Мартин бе свършил добра работа, влагайки голямо умение и любов. Дневната бе по-тясна от пруста, защото в единия ъгъл имаше параклисче с разпятие. Беше окъпано в светлина, ухаеше на лакираната и украсена с дърворезба дъбова дървесина, чиито сребристи жилки проблясваха на слънчевите лъчи, нахлуващи през широкия прозорец. Едуин имаше добър зет и добър майстор. Нямаше основания да се вайка, ако наследството му се изплъзнеше.
— Извинявайте, отче! — произнесе почтителен глас зад гърба на Кадфел. — Никой не ми каза, че е дошъл човек от Шрусбъри.
Кадфел се обърна стреснат и видя управителя, пратен от манастира — мирянин, правник, достатъчно млад, за да е почтителен към своите работодатели, и достатъчно зрял, за да прилага вещо знанията си.
— Аз ви дължа извинение — каза Кадфел, — че пристигам без предизвестие. Честно казано, нямам специално поръчение, но понеже бях наблизо, прииска ми се от любопитство да видя новото ни имение.
— Ако наистина е наше — каза тъжно управителят и се огледа с вещо око, оценявайки какво би загубил манастирът. — За момента това изобщо не е сигурно, въпреки че е без значение за моето задължение да го поддържам в добър ред, дори накрая съдбата да се окаже неблагосклонна. Мястото се управлява добре и носи печалба. Но щом не сте изпратен тук, отче, къде ще отседнете? След като все още ние държим имението, можем да ви предложим подслон, стига да решите да останете.
— Не мога — каза Кадфел. — Пратиха ме от Шрусбъри да се погрижа за един болен наш брат, овчар в кошарите край Ридъкройсо, и докато не оздравее напълно, трябва да го наглеждам.
— Надявам се, че се оправя?
— Толкова бързо, че реших за няколко часа да прескоча дотук и да видя какъв имот може да изпуснем. Но имате ли някакво конкретно основание да мислите, че нашето владение може да ни се изплъзне? Освен явното затруднение, произлизащо от факта, че споразумението не бе подпечатано навреме?
Управителят се смръщи и прехапа неуверено устни.
— Положението е твърде особено, тъй като, в случай че и светският наследник, и манастирът загубят право на собственост, въпросът за бъдещето на Молили остава открит. Графът на Честър е сюзеренът и може да направи каквото намери за добре, но в смутни времена като тези много се съмнявам, че ще иска да го остави в монашески ръце. Можем да се обърнем към него, разбира се, но не и преди Шрусбъри да има отново игумен с всички правомощия. А междувременно единственото, което ни остава да направим, е да стопанисваме земята, преди да е излязло законно решение. Ще обядвате ли с мен, отче? Или поне чаша вино да ви предложа?
Кадфел отказа предложението за обяд. Беше още рано, а той искаше да използва оставащите часове от деня. Но виното прие с удоволствие. Седнаха заедно в стаята с дървената облицовка на стените и смугло уелско момче, прислужник в кухнята, им донесе гарафа и два рога.
— Нямате неприятности с уелсците на запад оттук, надявам се? — попита Кадфел.
— Никакви. Съседи са с фамилията Бонел вече близо петдесет години и двете страни са свикнали и нямат лоши чувства една към друга. Вярно, че аз не общувам много с тях, като се изключат собствените ни уелски арендатори. Сам знаете, отче, че тук от двете страни на границата има и уелсци, и англичани, които живеят синор до синор и вече са се сродили помежду си.
— Един от нашите най-възрастни братя е роден точно тук, в едно село между Лансилин и Молили. Когато разбра, че ще идвам насам, ми разказа за роднините си. Ще се радвам, ако успея да предам поздравите му, стига да намеря тези хора. Спомена двама свои братовчеди: Кънфрит и Оуайн ап Рипс. Не сте ли срещали някого от тях? И мъжът на сестра му… някой си Айфор ап Морган… въпреки че сигурно са минали доста години, откак за последен път ги е виждал. Доколкото разбрах, този Айфор ап Морган може би е покойник. Сигурно е горе-долу на годините на брат Рийс, а малцина от нас доживяват такива старини.
Управителят поклати глава неуверено.
— Чувал съм за Кънфрит ап Рийс, има чифлик на около половин миля на запад оттук. А Айфор ап Морган… не знам нищо за него. Но ако е жив, момчето ще знае, той самият е от Лансилин. На тръгване го попитайте на уелски, въпреки че знае английски достатъчно добре. Ще измъкнете повече от него, ако говорите на уелски… а и ще бъде по-отзивчив, ако не съм с вас — добави той с кисела усмивка. — Никой от тях не е зле разположен, но каквото знаят, го държат за себе си. Възхитително е как престават да разбират английски, когато им е удобно да не допускат до себе си чужденеца.
— Ще опитам — отвърна Кадфел, — благодаря ви за полезния съвет.
— Тогава ще ме извините, че няма да ви изпратя до портата, и ще ви пожелая тук добър път. Сам ще се оправите по-добре.
Кадфел разбра намека, сбогува се с управителя в дневната, отново прекоси пруста и по коридора отиде в кухнята. Момчето беше там и точно се отдръпваше от пещта с почервеняло лице и с подница, върху която грееха току-що изпечени самуни хляб. Предпазливо се озърна, преди да остави хлябовете върху глинената горница на пещта, за да изстиват постепенно. Не беше нито страх, нито недоверие, а бдителността на диво животно, неизменно нащрек, любопитно и готово да бъде приветливо или подозрително, да изчезне за миг.
— Господ да те поживи, синко! — каза Кадфел на уелски. — Ако вече си извадил всичкия хляб, направи едно християнско дело, ела до портата с мен, странника, и ми покажи пътя до чифлика на Кънфрит ап Рийс или на неговия брат Оуайн.
Момчето се вторачи в него, очите му светнаха от любопитство, задето така благо се бяха обърнали към него на собствения му език.
— Ти си от манастира Шрусбъри, така ли? Монах ли си?
— Да.
— Но си уелсец?
— Като тебе, момко, но не от тези места. Родом съм от долината Конуи, близо до Тревриу.
— Каква работа имаш с Кънфрит ап Рипс? — попита момчето направо.
Сега вече зная, че съм в Уелс, помисли си Кадфел. Един слуга англичанин, ако изобщо посмее да попита нещо, ще го направи по заобиколен път и раболепно от страх да не му отрежат ушите, а това момче говори с мен като равен с равен.
— В нашия манастир — обясни той най-любезно — има един възрастен брат, който преди време е бил познат по тези краища като Рийс ап Грифит. Та той е братовчед на тези двама синове на Рийс. На тръгване от Шрусбъри му обещах, че ще нося поздрави от него на роднините му, стига да ги открия. И докато говорехме за това, той ми даде още едно име. Може би поне ще можеш да ми кажеш дали този човек е жив, защото трябва да е доста възрастен. Рийс имал сестра Мараред, която се омъжила за някой си Айфор ап Морган, после им се родила дъщеря Ангарад, въпреки че, както научих, тя починала преди години. Но ако Айфор е още жив, на него също ще му нося поздрави.
Сред този порой от уелски имена момчето се разтопи в усмивка.
— Айфор ап Морган е още жив, господине. Живее доста нататък, почти до Лансилин. Ще изляза с теб и ще ти покажа пътя.
Той подскачаше леко по каменните стъпала пред Кадфел до портата. Кадфел го следваше, стиснал юздите на своя кон. Погледна на запад между хълмовете, накъдето му сочеше момчето.
— До къщата на Кънфрит ап Рийс е не повече от половин миля, намира се на самия път от дясната страна, дворът е заобиколен с плет. Ще видиш белите му кози в малката оградена ливада. За Айфор ап Морган трябва да продължиш по-нататък. Дръж същия път, докато минеш хълмовете и долината остане в краката ти, после хвани пътеката вдясно, която пресича нашата рекичка, преди да се влее в Кънлейт. Половин миля по-нататък пак погледни надясно между дърветата и ще видиш малка дървена къща. Айфор живее там. Вече е много стар, но и досега си живее сам.
Кадфел му благодари и се качи на коня.
— А пък другия брат — Оуайн — добави момъкът весело, изгарящ от желание да каже колкото може повече, за да бъде в услуга на един уелсец, — ако останеш още два дни, може и да го зърнеш в Лансилин вдругиден, когато ще се събере областният съд, тъй като той има дело, което се отложи от миналото събиране заедно с още няколко. Съдиите сега оглеждат спорните земи и вдругиден трябва да произнесат присъдата. Те гледат да приключат споровете преди Коледа. Чифликът на Оуайн е далеч извън града, но него самия можеш да го намериш в църкбата на Лансилин. Един от неговите съседи преместил граничния
