е негово. Трябва да се докаже, че самият баща с признал детето за свое. Това е потвърждението, което родът изисква, за да бъдат предоставени на един младеж всички права, това е и потвърждението, необходимо преди наследяването на някаква собственост.
— Няма никаква трудност — заяви Майриг гордо и извади от пазвата си един навит пергамент. — Ако съдът желае да прегледа това, ще види, че в този договор, когато се учех на занаят, Жерваз Бонел ме е нарекъл свой син и е сложил отдолу собствения си печат — той излезе отпред и подаде пергамента на писаря, който го разви и го прочете внимателно.
— Така е, както казва. Това е договор между Мартин Белкот, майстор дърводелец от Шрусбъри, и Жерваз Бонел за един младеж на име Майриг, който да бъде обучен на дърводелство и дърворезба. Платено е и му е отпусната издръжка. Печатът е в ред, младокът е посочен като „моя син“. Няма никакво съмнение, той е бил признат от своя баща.
Майриг пое дълбоко въздух и застина в очакване. Съдиите се съвещаваха полугласно със сериозни лица.
— Съгласни сме — заяви председателстващият, — че доказателството е неоспоримо, че ти си онзи, който казваш, че си, и имаш право да предявиш иск за земята. Но се знае, че е съществувал договор, който не е бил изпълнен, имотът да бъде предаден на манастира в Шрусбъри, и въз основа на това още преди злочестата смърт на човека манастирът прати в къщата управител, който пое грижата за имението. При тези обстоятелства един иск от страна на законно признат син е с изключителна правна тежест, но предвид усложненията трябва да бъде придвижен по законен ред. Има и английски сюзерен, който трябва да се вземе предвид, а също и евентуални искове, които манастирът би могъл да предяви по силата на това, че въпреки неподписания договор Бонел е заявил недвусмислено своята воля. Ще трябва да заведеш дело за собственост, затова те съветваме незабавно да си наемеш адвокат.
— Моите уважения — каза Майриг, още по-блед, с по-бляскави от всякога очи и отпуснати до тялото ръце със стиснати юмруци, сякаш вече бе напълнил шепи с лелеяната земя, — но в уелския закон има едно условие, според което аз мога да придобия собственост още сега, преди гледането на делото. Единствено синът има право на това, а аз съм син на този човек, който вече не е между живите. Позовавам се на „додадънхъд“, неотменимото синовно право, правото да приема огнището на своя баща. Дайте ми съгласието на този съд, за да отида с тези старейшини, които подкрепят моя иск, и да вляза в къщата, която ми принадлежи по право.
Брат Кадфел бе така повлиян от силата на тази всепоглъщаща страст, че за малко щеше да пропусне най-важния момент. Уелската му кръв забушува в неволна симпатия към такъв копнеж и любов към земята, която произходът на Майриг му отреждаше, а по нормано-английския закон неговото раждане му отнемаше. В този момент от младежа струеше почти благородническо излъчване, а неподправената сила на страстния му копнеж завладя свидетелите и дори самия Кадфел.
— Решението на съда е, че твоят иск е основателен — съобщи сериозно главният съдия, — и правото ти да влезеш в тази къща не може да ти бъде оспорено. От формални съображения трябва да го поставим на гласуване, тъй като предварително не е представено никакво възражение. Ако сред присъстващите има някой, който иска да изложи доводи против такова решение, нека да стане и да говори.
— Да — каза Кадфел, като с мъка се изтръгна от обзелото го вцепенение. — Тук има човек, който трябва да каже нещо, преди това решение да влезе в сила. Има една непреодолима пречка.
Заизвръщаха се глави, заточиха се вратове, завъртяха се очи, замятаха се погледи — стъписани или любопитни. Съдиите огледаха редовете на присъстващите, за да открият откъде идваше този глас, тъй като Кадфел не беше по-висок от мнозинството свои сънародници и дори тонзурата му бе подобна на много други, дело на времето, а не на манастирски ножици. Майриг рязко обърна глава, лицето му внезапно се смрази и пребледня, а погледът му се изпразни. Гласът го бе пронизал като кинжал, но той не успя да го познае, а бе така заслепен, че не можеше да забележи дори раздвижването, което предизвика Кадфел, докато си проправяше път, за да излезе пред тълпата.
— Вие сте от бенедиктинския орден, така ли, отче? — попита озадачен главният съдия, когато набитата фигура в расо се изправи на пътеката.
— Не! — каза брат Кадфел. Сега стоеше съвсем близо до Майриг. Пелената от изненада и недоумение се бе вдигнала от черните блестящи очи и те го разпознаха безпогрешно. — Тук съм, за да говоря от страната на Жерваз Бонел.
Майриг направи усилие да каже нещо, но гърлото му се сви и не можа да отрони нито дума.
— Не ви разбирам, отче — каза съдията търпеливо. — Обяснете какво искате да кажете. Споменахте за някаква непреодолима пречка.
— Аз съм уелсец — каза Кадфел. — Одобрявам и подкрепям правото на Уелс, което гласи, че синът е син, все едно дали е роден в брачно съжителство, или извън него, и че той има същите права, въпреки че английският закон може да го нарече незаконороден. Да, един извънбрачен син може да бъде наследник… но не и син, убил своя баща, както е сторил този човек.
Очакваше бурни възгласи, а вместо това настъпи такава мъртва тишина, каквато до този миг сякаш не бе чувал. Тримата съдии седяха втрещени, с обле-щени очи, като че ли вкаменени, а и всички в църквата бяха така стъписани, че не смееха да си поемат дъх. Докато се отърсят от зашеметяването си и се обърнат крадешком, почти със страх да погледнат Майриг, той вече бе успял да възвърне цвета на лицето си и самообладанието си, макар и не без усилие. По челото и високите му скули бе избила пот, а мускулите на врата му бяха изопнати като тетива на лък, но той отново се владееше, можеше да гледа своя обвинител в лицето, съумя да се сдържи да не се нахвърли отгоре му, дори да се извърне с достойнство и да погледне съдиите с красноречив протест срещу едно обвинение, което гордо отхвърляше с презрително мълчание. И вероятно, раз-съждаваше Кадфел мрачно, в църквата има хора, които ще приемат за даденост, че аз съм пълномощник, изпратен от моя орден да предотвратя или поне да забавя предоставянето на Молили в ръцете на законния му собственик. С всички средства и колкото и да е низко, дори като обвиня един невинен в убийство.
— Това е много тежко обвинение — каза главният съдия, като се мръщеше заплашително. — Ако говорите сериозно, сега трябва да го докажете или да оттеглите думите си.
— Ще го докажа. Моето име е Кадфел, монах в Шрусбъри. Аз съм билкарят, приготвил маслото, с което бе отровен Жерваз Бонел. Намесена е моята чест. Онова, което облекчава и лекува, не бива да се използва като оръжие за убийство. Бях извикан при умиращия и сега съм тук да изисквам справедливост заради него. Позволете ми, ако обичате, да ви разкажа как настъпи тази смърт.
Той представи фактите съвсем честно, спомена ограничения кръг от присъстващи в онзи момент, от които единствен извънбрачният син на пръв поглед не е имал изгода от тази смърт.
— Майриг, както ни се струваше тогава, нямаше какво да печели, но ние с вас току-що разбрахме колко много е залагал всъщност. Договорът с моя манастир не беше подписан, а според уелския закон наследникът е той. Само че тогава ние не знаехме, че подобно позоваване е възможно. Нека ви разкажа историята му така, както аз я виждам. Откакто е станал мъж, той е наясно, че по уелския закон неговото положение на наследник е неоспоримо. Стигало му е да изчака смъртта на баща си като всеки друг син, за да предяви претенции за наследството. Дори завещанието на Жербаз Бонел след втория му брак, чрез което той прави свой наследник доведения си син, не е тревожело Майриг, защото как може подобен иск да се противопостави на правото му на единствен роден син? Но нещата се променят, когато бащата решава да дари имението на манастира срещу подслон, храна и грижа, както обикновено се прави при такива дарения. Аз твърдо вярвам, че ако договорът беше подписан веднъж завинаги, всичко щеше да приключи благополучно, този човек щеше да се примири със загубата си и никога нямаше да стане убиец. Но тъй като моят игумен бе повикан в Лондон, при това със сериозни основания да се предполага, че на негово място може да бъде назначен друг, той не можеше да подпише договора, а това съответно е възродило надеждата на Майриг и го е накарало отчаяно да търси някакво средство, за да се осуети завинаги подписването му. Защото, ако манастирът придобие законно право на собственост чрез окончателно сключване на споразумението, неговото положение пред закона става безнадеждно. Как би могъл да се бори с монасите от Шрусбъри? Те имат достатъчно влияние, за да направят така, че делото да се гледа в английски съд, а според английския закон — признавам го със съжаление и срам — деца като Майриг са ощетени и не могат да бъдат наследници. Твърдя, че чистата случайност, и то възникнала като резултат от добро дело, му е подсказала къде да намери средството за убийство, и го е изкушила да го използва. Много жалко, защото по
