оплакваше от болките си, а младежът предложи услугите си, тъй че оставих на него тази работа. И все пак, след като си дошъл, защо не си побъбрите? Хем няма да има нужда да говорят на английски заради теб.
— Предупреди ли го после да си измие добре ръцете?
— Дори му обясних къде, посочих му и полицата, на която да остави шишето, след като си сбърши работата, тъй че да е на сигурно място. Той разбира. Бъди спокоен, няма да допусна някой да се излага на опасност с тази отрова след твоето предупреждение. Казах му какво може да стане, ако не се използва правилно.
Когато брат Кадфел се приближи до двамата, младежът моментално спря разтривката и се изправи почтително, ала монахът му махна с ръка да седне отново:
— Продължавай, момко, няма да ти преча. Дойдох да си поговоря с един стар приятел, но виждам, че ти си ме отменил, а и добре се справяш.
Младежът го послуша и все тъй чевръст, се зае с втриването на силния лек в старческите рамене на брат Рийс. Вероятно бе двайсет и четири или двай-сет и пет годишен, набит и як. Ъгловатото му добродушно лице бе мургаво, обветрено и кокалесто — лице на уелсец, гладко избръснато и решително. Косата и веждите бяха гъсти и черни. Отнасяше се към брат Рийс с усмивка, весело, почти закачливо — както вероятно би се държал с дете. Подобно отношение действаше благотворно на стареца и спечели мисленото одобрение на Кадфел, тъй като брат Рийс наистина се бе върнал в детството. Изглеждаше много оживен.
— Е, Кадфел — обади се с писклив глас Рийс, потръпвайки от удоволствие, докато младокът го разтриваше. — Виждаш ли, роднините все още ме помнят. Това е момчето на племенницата ми Ангарад. Казва се Майриг и е дошъл да ме види. Племенник ми се пада. Спомням си, когато се роди. Ех, то аз помня и времето, когато тя се роди… малкото момиченце на сестра ми. От много години не съм я виждал, нито пък теб, момче… Но можехте и по-рано да ме навестите. Днешните млади нямат чувство за вярност към рода — всъщност обаче той бе много доволен и се наслаждаваше на привилегията си на патриарх да раздава похвали и в следващия миг — нелогични упреци. — И защо не дойде това момиче? Защо не доведе майка си?
— Много път е от северната част на графството до тук — непринудено отвърна младият Майриг, — а у дома работа — колкото щеш. Но сега аз живея наблизо, чиракувам у един дърводелец тук в града, тъй че ще ме виждаш по-често. Ще намина отново и ще ти направя разтривката, а като дойде пролетта, ще извеждаш овцете на паша горе на хълма.
— Племенницата ми Ангарад — измърмори старецът с блага усмивка — беше най-хубавото момиче в половината графство, голяма гиздосия. На колко години стана? На четирийсет и пет трябва да е, ама се обзалагам, че още е хубава… по-хубава от нея нямаше…
— Синът й няма да те убеждава в противното — успокои го Майриг.
Нима всички отдавна невиждани племеннички не бяха красиви? И времето на детството им — прекрасно? И дивите плодове, които бяха събирали тогава — по-сладки от сегашните? От няколко години насам брат Рийс минаваше за поизветрял. Говореше отвлечено и несвързано, паметта му изневеряваше, въображението му се развихряше — старецът описваше в словата си картини, несъществуващи ни в морето, ни на земята. А може би някъде другаде все пак ги имаше? Сега, развълнуван от присъствието на този млад и жизнен мъж, с когото бяха една кръв, бързо започна да си възвръща паметта. Сигурно нямаше да е за дълго, ала докато траеше, прояснението на ума му бе един безценен дар.
— Извърти се още малко към огъня… тук ли боли?
Рийс се извиваше и ръмжеше от удоволствие като стар котарак. Младежът се засмя и продължи да втрива лекарството дълбоко в плътта, като облекчаваше схванатите възли със сила, която причиняваше на стария монах и болка, и наслада.
— Не си новак в разтриването — отбеляза Кадфел, който го наблюдаваше одобрително.
— Работил съм предимно с коне, а и те като хората си имат болки с разни буци и подутини. С времето се научаваш да виждаш с пръстите си, да намираш схванатото място и да го разтриваш, докато се отпусне.
— Но сега е вече дърводелец — каза брат Рийс гордо — и работи в Шрусбъри.
— Правим аналой за вашия параклис на Света Богородица — каза Майриг. — Скоро ще е готов и аз лично ще го донеса в манастира. И тогава пак ще се отбия да видя правуйчо си.
— И пак ще ми разтриеш рамото, нали? С приближаването на Коледа става доста мразовито и студът прониква направо в костите.
— Да, така ще направя. Хайде, стига толкова, че ще взема да ти разраня гърба. Вдигни си ризата, вуйчо… а така… хубаво да те загрее. Пламти ли?
— Преди малко пареше като от коприва, а сега чувствам една приятна топлина. Вече не усещам болка. Но съм уморен…
И още как, съвсем бе отмалял и сънен след разтривката на залинялата плът и пробуждането на стария му ум.
— Ето така, сега е добре. Трябва да легнеш и да поспиш.
Майриг се обърна към Кадфел за потвърждение на думите си:
— Нали така е по-добре, отче?
— По-полезно няма! След това сериозно изпитание трябва добра почивка.
Положиха блажения старец на леглото и го оставиха на съня, който вече го оборваше. Изречените в унес прощални слова на Рийс ги последваха до вратата, но заглъхнаха още преди да стигнат до прага:
— Да пратиш много здраве на майка си, Майриг. И да й речеш да дойде да ме види… когато докарат вълната на пазара в Шрусбъри… Затъжил съм й се.
— Изглежда, много обича майка ти — каза Кадфел, докато наблюдаваше как Майриг миеше ръцете си там, където му бе показал брат Едмънд. Монахът искаше да се увери в прилежността му. — Има ли надежда отново да я види?
Докато Майриг извиваше и търкаше ръце, лицето му, сега в профил, изглеждаше сериозно и умислено без маската на приповдигната веселост, която бе надянал преди малко, за да разведри стареца. След миг каза:
— Не, тя се спомина — после се извърна, за да вземе кърпата от груб плат, и впери открития си сериозен поглед в очите на Кадфел. — Майка ми отдавна е покойница. На Архангеловден станаха единайсет години от смъртта й. Той го знае… или поне го знаеше… не по-зле от мен. Но щом за него е жива, защо трябва да го разубеждавам? Нека си мисли така, а и всичко, което му доставя удоволствие.
Двамата излязоха мълчаливо навън в мразовития здрач на големия двор и се разделиха. Майриг закрачи бързо към портата, а брат Кадфел се отправи към църквата, където само след няколко минути щеше да забие камбаната за Вечерня.
— Господ да те поживи! — каза Кадфел на сбогуване. — Днес ти върна на стареца частица от младостта му. Мисля, че възрастните в твоя род са случили с потомство.
— Моят род — каза Майриг, спирайки насред крачка, за да го погледне с големите си черни очи — е родът на майка ми. Аз си вървя с нашите. Баща ми не е уелсец.
И продължи, ускорявайки мощно крачката, а широките му плещи пореха здрача. И Кадфел се замисли за него също както се бе замислил за вилана Елфрик. Но после, когато стигна вратата на църквата, изостави размишленията си в името на едно по-неотложно задължение. В крайна сметка тези хора отговаряха сами за себе си и не го засягаха.
Поне засега!
ГЛАВА ВТОРА
Към средата на декември намръщеният Елфрик отново се появи в билковата градина, за да поиска подправки за господарката си. До това време бе станал достатъчно позната фигура и се смеси с людете, които всеки ден пристигаха или тръгваха нанякъде в големия двор, и сред цялата тази гълчава и суматоха неговото самотно мълчание в повечето случаи оставаше незабелязано. Понякога сутрин Кадфел го виждаше да прекосява двора на път за пекарнята или трапезарията, за да вземе дневните дажби хляб и пиво. Винаги
