Кадфел вкара коня си в конюшнята до църковния двор, където имаше каменно корито с вода и нахвърлено сено, и се присъедини към мудната процесия от мъже, които влизаха в църквата. Вън на пътя привличаше погледите с черното си бенедиктинско расо, каквото тук рядко се мяркаше, но вътре можеше съвсем спокойно да се скрие в някой отдалечен ъгъл. Не искаше да го забележат прекалено рано.
Беше доволен, че Айфор ап Морган не се появи сред старейшините, които бяха дошли да съдействат на правораздаването — дълг на съседи, които познаваха земите и участниците в спора. Свидетелските показания на тези познати и уважавани мъже бяха за предпочитане пред доводите на официалните правници, въпреки че много от тях също щяха да присъстват. Не успя да видя и Кънфрит ап Рийс, преди тримата съдии да заемат местата си и първото отложено дело да бъде обявено. После, когато ищецът се изправи отпред заедно с двамата си свидетели, Кадфел го разпозна до брат му. Оуайн беше по-млад, но много приличаше на него. Хайуел Файкан, обвиняемият, беше жилав мургав мъж, войнствено наперен, със своя група свидетели зад гърба си.
Председателстващият съдия съобщи решението на съдебния състав. Те бяха ходили да огледат на място спорните имоти и бяха направили измервания, които да съпоставят със старите чертежи. По тяхна преценка Хайуел Файкан наистина бе преместил ъгловия граничен камък, така че да загради няколко ярда от имота на съседа си, но бяха установили освен това, че след като беше открил измамата, Оуайн ап Рипс сам бе отвърнал със същото, премествайки с един ярд напред цяла ограда на междата, обезщетявайки се за загубата. Присъдата гласеше белезите да бъдат върнати на предишните им места и двете страни да бъдат обложени с незначителна глоба. Както се и очакваше, Оуайн и Хайуел си стиснаха дружелюбно ръцете, когато чуха решението. Сигурно по някое време през деня щяха да изпият заедно икономисания остатък от предполагаемите глоби. Идната година играта щеше да започне отново, Кадфел добре познаваше тази национална забава.
Разгледаха се още два спора за межди. Единият завърши приятелски, другото решение предизвика известна горчивина у губещата страна, но все пак бе прието. Една вдовица бе предявила иск към рода на мъжа си за парцел земя и спечели делото със свидетелските показания на шест-седем съседи. Предобедът преваляше и Кадфел, докато непрекъснато хвърляше поглед към вратата, започна да се чуди дали не бе сбъркал. А ако бе изтълкувал погрешно всичко? Тогава щеше да се наложи да започне отначало, Едуин щеше да се оказке сериозно застрашен и единственото му упование щеше да остане Хю Берингар, чието управление щеше да свърши със завръщането на Гилбърт Прескот от кралските коледни пиршества.
Благодарната вдовица точно се оттегляше със своите свидетели, поруменяла и щастлива, когато вратата на църквата се отвори широко. Дневната светлина плисна върху събралото се множество и остана така, докато една многочислена група влизаше в притбора. Кадфел извърна глава, както сториха поне половината присъстващи, и видя Майриг да пристъпва към откритото пространство отпред, където се изправи със седмина достолепни старци зад гърба си.
Беше облечен, както забеляза Кадфел, със същата памучна дрехи и тесни изопнати панталони, с които го бе виждал досега. Несъмнено това бяха дрехите му за празник и ги бе сложил за пред областния съд, както и тогава, при посещението в манастира. Единственото му друго облекло вероятно бе работното. И ленената кесия, завързана с кожени ремъчета за колана му, бе същата, зърната от Кадфел в лечебницата, където се беше потрудил, несъмнено само от добрина и без всякаква изгода, да прогони болките от ръждясалите стави на стареца. Такива кесии струват пари и траят дълго. Едва ли притежаваше втора такава.
Този широкоплещест и як мургав младеж, съвсем обикновен и приличен на чийто и да е син или брат, сега изобщо не изглеждаше обикновен. Беше застанал в средата на свободното пространство леко разкрачен, с ръце покрай тялото, но стегнати, сякаш всяка бе готова да измъкне някакво оръжие, въпреки че едва ли бе взел и ловджийски нож на това място, дваж по-свято, защото бе едновременно и църква, и съд. Беше измит и гладко обръснат, а процедената светлина открояваше всяка черта на кокалестото му, излъчващо сила лице, леко пребледняло и изопнато. Очите му бяха като горящи светилници, потънали в дълбоки кухини. Изглеждаше отчайващо млад и в същото време безкрайно стар и обладан от неутолим копнеж.
— Преди съдът да се е оттеглил — високо и ясно прокънтя гласът му, — имам една тъжба, която не търпи отлагане.
— Възнамерявахме да обявим край на това заседание — обади се кротко главният съдия. — Но ние сме тук, за да служим на правдата. Представи се и кажи за какво става въпрос.
— Казвам се Маприг, син на Ангарад, дъщеря на Айфор ап Морган, познат на всички мъже тук. По линия на същата тази Ангарад аз съм син на Жерваз Бонел, който, преди да умре, беше собственик на имението Молили. Тук съм, за да предявя претенции за това имение в правото си на единствен син на Жерваз Бонел. Явявам се, за да представя доказателства, че тази земя е уелска и попада под уелския закон, както и че съм син на този човек и единствено дете, което той някога е зачевал. Моят иск за имението Молили е по уелското право, а според него синът е син, все едно дали е заченат в брак, или извън него, при условие че бащата го е признал — той си пое дъх, а бледите изопнати черти на лицето му се изостриха още повече. — Ще ме изслуша ли съдът?
От трепета и ропота, които изпълниха църквата, сякаш дори стените от тъмно дърво настръхнаха. Тримата съдии се размърдаха и се спогледаха, но запазиха възхитително самообладание. Главният заяви със същия овладян тон:
— Ние сме длъжни и ще изслушаме всеки, който се яви в този съд с нетърпяща отлагане тъжба, както и да е поднесена тя, със или без съвет от адвокат, но за да е всичко по закон, делото може да изисква известно отлагане. Като имаш предвид това, можеш да говориш.
— Тогава ще започна със земята на Молили. Тук заедно с мен са четирима уважавани мъже, познати на всички присъстващи. Те имат земи, съседни на имението, и общите им граници ограждат девет десети от него. Само останалата една десета граничи с английска земя. И както всички знаят, цялото имение е от уелската страна на граничния насип. Нека моите свидетели да дадат показания в подкрепа на думите ми.
Най-старият каза просто:
— Имението Молили е на уелска земя и откак аз съм на тоя свят, по уелско право на два пъти са се водили дела, свързани с него, макар че бе собственост на англичани. Истина е, че имаше и други дела, гледани в английски съд и решавани според английския закон, но самият Жерваз Бонел на два пъти идва в този съд и се жалва по уелския закон. По моему уелският закон никога не е губил своята сила в която и да е част на тази земя и независимо от това, чия собственост е, тя спада към областта Кънлейт.
— И ние тъй мислим — каза вторият от старейшините.
— На едно мнение ли сте всички? — попита съдията.
— Да.
— Има ли тук някой, който ще каже друго нещо?
Станаха няколко човека, които също подкрепиха ищеца. Единият си спомни, че е бил страна в спор с Бонел последния път, когато делото било за някакъв загубен добитък. Делото му било гледано в същия този съд от други съдии, но сред тях и един от сегашните. Посоченият съдия си спомни случая, без нужда да бъде подсещан повече.
— Съдът приема свидетелските показания на съседите — каза главният съдия, след като потърси мнението на останалите с поглед и кимване. — Няма спор, че въпросната земя се намира в Уелс, и всеки ищец, който предяви иск за нея, се подчинява на уелския закон. Продължавай!
— А по втория въпрос — каза Майриг и навлажни устни, пресъхнали от напрежение — аз заявявам, че съм син на Жерваз Бонел, негов единствен син и единствено дете. Моля онези, които ме познават от люлката, да дадат показания за моите родители и нека всеки тук, който знае истината, да се изкаже в моя подкрепа.
Този път много от присъстващите в църквата станаха един след друг, за да потвърдят: Майриг, син на Ангарад, дъщеря на Айфор ап Морган, бил роден в имението Молили, където неговата майка била слугиня и всички знаели още преди раждането му, че е забременяла от господаря си. Това никога не е било тайна. Впоследствие Бонел хранил и подслонявал момчето.
— Тук изниква една трудност — каза главният съдия. — Не е достатъчно всички да казват, че един мъж е бащата, защото пак може да не е баща. Дори да е издържал детето, това не значи само по себе си, че то
