В малката постройка при портата момчето седеше на една пейка срещу приветливия огън свито, сякаш да се защити от целия свят, но въпреки синините и посърналостта си изобщо не изглеждаше уплашено. Манастирските пазачи и хората на наместника го бяха обградили, гледаха го мрачно и му задаваха въпроси, на някои от които той благоволяваше да отговори лаконично. Войниците на наместника бяха целите прашни и изкаляни от преследването, а един-двама — дори поожулени и насинени. Блестящите очи на момчето се местеха от човек на човек и дори устните му сякаш потрепнаха в спотаена усмивка, когато погледът му се спря на онзи, който бе паднал в тресавището при Каунд. Бяха му съблекли взетото на заем расо и сега момчето изглеждаше слабо и русокосо, със светла гладка кожа и лешникови очи. Приор Робърт бе малко изненадан от младостта и от приятната му външност: наистина дяволът можеше да приема привлекателен образ!
— Толкова млад и вече грешен! — каза той на глас. Репликата не беше предназначена за момчето, а изречена на прага, докато Робърт влизаше, но на четиринайсетгодишна възраст слухът е остър. — И така, момче — каза приорът, като се приближи, — ти си смутителят на нашето спокойствие. Много неща ти тежат на съвестта и се опасявам, комай вече е късно дори за молитва да имаш време да се поправиш. И все пак ще се помоля за теб. Вече си достатъчно голям, за да знаеш, че убийството е смъртен грях.
Момчето го погледна право в очите и каза, като налягаше на всяка дума:
— Не съм убиец.
— О, дете, каква е ползата повече да се отрича известното? По същия начин би могъл да заявиш, че не си откраднал коня от нашия хамбар тази сутрин и пред очите на четирима слуги и много други хора.
— Не съм откраднал Руфъс — отвърна момчето рязко и твърдо. — Той е мой. Беше собственост на втория ми баща, а аз съм негов наследник, тъй като договорът му с манастира не е подпечатан, а завещанието, което ме прави негов наследник, остава в сила. Как ще открадна нещо мое? От кого?
— Ужасно момче! — възмути се приорът, който се наежи при такава дръзка защита и още повече при смътното подозрение, че този пакостник въпреки тежкото си положение дръзваше да се глуми. — Мисли какво говориш! Покай се, докато все още имаш време. Не си ли проумял, че убиецът не може да получи наследство от своята жертва?
— Казах го и ще повторя, не съм убиец. Отричам, кълна се в душата си, в олтара, в каквото поискате, никога не съм причинил зло на втория си баща. Затова Руфъс е мой. А когато завещанието влезе в сила, Руфъс, Молили и всичко останало наистина ще бъдат мои. Не съм извършил никакво престъпление. Каквото и да сторите или да кажете, няма да ме накарате да приема. Нито пък — добави той и очите му внезапно заблестяха — ще успеете да ме изкарате виновен.
— Добронамереността ви отива нахалос, отче приоре — изръмжа началникът на караула. — Той е един твърдоглав млад негодник, който заслужава да увисне на бесилото! — но повелителният поглед на Робърт го накара да се въздържи да цапардоса по главата безочливия нахалник. — Не мислете повече за него, той не заслужава притесненията ви. И не се безпокойте, слугите ще го затворят на сигурно място в килията. После правосъдието ще се погрижи за него.
— Да му дадат нещо за ядене — каза Робърт, все пак не без състрадание, спомняйки си, че това момче цял ден бе водило за носа преследвачите си — и нека леглото му да е твърдо, но сухо и достатъчно топло. А ако омекне и помоли… Момче, чуй ме и хубаво си помисли за спасението на душата си. Искаш ли, преди да заспиш, някой от братята да ти поговори и да се помоли заедно с теб?
Момчето вдигна поглед, в който внезапно блесна искрица, която можеше да бъде приета като надежда за покаяние, но приличаше по-скоро на пакостливо пламъче, и каза с престорена смиреност:
— Ще ви бъда много признателен, ако дойде брат Кадфел.
Беше сторил достатъчно и беше време да се погрижи за собственото си положение. Очакваше името да предизвика гримаса, както и стана, но Робърт бе предложил милост и сега нямаше как да се отметне или да постави условия. Той величествено се обърна към вратаря, който се навърташе на прага:
— Помоли брат Кадфел веднага да дойде тук. Можеш да му обясниш, че го викам, за да даде съвет и напътствия на един затворник.
Вратарят тръгна. Наближаваше часът за уединениние и повечето от братята сигурно се пареха в топлилнята, но брат Кадфел го нямаше там, както и брат Марк. Вратарят ги намери в сушилнята, където този път не бъркаха разни тайнствени лекове, а просто седяха омърлушени и си говореха тихо и тревожено. Новината за пленника оше не бе стигнала дотук. Ако беше през деня, щеше вече два пъти да е обиколила и най-затънтените кътчета на манастира. Всички знаеха, естествено, как бе минал денят на караула, но все оше не всички бяха разбрали с какво бе завършил.
— Брат Кадфел, викат те в постройката при портите — обяви вратарят, който само надзърна вътре от прага. И когато Кадфел го погледна с изненада, добави: — Има там един момък, който иска да му бъдеш духовен съветник, макар че ако питаш мен, той много добре владее духа си и дори се репчи на приор Робърт. Няколко конници от хората на наместника пристигнаха към края на вечернята с един затворник. Да, най-накрая хванаха младия Гърни.
Значи такъв все пак бе краят въпреки молитвите на Марк, въпреки безрезултатните му терзания и уповавания.
Кадфел се изправи с тъжна готовност.
— Идвам от сърце. Сега цялата битка е в наши ръце, а времето е малко. Горкото момче! Но защо не са го отвели направо в града? — докато всъщност тази дребна милост го зарадва, тъй като със забраната да излиза извън стените на манастира само чистата случайност му предостави възможност за кратка среща.
— Единственото сигурно обвинение, което могат да му отправят, е кражбата на коня, който е яздил тази сутрин, а той е предоставен на нашите грижи и за това ще го съди манастирът. Утре заран ще го отведат с обвинението в убийство.
Брат Марк тръгна след тях и ги последва до стражницата унил и притеснен, неспособен да каже дума. Той чувстваше в сърцето си, че това е грях, грехът на отчаянието — отчаяние не за него самия, а за истината, за справедливостта и правотата, както и за бъдещето на окаяното човечество. Никой не го бе молил да помага, но той тръгна сам и пряко всичко, една душа, отдадена на кауза, за която всъщност знаеше твърде малко, ако не се смятаха младостта на главния участник и абсолютното доверие, което брат Кадфел имаше в него. Това му стигаше.
Кадфел влезе във вратарската стаичка с натежало сърце, но не отчаян: не можеше да си позволи този разкош. Завари присъстващите в пълно мълчание и те като един извърнаха към него поглед. Робърт бе зарязал своите добронамерени, но и високомерни увещания, хората на закона бяха прекратили опитите да изкопчат някакво признание от своя затворник и доволни, че са го оставили на сигурно място, вече мислеха за постелите си в крепостта. Кадфел видя въоръжени мъже, наобиколили слабо момче в селски дрехи от домашноткан груб плат, гологлав и без връхна дреха въпреки мразовитата нощ. Седеше нащрек на една пейка до стената, поруменял от огъня, и изглеждаше, колкото и да бе невероятно, почти доволен. Очите му срещнаха погледа на брат Кадфел и проблеснаха — ясни, зеленикави, с тъмни дълги мигли. Косата му бе светлокестенява като дървесината на обработен дъб. Беше слабичък, но висок за годините си. Изглеждаше уморен, сънен, мръсен, целият в синини, но зад бляскавия поглед и сериозното изражение вътрешно той се кискаше, в това нямаше никакво съмнение.
Брат Кадфел го изгледа продължително и онова, което разбра, за момента му стигаше, за да не се тревожи особено за другото, което все още не бе разбрал. Първо огледа кръга от бойници и после се взря в приор Робърт.
— Отче приоре, признателен съм ви, че пратихте да ме повикат, и с радост поемам определеното ми задължение да направя каквото мога за затворника. Но трябва да ви кажа, че тези господа имат някаква грешка. Не подлагам на съмнение онова, което имат да кажат за залавянето на този момък, но ги съветвам най-искрено да го разпитат как и къде е прекарал сутрешните часове, след като според разказите е избягал от обора на манастира яхнал кон, принадлежащ на господарката Бонел. Смея да ви уверя — каза той сериозно на недоумяващите хора, — че сте хванали не Едуин Гърни, а неговия племенник Едуай Белкот.
ГЛАВА СЕДМА
