоречиви вести. По пътя изхвърли втория камък, който бе взел до хамбара. В чифлика на чичо си от четиригодишна възраст бе работил само за къшей хляб. Вървеше след ралото с малка торбичка, пълна с камъни, за да плаши птиците, които идваха да кълват зърното. Трябваха му две години, за да открие, че всъщност съчувства на гладните птички и не иска да им причини нищо лошо. Но стана безпогрешен стрелец, който и досега не бе загубил своите умения.
— Значи го проследи до моста? — попита тревожно Кадфел. — А стражата там изобщо не го видя? И хората на наместника го изпуснаха?
— Изчезна яко дим — докладва брат Марк със задоволство. — Изобщо не е влизал в града. Според мен не е свил по някоя от пътеките преди моста, защото няма как да е бил сигурен, че няма да го видят. Мисля, че се е шмугнал покрай овошките към брега, където овошките все пак предоставят някакво укритие. Но какво ще прави после, нямам представа. Само че не го хванаха, това е сигурно. Ще дебнат близките му в града, ала там няма да намерят нищо — лицето му сияеше въпреки тревоженото изражение на Кадфел. — Нали ще докажете неговата невинност? Тогава защо се тревожите — опита се да изрече нещо успокоително Марк.
Беше си предостатъчна тревога някой дотолкова да зависи от доказването на истината и от влиянието на брат Кадфел върху съдбата, но, изглежда, тазсутрешните събития не бяха стреснали младия Марк и поне това беше добре.
— Бъди ми гост за вечеря — каза брат Кадфел с признателност — и после си почини. Много можеш да постигнеш с вяра като твоята. Вече съм убеден, че ако хвърлиш камък по някаква цел, непременно ще улучиш. Който те е кръстил, ти е предсказал бъдещето.
— Папа или кардинал — шеговито отвърна брат Марк. — Не по-малко.
— О, не! — каза брат Кадфел убедено. — По-горе от епископ пастирското призвание се разпилява.
През целия ден хората на наместника търсиха Едуин Гърни навред в града, където смятаха, че може да е подирил подслон, след като се е промъкнал по някакъв начин през моста. Не откриха следа от него там и пратиха стражи да завардят пътищата, които водеха извън полуострова. В тясната примка, очертана от Севърн, Шрусбъри имаше само два моста — единия към манастира и Лондон, по който би трябвало да е влязъл в града, и друг, към Уелс, от който ветрилообразно на запад се разклоняваха няколко пътя.
Вече бяха убедени, че беглецът ще се опита да тръгне към Уелс, защото това бе най-краткият път за спасение от тяхното правосъдие, въпреки че и там бъдещето му щеше да бъде доста рисковано. Тъй че бе пълна изненада, когато неколцина от хората на наместника, които се движеха покрай реката откъм манастира без особена надежда да попаднат на следа, бяха заговорени от развълнувано девойче на единайсетина години. То изтича към тях от нивите, за да попита, останало почти без дъх, дали е истина, че човекът, когото търсят, бил облечен в монашеско расо и яздел ръждивокафяв кон с жълта грива и опашка. Да, видяла го преди малко как се измъква предпазливо от горичката и се отправя на изток, сякаш искал да пресече реката при следващата извивка, да заобиколи и да излезе на широкия път за Лондон малко след „Свети Джайлс“. Тъй като беглецът първоначално бе препуснал точно натам, за да се натъкне на стражата, думите й прозвучаха убедително. Очевидно се бе спотайвал известно време някъде с надеждата, че преследвачите ще поемат в противоположна посока. Сега се бе почувствал в безопасност и бе потеглил отново. Момичето каза, че може да се е насочил към брода при Ъфингтън.
Те й благодариха сърдечно, пратиха един човек обратно да докара подкрепление и бързо се отправиха към споменатия брод. А Алис, която продължи да ги наблюдава скришом, пак така бързо се върна на пътя и моста. Никой не обръщаше внимание на единайсетгодишните момичета, които минаваха оттам.
Отвъд брода в Ъфингтън преследвачите за пръв път мярнаха своята плячка. Момъкът яздеше почти спокойно по тесния път към Ъптон. Но внезапно се обърна и щом ги видя, препусна като светкавица. Цветът и стойката на коня не можеха да се сбъркат и преследвачите искрено недоумяваха защо ездачът все още не се бе разделил с краденото си расо, което отдавна представляваше по-скоро улика, отколкото преимущество, тъй като всички в околността много лесно можеха да го разпознаят по него.
Неусетно времето напредна, следобедът превали и полека-лека почна да се смрачава. Преследването продължаваше вече часове. Изглежда, момчето познаваше всички гъсталаци и отбивки по пътя. Успя на няколко пъти да им се отскубне или да ги подмами в неочаквани и опасни места. Неведнъж излизаше от пътя, за да навлезе в заблатени ливади, а един дебел тежковъоръжен конник дори се строполи в смрадно тресавище. Друг път ги отвеждаше из разни затънтени пущинаци, където скоро ставаше невъзможно да се открие какъвто и да било проход. Освен това един кон си удари крака на камък и окуця. Беглецът прекара преследвачите си през Ачам, Каунд и Кресидж, като от време на време ги изгубваше, докато накрая Руфъс остана съвсем без сили и се препъна в гората отвъд Актон. Преследвачите заобиколиха момчето, нахвърлиха се отгоре му, задърпаха го за расото, за качулката и накрая го докопаха. Събориха го на земята, завързаха му ръцете и заради това, че ги бе разигравал толкова време, му хвърлиха един як бой, който той понесе философски и безмълвно. Помоли ги само да изминат разстоянието обратно до Шрусбъри със спокоен ход, тъй като конят му бе съвсем грохнал.
Опита се от конопения колан на расото си да стъкми юзда, която щеше да го улесни, но войниците му я отнеха за по-сигурно, от страх, че може да скочи дори и с вързани ръце, да хукне и да се шмугне в потъващата в мрак гора. Така след продължително пътуване те докараха своя пленник в Шрусбъри и късно вечерта минаха през портата на манастира. Откраднатият кон можеше незабавно да бъде върнат там, откъдето бе взет, и тъй като засега това бе единственото явно доказано престъпление на обвиняемия, поне докато останалите му деяния бъдат разгледани, мястото му бе в тъмницата на манастира. Там можеше спокойно да бъде оставен да си клати краката, докато правосъдието се приготви да му отправи по-сериозни обвинения за други, по-сериозни простъпки, попадащи под властта на наместника.
Приор Робърт, любезно уведомен, че издирваният момък е хванат и доведен в манастира, където трябвало да остане в тъмницата поне една нощ, се чувстваше раздвоен между задоволството, че скоро ще отпаднат косвените подозрения относно смъртта на господаря Бонел и ще може изкъсо да подхване правните въпроси около наследството, и раздразнението, че му се налага, макар и временно, да приюти престъпник на собствена територия. Но нали на другата сутрин щеше да последва арест за убийство, така че неудобството не бе чак толкова голямо.
— И сега този младеж е в стражницата при портите, така ли? — попита той войника, който бе донесъл вестта.
— Да, отче. При него са двама от манастирските пазачи и ако благоволите, можете сега да му отправите обвинение, а сутринта наместникът ще ви освободи от отговорността за него. Ако искате, елате да го разпитате за коня. Дори и без кражбата на коня нападението срещу конярите е достатъчно сериозно прегрешение.
Приор Робърт не беше недосегаем за човешкото любопитство, нито пък имаше нещо против да хвърли един поглед на младия демон, който бе отровил пастрока си и бе разиграл хората на наместника из половината графство.
— Ще дойда — каза той. — Църквата не бива да обръща гръб на грешника, а само да осъжда греха.
