поел задължението да го лекува, тъй че колкото по-бързо стигнеше, толкова по-добре. Замисли се дали да довери своята скъпоценна улика на някой друг, или да я задържи, докато му се удаде случай да я връчи лично на Берингар. В края на краищата Едуин продължаваше да бъде някъде на свобода, тъй че за момента не можеше да го сполети нищо лошо.
— Ако сте тук по случая с отравянето — обади се стражникът услужливо, — можете да говорите със сержанта, който го замества. Чувам, че в манастира ставали разни неща. Ще си отдъхнете, когато хванат негодника и ви оставят на мира. Влизайте, отче, аз ще вържа мулето би и ще пратя да кажат за вас на Уилям Уордън.
Е, поне можеше да види този заместник и да оцени що за човек е. Кадфел мина през вратата и изчака в едно каменно преддверие. Мушна причината за своето посещение в торбата си, докато реши какво да прави. В това време сержантът се появи и още от пръв поглед стана ясно, че шишето нямаше да напусне скривалището си. Беше същият военен, който пристигна в къщата на Бонел веднага след известието на приора — брадат, як, с орлов нос, самоуверен и припрян, щом подушеше явна диря. Той също веднага разпозна Кадфел и големите му бели зъби блеснаха в презрителна усмивка сред рунтавата брада.
— Пак ли вие, отче? И пак с вода от десет кладенеца, за да докажете, че младият Гърни не бил виновен, когато на нас ни трябва само един свидетел, който е стоял наблизо и го е видял да извършва злодеянието! Дошли сте да ни хвърляте още прах в очите, докато виновникът се добере до Уелс, така ли?
— Дойдох да попитам — каза не съвсем искрено брат Кадфел — дали няма нещо ново във връзка с онова, което съобщих на Хю Берингар вчера.
— Нито има, нито ще има. Значи вие сте го пратили да гони вятъра по реката! Разбира се, трябваше да се сетя! Един нахален млад измамник ви разказва някаква измислица, вие се хващате и пускате фитила и на други хора. Пълни глупости! Да заделяме хора, за да гребат нагоре-надолу по Севърн в този студ и да търсят някаква кутийка там, където никога не е попадала! Май за доста неща имате да отговаряте, отче.
— Безспорно — съгласи се брат Кадфел миролюбиво. — Всички имаме, вие също. Но да полага усилия в името на истината и справедливостта, е задължение на Берингар, а също така Ваше и мое. Аз моето изпълнявам, доколкото мога, и гледам да не се хвърлям към най-очевидното и лесното и не си затварям очите за всичко останало само за да си спестя труда и да си гледам спокойствието. Е, май съм ви обезпокоил напразно. Все пак нека Хю Берингар научи, че съм идвал и съм питал за него.
При тези думи той погледна сержанта и дълбоко се усъмни, че съобщението му ще бъде предадено. Не, сериозна улика, която доказваше, че са на погрешен път, не можеше да се остави на този човек, който така вярваше в собствената си правота, че бе в състояние дори да изкриви обстоятелствата и фактите само за да прилягат към убеждението му. Нямаше как, шишето трябваше да продължи за Ридъкройсо и да изчака да му дойде времето, когато брат Барнабас щеше да оздравее и отново да се върне сред овцете си.
— Виждам, че сте добронамерен, отче — каза Уилям благосклонно, — но подобни въпроси са твърде далеч от светата обител. По-добре ги оставете на онези, които имат опит.
Кадфел се сбогува, без да възрази, възседна мулето си и мина обратно през града към подножието на хълма, където пътят завиваше наляво и стигаше до моста, извеждащ на запад. Поне нищо не беше загубено, Берингар следваше нишката, която му бе посочил. Сега беше време да се съсредоточи върху предстоящото пътуване и да остави временно настрани грижите за Рихилдис и нейния син, докато не направи всичко, което бе по силите му, за брат Барнабас.
Пътят от Шрусбъри до Озуъстри бе един от главните в района и по тази причина доста добре поддържан. Предшествениците от далечното минало, римляните, го бяха прокарали преди много години, по време на своето управление в Британия. Съшият този път продължаваше на югоизток и стигаше чак до Лондон, където крал Стивън сега се подготвяше да празнува Коледа сред своите лордове. Кардинал епископ Албърик Остийски бе зает с провеждането на легатския си съвет за реформите в църквата, както и за вероятното понижение на игумен Херибърт. Но тук, в противоположената посока, пътят бе прав и широк, само на места обрасъл с трева и диви храсти. Минаваше през тучни ливади и гористи местности, за да стигне след по- малко от осемнайсет мили до град Озуъстри. Кадфел го измина с бърз, но равномерен ход, за да не изморява мулето. От там до кошарите нямаше четири мили. Както яздеше на запад в падащия здрач, далечните хълмове на Уелс се издигаха синкави и благородни, а величественият хребет на Беруин се разтапяше в леко забуления небосклон. Преди да се стъмни съвсем, той стигна до къшлата, разположена в една гънка между хълмовете. Ниска и солидна дървена постройка осигуряваше подслон за братята, а отвъд се простираха доста по-големите кошари, където овцете можеха да се приютят от мраз и сняг. Още по-нататък, нагоре по полегатите склонове, следваха виещите се стени на огражденията от сив камък, сред които добитъкът пасеше в това сравнително меко начало на зимата. Ако стърнищата и тревата не стигаха, дохранваха животните с корени и зърно. Най-упоритите все още бяха навън по хълмовете. Кучето на брат Саймън залая и наостри уши — бе доловило тихия звук от копита, които се движеха почти безшумно по обраслата с трева пътека.
Кадфел слезе пред портата и Саймън нетърпеливо изскочи да го посрещне — слаб, жилав и разчорлен, около четирийсетгодишен, но безпомощен като дете при всяка грижа, която не се отнасяше до овцете му. Тях познаваше, както майката познава своите рожби, но болестта на брат Барнабас го бе съсипала. Сега енергично се здрависа с Кадфел в израз на благодарност, че вече не беше сам със своя болен.
— Много е зле, Кадфел, като диша, гърдите му свистят, все едно човек ходи в гората през есента. Опитах се да го оправя с изпотяване, но не успях…
— Сега ще видим — каза Кадфел успокоително и влезе в тъмната, ухаеща на дървесина хижа.
Вътре беше блажено сухо и топло: дървото е най-добрата броня срещу лошото време, щом няма опасност от пожар както тук, в тази пустош. Разполагаха само с най-необходимите вещи, но те им бяха достатъчни. Във вътрешната стая брат Барнабас лежеше в леглото си нито заспал, нито буден, в някакъв мъчителен унес, а при всяко вдишване и издишване гърдите му издаваха особен хрип, точно според описанието на брат Саймън. Челото му бе горещо и сухо, очите — полуотворени и замъглени. Беше едър масивен човек, целият в мускули, с много вътрешна сила да се пребори с болестта. Оставаше тази сила да бъде насочена.
— Ти иди и си върши работата — каза Кадфел, сложи торбата си в долния край на леглото, отвърза я и я разтвори. — Него остави на мен.
— Ще имаш ли нужда от нещо? — опита Саймън притеснено.
— Котел с вода на огъня, парче плат и кана, това е всичко. Ако ми трябва нещо, ще си го намеря.
За щастие брат Саймън го послуша и се подчини. Той изпитваше почти детинско страхопочитание към всички, които умееха да си служат с церове. Кадфел се труди над брат Барнабас цяла вечер, без да бърза, на светлината на единствената свещ, която Саймън донесе, когато се смрачи. Сгорещен камък, увит в парче уелски вълнен плат, за краката, продължително и енергично разтриване на гърдите, врата и ребрата с мехлем, приготвен от гъша мас, синап и други сгряващи билки, а след това компрес на гърдите и гърлото с парче от същия плат; студени кърпи на сухото чело и глътка греяно вино с пореч и билки против треска. Дозата бе приета спокойно и равномерно, с облекчено дишане и разхлабени мускули. Болният потъна в неспокоен сън, но в полунощ потта потече като дъжд и постелята подгизна. Когато кризата отмина, двамата грижливи болногледачи повдигнаха брат Барнабас, измъкнаха одеялото изпод него и постлаха ново, увиха го отвсякъде с друго и метнаха отгоре му още топли завивки.
— Иди да си легнеш — каза Кадфел доволен, — той вече е много по-добре. Призори ще се събуди гладен.
Сбърка с няколко часа, защото брат Барнабас спа почти до пладне на другия ден, след което се събуди с ясен поглед и леко дишане, ала немощен като новородено агне.
— Не бери грижа за това — успокои го брат Кадфел весело. — И да се изправиш на крака, няма да излизаш навън поне още два-три дни! Сега имаш време да помързелуваш. Двама сме достатъчни, за да гледаме овцете.
Брат Барнабас, почувствал безкрайно облекчение, с радост се възползва от съвета. Яде, първо неуверено, защото треската го бе оставила без вкус, но после с все по-голямо блаженство, бързо прераснало в свиреп глад.
— Най-добрият знак, че се оправя — каза Кадфел. Човек, който яде обилно и с удоволствие, вече е на път да оздравее.
