Брат Кадфел излезе от залата и остави присъстващите да продължат с обичайните въпроси. Господ все още не е отвърнал поглед от нас, помисли си той, докато се суетеше весело из сушилнята и ровеше по рафтовете за онова, което му трябваше. Лекове за гърло, гърди, глава, мазило за втриване в гърдите, гъша мас и силни билки. Останалото беше топлина, грижа и добро хранене. Там в Ридъркройсо имаха кокошки и собствена дойна крава. И накрая, една вещ, която трябваше да отнесе в Шрусбъри — малкото зелено шише, все още увито в платнената кърпа.
Братт Марк влетя в сушилнята. Пристигаше направо от заниманията по латински под наставничеството на брат Пол.
— Казаха ми, че заминавате и че аз ще ви замествам. О, отче Кадфел, как ще се справя без вас? А Хю Берингар и уликата, която имаме за него?
— Остави това на мен — отвърна Кадфел. — Пътят към Ридъкройсо минава през града. Аз лично ще отнеса стъклото в крепостта. Ти само не забравяй каквото си научил от мен! Добър ученик си, зная. Духом ще бъда с теб всеки миг. Представи си, че ме питаш, и сам ще намериш отговора — хванал в една ръка гърненце с мехлем, той разсеяно протегна другата и ласкаво потупа младата гладка тонзура, обкръжена с остра и гъста сламеноруса коса. — Няма да отсъствам дълго, ще вдигна брат Барнабас на крака за броени дни. Освен това чуй, скъпо момче, както разбрах, имението Молили е съвсем близо до мястото, където отивам, и ми се струва, че отговорът на онова, което искаме да знаем, може да се крие именно там, а не тук.
— Така ли мислите? — попита брат Марк с надежда, забравил за собствените си притеснения.
— Да, и имам нещо на ум… просто смътно усещане, че искаха да се отърват от мен на сбора… А сега ще ти заръчам ето какво: иди в конюшнята, избери ми едно хубаво муле и сложи всички тези неща в дисагите. Преди да тръгна, трябва да свърша една работа в лечебницата.
Брат Рийс седеше на своето място съвсем близо до огъня свит на стола си в блажена полудрямка, но достатъчно буден, за да отваря по едно бдително око при всяка дума или движение наоколо. Беше в добро настроение, радушно посрещна своя гост и лицето му се проясни донякъде, когато Кадфел му каза, че заминава към северозападната част на графството, в кошарите на Ридъкройсо.
— Твоят роден край, братко! Да нося ли поздрав от теб на границата? Имаш там три поколения роднини. Сигурно някои от тях са живи и до днес.
— И още как! — брат Рийс оголи беззъби венци в замечтана усмивка… — Ако ти се случи да се срещнеш с моя братовчед Кънфрит ап
— Ангарад ли беше момичето, дето отиде да слугува в къщата на Бонел от Молили? — предпазливо попита Кадфел.
— Да, и жалко! Но те са там от много години, тия саксонци. С времето почваш да свикваш с чуждите имена. Обаче по-нататък не можаха да стигнат. Молили е само един трън, забит в плътта на Кънлейт. Забит надълбоко… но почти отчупен… И това може да стане някой ден! И бездруго едва опира до саксонските земи.
— Наистина ли? — попита Кадфел. — Значи всъщност, въпреки че вече три поколения има собственик англичанин, имението Молили си е уелска земя?
— Уелско е колкото Сноудън
Уелска земя! Това не би могло да се промени само защото някой си Бонел по бремето на Уилям Руфъс
— И Кънлейт има правомерно назначени уелски съдии, нали? И прилагат закона на Хайуел Да, а не на Нормандска Англия…
— Точно така! Законен областен съд, какъвто има в Уелс! Навремето родът Бонел водеше разни дела за границите на земите си ту според уелския, ту според английския закон, както им отърваше. Но хората си харесват уелския закон и свидетелските показания на съседите: за тях това е правилният начин да се разреши един спор. Така е праведно! — отсече брат Рийс, поклати побелялата си глава и вдигна поглед към Кадфел. — Какво си се загрижил толкова за закона, братко? Да не смяташ и ти да водиш дело? — тази мисъл го накара да се изкикоти и той за пореден път оголи влажните си беззъби розови венци.
— Аз не — отбърна Кадфел и стана, — но си мисля, че един човек, когото познавам, може и да има подобно намерение.
Излезе навън умислен и се озова в просторния двор, където ниското зимно слънце блесна в очите му и го ослепи за втори път. Колкото и да бе невероятно, в тази моментна слепота най-сетне съвсем ясно видя пътя, който трябваше да следва.
ГЛАВА ОСМА
Искаше му се да свърне от „Уайл“, за да си поприказва с Мартин Белкот и да се убеди лично, че семейството не е под наблюдение, чо не го направи, било защото имаше на ум по-спешна задача, било защото не искаше да привлича вниманието към този дом. Хю Берингар бе човек независим и със силно чувство за справедливост, но хората от наместничеството на Шропшир бяха нещо съвсем друго и виждаха своя началник по-скоро в лицето на Гилбърт Прескот. В това нямаше нищо чудно, тъй като Прескот беше официалният представител на крал Стивън тук. Чувството за справедливост на Прескот бе по- безкомпромисно, по-късогледо и устремено към бърз и порядъчен завършек. Прескот може да бе заминал за Уестминстър, а Берингар на думи може и да го заместваше напълно, ала сержантите и войниците продължаваха да действат по познатия начин, втурвайки се да преследват само най-явната плячка. И в случай че работилницата на Белкот беше под наблюдение, не биваше Кадфел да привлича вниманието към нея. Ако пък опасенията му бяха неоснователни, толкова по-добре, значи думата на Хю бе натежала.
Тъй че Кадфел продължи кротко нагоре, отмина двора на Белкот, без да поглежда към него, и прекоси града. Пътят му на североизток минаваше през моста, обърнат към Уелс, но той отмина и него и изкачи хълма към Хай Крос. От това място улицата леко се спускаше, после отново преминаваше в баир нагоре и стигаше до вратата на крепостта.
След обсадата през лятото гарнизонът на крал Стивън вече владееше изцяло крепостта и стражата, макар и бдителна, бе спокойна и самоуверена. Когато се приближи, Кадфел слезе от мулето, поведе го нагоре по стръмното и скоро навлезе в сянката на вратата. Странникът го изчака невъзмутимо.
— Добро утро, отче! Какво ви води насам?
— Искам да поприказвам с Хю Берингар от Мейсбъри — отвърна Кадфел. — Съобщете му за брат Кадфел и смятам, че ще ми отдели малко от времето си.
— Нямате късмет, отче, поне засега. Хю Берингар не е тук и сигурно няма да се върне до здрач, тъй като замина да дири нещо надолу по реката заедно с Мадог Мъртвешката лодка.
Тази неочаквана вест окуражи Кадфел, за миг обезсърчен и смутен от вестта за отсъствието на Берингар. Можеше да измисли и нещо по-добро в края на краищата. Ако беше оставил шишето на брат Марк, той спокойно би могъл да направи второ посещение, след като първото не бе постигнало целта си. Единственият човек, на когото имаше пълно доверие тук, бе Берингар, но ето че сега изпадна в полоЖение, което трябваше да предвиди. Хю не беше губил време да праща хора по дирите на мощехранителницата на Едуин, бе тръгнал да я търси лично, вместо да разчита на подчинените си. В случай че сега седнеше да го чака, щеше сериозно да се забави, а не можеше да си го позволи. Брат Барнабас лежеше болен, Кадфел бе
