И те оставиха болния отново да заспи със същото блаженство, с което се бе нахранил, и излязоха навън при овцете, пилетата, кравата и останалите обитатели на кошарата.
— Добра година — каза брат Саймън, като гледаше със задоволство дългокраките жилави планински овце.
Уелски овце, помисли си Кадфел, зареял поглед на югозапад, където в далечината се издигаше дългият хребет на Бъруин — с издължени, горделиви, непроницаеми глави, остър слух, проницателни и мъдри жълти очи, които биха могли да смутят и светец.
— Все още има паша с тази трева, която никне и досега, пък и те понатрупаха лой на стърнището след жътва. Имаме и листа от цвекло, които също са добър фураж. Ако не стегне тежка зима, когато ги стрижем, руното им ще е по-добро от други години.
От билото над оградените с каменни стени кошари брат Кадфел отправи поглед на югозапад, където дългият хребет се гмурваше в низините между хълмовете.
— Тъй като гледам, имението Молили се намира някъде там, в скътаните до възвишенията земи, нали?
— Там е, на три мили се пада по околния път. Самата къща е навътре между склоновете, а земите са открити на югоизток. Чудесно имение за тези места. И като потрябва да пратя вест в манастира, много се зарадвах, щом научих, че в Молили вече имало наш управител. Някаква работа ли имаш там, братко?
— Трябва да проверя нещо, но това ще стане, когато брат Барнабас укрепне и можете да се справяте без мен — той се обърна и хвърли поглед на изток. — Дори и тук сигурно сме на миля, че и повече в уелска земя според стария граничен насип. Нали не съм овчар, досега не съм бил по тези места. Аз самият съм от Гуинед, от другата страна на Конуи. Но и тези хълмове ми напомнят за родния край.
Имението на Жерваз Бонел сигурно се падаше още по-навътре в уелските земи от тези хълмисти пасища. Бенедиктинците нямаха голямо влияние в Уелс, уелсиите предпочитаха собственото си древнокелтско християнство, уединеното убежище на оттеглилия се в отшелничество светец и шепата келтски свещеници пред ловките и мощни религиозни общности, свързани с Рим. На юг нормандски авантюристи, които нямаха нищо общо с църквата, бяха проникнали доста по-навътре, но тук Молили, както се беше изразил брат Рийс, наистина бе като трън, забит дълбоко в плътта на Уелс.
— Дотам не е много път — обясни брат Саймън, изгарящ от желание да помогне. — Нашият кон е стар, но държелив, пък и ние не го товарим кой знае колко. Аз мога и сам да се оправям, тъй че, ако решиш, можеш да тръгнеш още утре.
— Първо да видим как ще се почувства брат Барнабас.
След като бе преминала треската, брат Барнабас се възстановяваше много бързо. Привечер вече му омръзна да лежи и настоя да стане и да се опита да походи из стаята. Собствените му сили и здравото сърце бяха основното, което щеше да му помогне да се изправи на крака, въпреки че пиеше прилежно всички лекове, които му даваше брат Кадфел, и дори се съгласи още веднъж да му намажат гърлото и гърдите с мехлема.
— Вече не ми бери грижата — каза той. — В най-скоро време ще съм здрав като бик. И ако още ден-два не бива да се катеря по хълмовете — макар че, само да ме пуснеш, и хуквам, — поне мога да се грижа тук за къщата, за кокошките и за кравата.
На другата сутрин стана, присъедини се към тях за молитва и повече не се върна в леглото, въпреки че, когато двамата настояха, се съгласи да стои покрай огъня и да не се напряга много, а само да опече хляба и да приготви яденето.
— Щом можеш да се справиш сам през деня, Сапмън, аз ще тръгвам — каза брат Кадфел. — Ако не се бавя, ще стигна навреме и ще се върна при вас точно за вечерната работа.
Брат Саймън го проводи до мястото, където пътеката се разклоняваше, и го упъти накъде да върви по- нататък. След селцето Кройсо Бак трябваше да стигне до един кръстопът, да завие надясно и оттам насетне да гледа за една лъка между хълмовете. Видеше ли я, трябваше да се отбие към нея и щеше да стигне до Молили. Нататък пътят продължавал на запад за Лансилин, средището на областта Кънлейт.
Утрото беше леко мъгливо, но яркото слънце вече разкъсваше пелената. Влажната трева искреше от скреж, който започваше да се топи. Брат Кадфел бе взел коня от хамбара наместо мулето си, тъй като добичето бе изморено след дългия път на север и сега имаше право на отдих. Новият му спътник беше тромав, дорест и грозноват, но приветлив и държелив, готов да се потруди. Приятно беше да язди сам в ранното утро по меката трева между хълмовете, които го връщаха към младостта му. Беше далеч от обичайните задължения, не му се налагаше да разговаря, освен за да поздрави от време на време някоя жена, която цепеше подпалки в двора, или мъж, повел овцете към ново пасище, и това се оказа особено удоволствие, тъй като се улови, че инстинктивно изрича поздрава на уелски. Чифлиците бяха пръснати — далеч един от друг и малобройни, докато не прекоси Кройсо и не навлезе в по-ниски и плодородни земи, където орниците му подсказаха, че вече пристига в Молили. От дясната му страна изникна поточе и го съпроводи до лъката, където се събираха склоновете на хълмовете от двете страни. След една миля поточето вече беше рекичка, която напояваше ливадите по двата бряга и тъмните угари. В горната си част хълмовете бяха обрасли с дървета, а долината гледаше на югоизток към утринното слънце. Хубаво място. Малките участъци на арендаторите бяха спретнати и поддържани. Той навлезе навътре в клисурата, изтеглена назад в една гънка на хълма отдясно и полуобкръжена като с щит от гориста местност, и стигна до къщата на имението. Заобиколена с масивна и висока дървена ограда от колове, тя въпреки това стърчеше над нея, защото бе разположена на височина. Бе изградена от местен камък, сив гранит, с дълъг покрив от плочи, които блестяха като рибешки люспи, докато скрежът по тях се превръщаше в роса. Кадфел прекоси реката по един дървен мост, мина с коня през отворената порта и се озова пред самата къща. Голямо каменно стълбище отвеждаше към входната врата на ката за живеене в левия край. На равнището на земята три отделни врати, достатъчно големи, за да мине през тях каруца, водеха към огромен сводест хамбар, в който можеха да се струпат запаси за цяла обсада. Ако се съдеше по прозорците в островърхия край, над кухнята имаше още едно малко помещение. Прозорците на пруста и на дневната на втория кат бяха големи, с каменни колони, които разделяха крилата. Покрай вътрешната страна на оградата се редуваха плевници, обори, конюшни и складове. Всякакви нормандски лордове, бъдещи наследници и бенедиктински манастири с еднакво основание можеха да копнеят за такава собственост. Рихилдис наистина се бе омъжила не според чергата си.
Къщата се поддържаше от слугите на Бонел, които щяха да продължат да изпълняват задълженията си и при новия собственик. Един коняр дойде да поеме юздите от Кадфел, без да смята за необходимо да попита кой е пристигналият, облечен в бенедиктинско расо. В двора шетаха само няколко човека, те бяха напълно достатъчни — бъпреки че беше внушителна, къщата едва ли се нуждаеше от голяма прислуга за поддържането й. Всички до един бяха местни, разбира се, а това означаваше уелсци също като домашната прислужничка, която бе сгрявала леглото на господаря и бе родила от него незаконно дете. По онова време Бонел може и да е бил привлекателен мъж и освен с дете да я е дарил и с наслада. След това поне я беше задържал, както и детето, макар и просто като предпочитана прислуга, а не като членове на семейството му, не негова кръв. Беше човек, който не вземаше повече, отколкото смяташе, че му принадлежи по закон, но който никога нямаше да се откаже от нещо, попаднало в мрежата му. Човек, отдал по взаимна договореност освободен вилански имот под аренда на гладуващ по-млад син от свободно семейство, а после с подкрепата на закона обявил въпросния арендатор за вилан заради даваната от него повинност и по силата на същия закон лишил потомството му от свобода.
В тази спорна погранична земя и не по-малко спорно законодателство Кадфел се почувства уелсец по душа, но не можеше да отрече, че англичанинът също толкова разпалено бе управлявал според собствения си закон, напълно убеден в правото си. Той не беше зъл човек, само син на своето време и място и бе умрял от насилствена смърт.
Всъщност Кадфел нямаше друга работа в тази къща, освен да поогледа, което и бе сторил. Но въпреки това реши да влезе вътре, изкачи се по външната стълба и се озова в коридора, преминаващ в пруст. Откъм кухнята се появи едно момче, поклони му се и го отмина, явно вземайки го за местен човек, който знае как да се оправи тук. Прустът беше с висок таван, на стената бяха окачени еленови рога. Кадфел мина през него и се озова в дневната. Изглежда, за тук навремето Бонел бе поръчал стенната облицовка, изработена от Мартин Белкот — сделката, станала причина да срещне и да хареса Рихилдис Гърни, някогашната Рихилдис Вон, дъщеря на честен и скромен търговец.
