природа той не е убиец, но сега носи бремето на своята вина и нито е редно, нито е възможно да добие право на собственост върху плода на своето престъпление.
Главният съдия се облегна назад с тежка въздишка и погледна Майриг, който бе изслушал всичко това със замръзнало лице и сковано тяло.
— Ти чу и разбра какво е обвинението срещу теб. Желаеш ли да кажеш нещо в отговор?
— Излишно е — заяви Майриг, мъдър в своето отчаяние. — Това са само думи. Няма никакви доказателство. Да, аз бях в къщата, както ви каза той, със съпругата на баща ми, с нейния син и двамата прислужници. Но това е всичко. Да, случайно се отбих в лечебницата и разбрах за маслото, което беше споменато. Но къде е нишката, която ме свързва с това деяние? Аз бих могъл да разкажа тази история за всеки от домашните през онзи ден и при същата липса на доказателства, но няма да го сторя. Хората на наместника от самото начало настояват, че извършител е доведеният син на баща ми. Не казвам, че това е истина. Само заявявам, че няма доказателство, което да ме посочва като виновник за разлика от останалите.
— Напротив — обади се брат Кадфел, — има такова доказателство. И нещо дребно прави това престъпление още по-печално, тъй като е единственото доказателство, че деянието съвсем не е било резултат на необуздан порив, извършено в момент на гняв, за да дредизвика впоследствие дълбоки угризения. Защото онзи, който е взел от моето масло от вълче биле от лечебницата ни, трябва да си е носил шише, в което да го сложи, после да го скрие, за да не го видят, и веднага щом остане сам, да се отърве от него. А мястото, където е намерено то, после ще покаже, че шишето не е могло да бъде оставено там от момчето Едуин Гърни, доведения син на Бонел. От всеки друг от домашните, но не и от него. Как се е движил той, е известно. Хукнал е навън от къщата право към моста и оттам в града, както може да се докаже от свидетели.
— Само думи, и то измамни думи! — обади се Майриг, добил малко самоувереност. — Защото това шише не е намерено, иначе щяхме да разберем от хората на наместника. Това е нескопосано скроена лъжа само за да бъде представена пред този съд.
Естествено, той не знаеше, не знаеха и Едуин, и Хю Берингар, тайната беше известна само на Кадфел и на брат Марк. Слава Богу, че брат Марк намери шишето и отбеляза мястото. Него поне не го подозираха, че е нечий продажен шпионин.
Кадфел бръкна в торбата си, извади оттам шишето с криво гърло от зелено стъкло и разгърна кърпата, в която бе внимателно увито.
— Напротив. Ето го! — и той рязко протегна ръка, тъй че шишето се озова току пред ужасеното лице на Майриг.
Мигът на болезнен срив бе преодолян храбро, но Кадфел го забеляза, след което вече нямаше и сянка от съмнение. Никакво! Обзе го мъчителна тъга, защото харесваше този млад мъж.
— Това — каза Кадфел, обръщайки се с лице към съдиите — бе намерено не от мен, а от един невинен послушник, който знаеше твърде малко за случая и няма никаква изгода от евентуална лъжа. Открил е шишето и е отбелязал мястото в леда, сковал воденичния яз под прозореца на вътрешната стая на същата онази къща. В това помещение Едуин Гърни нито за миг не е оставал сам и не би могъл да го изхвърли незабелязано. Огледайте го, ако обичате. Но внимателно, защото от едната страна има засъхнала ивица от маслото, а утайката вътре все още се вижда съвсем ясно.
Майриг проследи как ужасният предмет, увит в кърпата, мина през ръцете на тримата съдии, след което заяви с мъчително спокойствие:
— Дори и да приемем казаното за истина — защото този, който е намерил шишето, не присъства тук, за да го потвърди лично, — ние бяхме четирима и през останалата част от деня всеки от нас спокойно може да е влязъл за момент във вътрешната стая. Наистина, аз бях единственият, който си тръгна, защото трябваше да се върна в работилницата на моя майстор в града. А те останаха там, всички, които живеят в онази къща.
Въпреки своята възхитителна и ужасна дързост той не можа да овладее прозвучалата нотка на оправдание. Знаеше го и се страхуваше — не за себе си, а за обекта на всепоглъщащата си страст, за земята, на която беше роден. Брат Кадфел изведнъж се почувства обзет от неподозирано вътрешно раздвоение. Време бе да приключи с един последен удар, все едно дали щеше да доведе до успех, или провал, но той не можеше повече да понася това разцепване на съзнанието си. А Едуин беше в затворническа килия — нещо, което дори Майриг все още не знаеше и което би могло да го успокои, но в същото време да го разчувства и да го натъжи. Нито веднъж през онзи дълъг следобед Майриг не бе направил опит да хвърли подозренията върху Едуин дори когато сержантът му посочи начина.
— Измъкнете запушалката — почти се сопна на тримата съдии Кадфел в желанието си да приключи по- бързо. — Обърнете внимание на мириса, той все още е достатъчно силен, за да бъде разпознат. Трябва да ми повярвате, че именно това е средството, причинило смъртта. Виждате как се е стекло от външната страна на шишето. Било е запушено припряно след извършеното престъпление, защото тогава всички действия са били припрени. Във всеки случай някой е носел това шише у себе си през цялото време, докато служителите на наместника бяха там. В това състояние, изцапано отвътре и отвън, то навярно е оставило мазно петно, което не се изтрива лесно, и силен мирис… да, виждам, че го долавяте — той се извърна към Майриг и посочи към грубата ленена кесия, която висеше на колана му. — Доколкото си спомням, ти носеше това онзи ден. Нека съдиите сами да я огледат със стъкленицата в ръце и да видят дали не е лежала там час, може би два или дори повече и дали не е оставила своя отпечатък и мирис. Хайде, Майриг, свали кесията си и я дай!
Майриг наистина посегна към ремъчетата, сякаш в слисано покорство. В този миг Кадфел си помисли, че може би там вътре просто нямаше какво да се намери, макар и самият той ни най-малко да не се съмняваше, че шишето наистина е било скрито там през целия онзи безкрайно дълъг и мъчителен следобед, в който Бонел бе издъхнал. Малко самообладание и дързост и единствената крехка улика срещу Майриг би могла да се пръсне като балон и от нея да не остане нищо освен разпръснати капчици подозрение също като влагата, която спуканият мехур оставя върху ръката. Но не можеше да бъде сигурен, нямаше как! А дори и след огледа да се окажеше, че по кесията няма никакви белези, това пак нямаше да го оправдае напълно, но пък намереха ли някой шев, потъмнял от маслото и все още с онази остра миризма, това означаваше окончателна присъда. Пръстите, които почти бяха издърпали първия ремък, внезапно се стегнаха в юмрук и отказаха да продължат.
— Не! — отсече той дрезгаво. — Защо трябва да се подлагам на това унижение? Той е човек на манастира, пратен тук да осуети моя иск.
— Искането му е разумно — отсече строго главният съдия. — Ще дадеш кесията само на този съд и на никой друг. Всякакво подозрение, че ние можем да имаме изгода от твоето злепоставяне, е изключено. Съдът изисква да дадеш кесията на писаря.
Писарят, свикнал нарежданията на съдиите да се изпълняват безпрекословно, тръгна доверчиво с протегната ръка. Майриг не посмя да рискува. Внезапно се обърна и скочи към отворената врата, разпръсквайки възрастните люде, които бяха дошли да подкрепят неговия иск. Миг по-късно вече беше навън в светлината на зимното утро. Втурна се напред като подгонен елен. Зад гърба му избухнаха възгласи, половината от присъстващите в църквата се изсипаха навън и погнаха беглеца, макар че след първоначалния порив продължиха да го преследват с известна неохота. Видяха как Майриг прескочи каменния зид на църковния двор, продължи да тича към края на гората, която покриваше хълма, и в следващия миг се скри между дърветата.
В полупразната църква настъпи тягостно мълчание. Старците се спогледаха безпомощно и дори не понечиха да се присъединят към хайката. Тримата съдии се съвещаваха тихо и напрегнато. Кадфел стоеше клюмнал от изтощение, което сякаш го бе лишило от енергия и мисъл, но накрая пое дълбоко въздух и вдигна поглед.
— Това не е признание, нито пък е имало официално обвинение или какъвто и да било иск, предявен срещу него. Но е достатъчно доказателство за невинността на едно момче, което сега е в тъмницата на Шрусбъри като заподозрян в същото престъпление. Нека кажа онова, което може и трябва да се каже за Майриг: той не знаеше, че Едуин Гърни е заловен, сигурен съм в това.
— Сега не ни остава никакъв избор, освен да го преследваме — каза главният съдия. — Но, разбира се, записът от този съд ще бъде изпратен най-любезно на наместника в замъка Шрусбъри, и то незабавно. Това
