час, преди да тръгне да обикаля роднините. Ще има време да си поприказваме, като се върне.
Кадфел си мислеше, че трябва да съкрати собственото си посещение, тъй като, макар и да не му беше хрумнала възможността служителите на закона да решат, че си струва да го проследят, след като излезе от Шрусбъри, това, че твърде лесно откри Едуин, бе разколебало усещането му за сигурност. Вярно, че нито бе възнамерявал, нито се бе надявал да издири момчето точно тук, но не беше изключено дори Хю Берингар, да не говорим за подчинените му, да са решили, че е възможно тъкмо така да стане, и да са пратили някой тайно по петите му. Но не можеше просто така да предаде поздравите и веднага да си тръгне, а и старецът очевидно изпитваше удоволствие да поразрови спомените си за младостта. Той бъбреше весело за времето, когато жена му все още била с него, както и дъщеря им, русо и красиво момиче. А сега друго не му оставало освен един внук и едната чест.
Изгнанието в този далечен край и с този човек бе повлияло силно на Едуин. Той се отдръпна встрани, за да остави възрастните на спокойствие, без да се оплаква или да задава въпроси, които засягаха собственото му объркано положение. Тихо излезе и се върна с чаши и кана с медовина, поднесе я ненатрапчиво, целият излъчващ достойнство и смиреност, и отново се отдръпна, докато накрая Айфор се обърна, протегна дългата си ръка и го дръпна на масата.
— Ела, моето момче, сигурно искаш да попиташ за някои неща отец Кадфел и да му кажеш други.
Излезе, че момчето не си беше глътнало езика, и след като го поканиха, стана словоохотливо както винаги. Първо попита за Едуай с тревога, която не би показал пред самия него, и видимо се успокои, когато разбра, че приключението им е завършило по-добре от очакваното.
— И Хю Берингар се е показал толкова честен и благороден? Изслушал ви е и е тръгнал да търси моята кутия? Ех, дано да я намери… Много ми беше криво, че натоварих Едуай да изиграе тази роля, но той настояваше. Тогава прекарах Джафет по обиколния път до един гъсталак край реката, където понякога се събираме да играем. Майриг ме намери там, каза ми да тръгвам за къщата на дядо му и ми обясни как да стигна дотук. А на другия ден дойде и самият той, точно както беше обещал.
— А какво си решил да правиш — попита предпазливо Кадфел, — ако истината никога не излезе наяве? Ако не можеш да се върнеш? Разбира се, да не дава Господ историята да свърши по този начин, и с Божията боля аз ще се погрижа това да не стане!
Лицето на момъка бе сериозно, но спокойно. Тук, в това убежище, той се бе отдал на дълбок размисъл и бе прекарал толкова време, съзерцавайки благородното лице на своя покровител, че между двамата се бе появила някаква прилика.
— Аз съм як и мога да работя. Ако се наложи, мога да си вадя хляба в Уелс, дори и да се наложи да живея като чужденец. И други мъже са напускали по принуда домовете си заради несправедливи обвинения и въпреки това са се справяли. Мога и аз. Но ми се иска да се върна. Не ми се ще да оставям майка си точно сега, когато е съвсем сама, а положението й е толкова несигурно. И не желая да ме запомнят като човек, отровил пастрока си и избягал, след като не съм и помислял да му сторя нещо лошо.
— Това няма да се случи — каза Кадфел твърдо. — Не напускай убежището си още няколко дни, уповавай се на Бога и, надявам се, ще докажем истината. Тогава ще можеш да се върнеш открито и достойно.
— Наистина ли вярвате, че ще стане така, или ми го казвате само за да ме успокоите?
— Вярвам го. Душата ти няма нужда да бъде окуражавана с лъжи. А и аз никога не бих те излъгал, дори и за добро.
Все пак лъжи имаше или поне — неизречени истини, които терзаеха мислите му, и той реши, че е по- добре да се сбогува и да тръгне с извинението, че времето напредва, а денят е кратък.
— Трябва да се връщам в Ридъкройсо — каза той и понечи да стане от масата, — тъй като съм оставил брат Саймън да върши цялата работа съвсем сам, а брат Барнабас все още не се е възстановил напълно. Казах ли ви, че ме пратиха там да излекувам болния брат и да го заместя, докато се оправи?
— Нали ще дойдете отново, ако има новини? — попита Едуин и макар че гласът му беше овладян, в очите му се четеше тревога.
— Да, когато има какво да ти съобщя, ще дойда отново.
— Значи още няколко дни ще бъдете в Ридъкройсо? — попита Айфор ап Морган. — Тогава се надявам, че ще се видим още веднъж, когато имате повече свободно време.
Точно беше тръгнал към вратата, за да проводи своя гост, пак положил покровителствено ръка върху рамото на Едуин, когато внезапно замръзна на място, протегна другата си длан с разперени пръсти и им даде знак да запазят тишина. Възрастта не притъпила този древен слух: той пръв долови шума от приглушени гласове. Не отдалече, идваха отблизо и бяха нарочно приглушени. Чуха се стъпки в сухата трева. Под дърветата вързаният кон изцвили призивно, оповестявайки приближаването на други коне.
— Не са уелсци! — отбеляза Айфор с беззвучен шепот. — Англичани! Едуин, иди в другата стая!
Момчето се подчини незабавно и безмълвно, но след миг отново се появи в сумрака на прага.
— Те са там… двама, отвън пред прозореца. В кожени брони, въоръжени…
Неканените гости сега бяха при външната врата, а шепотът им бе станал по-силен. Явно вече не полагаха усилия да се крият.
— Това е петнистото добиче… няма грешка!
— Аз какво ти разправях, намерим ли единия, ще намерим и другия!
Някой изсумтя приглушено и доволно. После внезапно един юмрук заблъска по вратата и същият глас извика силно и заповеднически:
— В името на закона отворете!
Незабавно последва силен ритник, който отпрати вратата към стената и рамката се изпълни с масивната фигура на брадатия сержант от Шрусбъри. Иззад гърба му надничаха още двама тежковъоръжени конници. Брат Кадфел и Уилям Уордън се озоваха почти непосредствено един срещу друг. Разпознаха се незабавно, което накара единия да настръхне, а другия да разтегли устни в ехидна усмивка.
— Добра среща, отче Кадфел! Съжалявам, че нямам заповед за вас, работата ми е с младежа зад гърба ви. Трябва ми Едуин Гърни. А това май че си ти, момче, нали?
Едуин пристъпи напред, блед като дрехата си, с огромни очи, но с дръзко вирната брадичка и с поглед като насочена пика. Беше научил много за няколкото дни, прекарани в този дом.
— Така се казвам — каза той.
— Тогава те арестувам по подозрение в отравянето на Жерваз Бонел и ще те откарам под стража, за да се изправиш пред съда в Шрусбъри.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Айфор ап Морган се изправи, пое си дълбоко въздух и сякаш се извиси с още половин глава, след което излезе напред и застана срещу своя неочакван посетител.
— Слушай, мъж — каза той с дълбокия си глас, самият той оръжие. — Аз съм стопанинът на този дом, а досега ти не си се обърнал към мен. Има канени гости, има и други, нечакани, но желани. Теб не те познавам, не съм те канил и не те приветствам с добре дошъл. Бъди така любезен да ми се представиш, ако имаш работа с мен или с някой друг под моя покрив. Иначе напусни тази къща!
Не можеше да се каже, че сержантът се сконфузи, тъй като постът му бе щит срещу каквито и да било лични унижения. Но той оцени по достойнство този смел човек и се отказа от дръзкото си нападателно поведение.
— Доколкото разбирам, ти си Айфор ап Морган. Аз съм Уилям Уордън, сержант на служба при Гилбърт Прескот, наместника на Шропшир, и преследвам Едуин Гърни по подозрение в убийство. Мое задължение е да го върна на всяка цена в Шрусбъри, където това обвинение е в сила, и аз ще изпълня своя дълг. Ти като старейшина в тази област също си подчинен на закона.
— Но не на английския закон! — възрази спокойно Айфор.
— На закона! Убийството си е убийство по всички закони. Убийство чрез отравяне, старче!
Брат Кадфел хвърли поглед към Едуин, който стоеше неподвижен и пребледнял. Момчето се пресегна, за да стисне възрастния човек за ръката в желанието си да го успокои, но любовта и благоговението, които изпитваше към него, бяха твърде силни, за да намери сили да довърши жеста си. Кадфел го направи вместо него и внимателно хвана кокалестата китка. Каквото и да кажеха и да стореха в този момент, момчето шеше
