от едно бреме. Но второто бе по-важно. Предния ден възнамеряваше да търси стъкленицата от отровата по брега на яза, а наместо това се озова затворен между стените на манастира. Защо когато помоли Берингар да каже на рибарите да гледат за мощехранителницата от крушово дърво, не го накара да проследи и тази тънка, но важна нишка на разследването? Ядосан на себе си, той даже се сопна на брат Марк, когато всеотдайният младеж го попита за тазсутрешните събития. Въпреки това след вечеря Марк невъзмутимо го последва в убежището му в градината.
— Аз съм един стар глупак — избухна Кадфел, надмогвайки унинието си — и пропуснах великолепна възможност някой да свърши работата ми там, където самият аз сега не мога да отида. Но вината не е твоя, съжалявам, че си го изкарах на теб.
— Ако е нещо, което искате да се свърши извън стените — каза Марк предпазливо, — защо днес да съм по-малко полезен, отколкото бях вчера?
— Прав си, но и бездруго веднъж вече те замесих. А ако имах достатъчно разум, можех да си послужа с ръцете на закона, което щеше да бъде много по-добре. Въпреки че изобщо не става дума за нещо опасно или осъдително — поясни той, сякаш сам себе си убеждаваше. — Трябва да се потърси една стъкленица…
— Миналия път — каза Марк замислено — търсехме нещо, за което се надявахме, че няма да се окаже стъкло. Жалко, че не го намерихме.
— Така си е. Този път обаче трябва да е именно стъкло, ако идването на Берингар вместо на Прескот наистина е някакво предзнаменование. Аз ще ти кажа къде да търсиш — и той обясни за прозореца на южната страна, отворен в онзи мразовит ясен ден.
— Тръгвам — каза брат Марк. — А вие можете да подремнете след обяда със спокойна съвест. Моите очи са по-млади…
— Внимавай, вземи кърпа и ако намериш стъклото, увий го внимателно и не го пипай излишно. Искам да видя как маслото се е стекло и засъхнало по стените.
Брат Марк се върна на стъмване. Оставаше половин час до вечерня, но от това време нататък диренето на нещо дребно по тесен, обрасъл с трева склон беше излишно и безнадеждно. Зимните дни почват късно и свършват рано, също както скъсяващата се пътека на живота след шестото десетилетие.
Кадфел послуша брат Марк и прекара следобеда в дрямка. Не можеше да отиде никъде, нямаше работа тук, нямаше никакво задължение, което да изисква усилията му. В един миг внезапно се сепна, събуди се и видя надвесената отгоре му мършава, но стройна суха фигура на брат Марк, които го гледаше с блага усмивка на своето свещеническо лице без възраст. Кадфел бе забелязал това негово излъчване още от времето, когато уплашеното и изпълнено с неприязън момче за пръв път се озова между манастирските стени. Тихият многозначителен и весел глас изтърколи времето обратно: пак беше на осемнайсет години, при това току-що навършени.
— Събудете се! Имам нещо за вас.
Все едно дете казваше на баща си: „Виж, сам го направих за теб!“ Той нежно положи в скута на Кадфел грижливо сгъната бяла кърпа. После предпазливо я разтвори и откри съдържанието й с жест на такъв свенлив триумф, че сходството с гордото дете стана пълно. Показа се малко шише с изкривено гърло от зеленикаво стъкло, оцветено от едната страна някак по-различно чак до дъното, където зеленото се примесваше с жълтеникавокафявото на утайката, която все още лениво помръдваше вътре.
— Запали тази лампа! — нареди Кадфел и хвана кърпата с две ръце, за да поднесе наградата към очите си.
Брат Марк усърдно зачатка с кремъка и огнивото и изкара искра за фитила на малкия газен светилник в глинена чинийка, но сблъсъкът между светлината и мрака не подобри особено видимостта. Стъкленицата бе запушена с малък дървен чеп, увит в усукано вълнено парцалче. Кадфел нетърпеливо помириса плата точно където беше оцветен в кафяво. Мирисът беше слаб, но ясен, носът му го долови безпогрешно. Студът го бе притъпил, но и съхранил. От външната страна на стъкленицата чак до долу личеше отдавна засъхнала дълга тънка диря от масло.
— Това ли очаквахте? — възбудено се въртеше около него брат Марк.
— Да, момко! Това малко стъкло е съдържало смърт, а виж, може да се скрие в мъжка длан. Така ли лежеше, когато го намери? На тази страна, където се е събрала утайка и е засъхнала по цялата й дължина? Отвътре и отвън… Някой е запушил и е изхвърлил бързо шишето, за да не го видят, и тази дълга бразда от прокапало масло означава може би, че и на дрехите му има петно. Седни сега тук и ми разкажи къде и как го намери, защото от това зависи много. Ще можеш ли отново да познаеш със сигурност мястото?
— Да, защото оставих знак — заруменял от удоволствие, че е изпълнил така добре заръката на Кадфел, брат Марк седна и нетърпеливо се наклони към него. — Къщите там нали са оградени с тясна ивица градини, която слиза почти до водата, а по самия ръб на минава тясна пътечка? Не би било трудно за мъж, който бърза, та дори за жена, да хвърли от къщата нещо леко и то да падне до самия ръб на водата, а и по- надалеч. Затова първо минах по пътеката и огледах страната откъм кухненския прозорец, който е бил отворен оня ден, както вие казахте. Само че не го намерих там.
— Нима?
— Да, а по-нататък. Сега по края на яза има лед, но течението от воденичния улей поддържа средата незамръзнала. Намерих го, когато се връщах обратно, след като бях претърсил навсякъде по тревата и храсталаците наоколо и реших да погледна от другата страна на пътеката, откъм водата. Беше там, полегнало настрана и наполовина сковано от леда. Забих една пръчка от леска в земята точно срещу мястото, а и дупката в леда, от която го измъкнах, също е белег, стига да няма лапавица сутринта. Мисля, че шишето е било хвърлено отвъд леда, ако тогава изобщо е имало лед, но не достатъчно навътре, че да бъде поето от течението, и понеже тапата си е била на мястото, не е потънало, а се е върнало до брега, където го е сковал следващият мраз. Само че, отче Кадфел, не е възможно да е било хвърлено от кухненския прозорец — мястото, където лежеше, бе много по-нататък по пътеката.
— Сигурен ли си? Откъде тогава? Разстоянието ли ти се вижда голямо?
— Не, странното е в посоката. Твърде далеч вдясно, а по средата има храсталак. Разположението не съответства. Ако някой хвърли шишето от кухненския прозорец, то няма да падне там, където го намерих, просто не е възможно. Но виж, прозорецът на другата стая би бил съвсем подходящ. Отче, можете ли да си спомните дали той също не е бил с отворени капаци? Онзи в стаята, където са се хранили?
Кадфел мислено се върна към сцената в къщата, когато Рихилдис го посрещна отчаяна и го преведе до спалнята покрай разбутаната маса, на която стояха три чинии.
— Точно така беше! Капаците бяха отворени, защото през прозореца грееше обедното слънце.
От тази вътрешна стая Едуин се бе втурнал навън, обзет от обида и негодувание, бе минал през кухнята, където се смяташе, че е избършил престъплението си, след което се е отървал от уликите. Но нито за момент не бе оставал сам в нея и само по време на стремителното си бягство бе изчезнал от погледа на цялото домакинство.
— Разбираш ли какво означава това, Марк? От думите ти излиза, че тази стъкленица или е била хвърлена от прозореца на вътрешната стая, или че някой е изскочил на пътеката и я е хвърлил във вира. А Едуин не е можел да стори нито едното, нито другото. Възможно е, както те предполагат, да се е спрял за момент в кухнята, но със сигурност не е минал по пътеката край яза, преди да се отправи към моста, иначе Елфрик щеше да го подмине. Така е, щял е да го изпревари и да го пресрещне при портите! Нито пък е имал възможност по някое време след това да се отърве от стъкленицата. Скрил се е, изпълнен с негодувание и обида, докато го е намерил Едуай, след това двамата продължили да се крият и накрая решили да дойдат при мен. Това мъничко нещо, Марк, е доказателство, че Едуин е толкова виновен, колкото и някой от нас двамата.
— Само че не посочва кой е виновникът — възрази умърлушен Марк.
— Така е. Но ако шишето наистина е било хвърлено през прозореца на тази вътрешна стая, това е станало доста след смъртта, защото там едва ли някой е останал сам дори и за малко, преди сержантът да дойде и да си отиде. А ако виновникът е носил стъклото през цялото време със себе си, така както е зле запушено в момента, тогава маслото вече го е белязало. Може да се опита да изтрие петното, но няма да му е лесно. А кой може да си позволи да изхвърли роба или расо? Не, белезите само чакат да бъдат открити.
— Ами ако извършителят е външен човек, не от къщата, и след злодеянието просто е хвърлил
