някаква облага? И все пак аз ви познавам и съм убеден, че щом се съмнявате в нещо, не може и аз да не изпитам съмнения.
— Аз нямам съмнения — рече Кадфел твърдо. — Момчето е невинно, дори мисъл за убийство не го е спохождала. И за нищо на света не би се сетило да използва отрова. Когато дойдоха при мен, изпитах и двамата. Никой от тях не знаеше как е умрял човекът, и веднага ми повярваха, когато казах, че е бил намушкан. Дадох на момчето да помирише отровата, то дори не трепна. Смътно си спомняше, че мирисът му бил познат от лечебницата, където присъствал, докато разтривали рамото на брат Рийс.
— Вярвам ви — каза Берингар, — това безспорно е ценно сведение, което обаче не може да се смята за доказателство. Ами ако и двамата подценяваме лукавството на тези младежи просто защото са млади?
— Така е — съгласи се Кадфел с уморена усмивка, — вие самият не сте възрастен, а доколкото ми е известно, пределите на притворството ви още не са установени. Но, повярвайте ми, тези момчета са от друго тесто. Освен това ги познавам сравнително добре. Имам дълг и го изпълнявам според собствените си разбирания. Вие си имате свои задължениния, които трябва да изпълнявате съобразно със собствения ви пост и ранг. Не оспорвам това. Но в този момент, уважаеми Хю, не знам и няма как да се досетя къде се крие Едуин Гърни, иначе щях да го подканя да се предаде и да разчита на почтеността ви. Няма нужда да ви казвам, че верният негов племенник, който е отнесъл пердах заради него, със сигурност знае къде е Едуин или поне накъде се е отправил. Можете да го попитате, но той, разбира се, няма да каже нищо. Нито при вашия стил на разпит, нито при този на Прескот…
Както барабанеше с пръсти по масата, Хю за момент се замисли.
— Отче Кадфел, трябва да ви уведомя, че издирването на момчето ще продължи с пълна сила, тъй че внимавайте къде ходите.
— Това е честна сделка — каза Кадфел просто. — И по-рано сме били съперници по хитрост и сме завършвали като съюзници. Колкото до това, къде ходя, ще би се стори чудовищно отегчително. Приор Робърт не ви ли каза? Мога да се движа само в пределите на манастира, не ми е позволено да го напускам.
Пъргавите черни вежди на Хю хвръкнаха нагоре чак до косата му.
— Боже милостиви, заради какво прегрешение? — той завъртя очи. — Какво сте забъркали, та сте си заслужили такава възбрана?
— Прекарах твърде много време в разговор с вдовицата и едно наострено ухо схванало, че се познаваме много добре още от младини — не бе сметнал за нужно да съобщава това на Хю, но пък и нямаше основания да го крие от него. — Веднъж ме попитахте как така не съм се оженил, и аз би отговорих, че навремето съм имал подобно намерение, преди да потегля за Светите земи.
— Спомням си! Дори й споменахте името. Казахте, че сега сигурно има внуци и правнуци… Наистина ли, Кадфел? Нима тази дама е вашата Рихилдис?
— Тази дама. — изрече Кадфел, като наблягаше на всяка дума, — наистина е Рихилдис, но не е моя. Преди двамата й съпрузи за известно време имах претенции към нея, нищо повече.
— Трябва да я видя! Чаровницата, привлякла погледа ви, сигурно заслужава внимание. Ако беше някой друг, щях да кажа, че този факт значително отслабва аргументите в защита на нейния син, но понеже ви познавам, съм наясно, че който и да е буен хлапак на тази възраст, изпаднал в беда, би могъл да ви води за носа. Ще се срещна с нея, тя може да има нужда от съвет или от помощ. Очевидно тази история не е много чиста в правно отношение и докато нещата се изяснят, ще мине време.
— Има още нещо, което можете да сторите. То евентуално би доказало онова, за което аз мога само да настоявам. Както ви казах, момчето твърди, че е хвърлило в реката една инкрустирана дървена кутийка — Кадфел я описа с най-големи подробности. — Ако може да се намери, в немалка степен ще бъде подкрепена неговата версия, в която аз простодушно вярвам. За съжаление не ми е възможно да изляза и да се свържа с рибарите и лодкарите от Севърн и да ги помоля да се оглеждат за такава дреболия по брега на местата, където водата обикновено изхвърля разни неща. Но вие можете да го сторите, Хю. Можете да го разгласите в Шрусбъри и по реката. Струва си да се опита.
— Ще го направя непременно — съгласи се с готовност Берингар. — Има един човек, чиято зловеща задача е, щом някоя бедна душа попадне в Севърн, да прецени точно на кое място тялото ще бъде изхвърлено на брега. Нямам представа, дали дребните предмети следват същия път, но той не може да не знае. Ще му наредя да се заеме с това дирене. А сега, ако сме си казали всичко, най-добре да отидем да видим онзи ваш хлапак двойник. Късметлия е той, че го познавате, иначе едва ли щяха да му повярват, ако самият той им беше казал, че не е момчето, което търсят. Наистина ли толкова си приличат?
— Обичайна прилика между роднини, ако ги познаваш или ги видиш един до друг. Но когато са поотделно, човек може да се обърка, особено ако наистина не ги познава добре. А вашите хора са преследвали ездача на един определен кон. Елате да го видите!
Той все още изпитваше съмнения, когато двамата се отправиха към килията. Едуай напрегнато очакваше да разбере какво ще прави с него представителят на властта. И въпреки това не се страхуваше, че може да му се случи нещо лошо. Хю можеше да мисли различни неща за вината или невинността на Едуин, но не залагаше много на безрезервната вярност на Едуай към неговия роднина.
— Ела насам, Едуай, излез на дневна светлина — нареди Берингар, като държеше вратата на килията широко отворена. — Ела да те разгледам! Следващия път, когато се размените, искам да знам със сигурност кой от двамата ми е в ръцете — и когато Едуай послушно се изправи и предпазливо пристъпи напред, след като хвърли напрегнат поглед встрани, за да се увери, че брат Кадфел е там, Берингар го хвана за брадичката, повдигна без грубост лицето му и го огледа внимателно. Тази сутрин синините вече бяха морави, но лешниковите очи искряха. — Вече не мога да не те позная — каза Хю. — И така, млади господине, ти ни струваше доста време и усилия, но аз предлагам да не пилеем още повече, за да ти смъкваме кожата от бой. Ще те попитам само веднъж: къде е Едуин Гърни?
Начинът, по който бе зададен въпросът, и изражението на смуглото лице загатваха за всякакви възможности, ако не последваше отговор. Въпреки благия тон всичко можеше да се очаква. Едуай навлажни пресъхнали устни и каза с най-хрисимия и почтителен глас, който Кадфел бе чувал от него:
— Ваша светлост, Едуин е мой роднина и приятел, и ако исках да издам къде е, нямаше да изтърпя всичко това само за да може той да се скрие. Разберете ме, не мога и няма да го предам.
Берингар погледна брат Кадфел и запази сериозно изражение, ако не се смятаха искрите в очите му.
— Добре, Едуай, честно казано, не очаквах да ми кажеш друго. Не е прегрешение да отстояваш верността си. Но искам да бъдеш на място, където лесно мога да те намеря, ако ми потрябваш, а и да бъда сигурен, че няма да хукнеш като пощурял пак да спасяваш някого.
Едуай си представи някакви килии в крепостта на Шрусбъри и придоби стоическо изражение, за да посрещне най-лошото.
— Дай ми дума, че няма да напускаш къщата на баща си и работилницата — каза Берингар, — докато не ти върна свободата! Защо да те храним на обществени разноски през коледните празници, след като ти си човек, който държи на думата си. Даваш ли я?
— О, разчитайте на честната ми дума! — възкликна Едуай, слисан и в същото време целият сияещ. — Няма да мърдам от двора, докато не ми разрешите. И благодаря!
— Добре! Вярвам на думата ти, както и ти можеш да вярваш на моята. Задачата ми, Едуай, не е на всяка цена да осъдя твоя вуйчо или безразборно някой друг за убийстбо, а да открия кой е истинският извършител на престъплението. И ще го направя! Тръгвай, лично ще те отведа в дома ти. Няма да е излишно да си поговоря малко с родителите ти.
Тръгнаха преди голямата литургия в десет — Берингар с Едуай на седлото зад него. Оказа се, че кокалестият петнист жребец може да носи товар, два пъти по-тежък от скромното тегло на господаря си. Отзад в редица по двама следваха тежковъоръжените конници. Само веднъж, по средата на литургията, когато мислите му трябваше да бъдат заети с по-възвишени неща, Кадфел се сети с раздразнение за още две отстъпки, които можеше да постигне, ако бе помислил навреме. Мартин Белкот сега беше без кон, манастирът искаше да се отърве от Руфъс, а Рихилдис сигурно щеше да се зарадва, ако животното отиде при зет й и тя престане да се чувства задължена на манастира за мястото в обора и зобта. Берингар вероятно би оценил хумора, ако повереше коня на дърводелеца с обяснението, че освобождава манастира
