мълчалив, винаги съсредоточен, той крачеше бързо с безучастно изражение, сякаш се страхуваше, че може да бъде нахокан за най-малкото закъснение, както и навярно ставаше. Брат Марк, привлечен от една душа, на пръв поглед тъй самотна и тревожна както неговата преди време, бе направил някакъв опит да заговори непознатия, ала без особен успех.
— Саможив е — каза Марк замислен, докато люлееше крака, седнал на една пейка в сушилнята на Кадфел, и бъркаше някаква отвара, — но не мисля, че е лош по душа. Нещо го яде отвътре. Случва се почти да се усмихне, когато го поздравявам, но не се е отпускал дотам, че да поведе разговор.
— Има много задължения, а може би и придирчив господар, на когото трудно се угажда — предположи спокойно Кадфел.
— Чух, че не бил добре, откакто се нанесоха — каза Марк. — Господаря му имам предвид. Не бил болен, но някак потиснат и без апетит.
— Сигурно и аз щях да съм така — отбеляза Кадфел, — ако по цял ден нямах какво друго да върша, освен да си стоя и да се питам дали е трябвало да се разделям със земите си, па дори и на старини. Онова, което ти изглежда отнапред като лек живот, може да се окаже доста тежко бреме, когато се осъществи на дело.
— Слугинчето е хубаво — благоразумно смени темата Марк. — Виждали ли сте го?
— Не съм. Но ти, млади момко, избягвай да се зазяпваш много по жените. Значи е хубава?
— Много. Не прекалено висока, закръглена и със светла кожа, с дълги руси коси и черни очи. Отдалеч лови погледа с това, че е русокоса, а черноока. Видях я вчера, когато дойде в конюшните с някакво съобщение за Елфрик. Той я гледа по много особен начин. Може пък тя да е неговата болка.
Нищо чудно да е така, мислеше си Кадфел, ако той е вилан, а тя — свободна жена, която само временно се е принизила до положението на слугиня. По цял ден са заедно в домакинската работа, сигурно по-плътно един до друг, отколкото в имението Молили.
— Можеш да си навлечеш главоболия, момче, ако брат Джером или приор Робърт те видят да я заглеждаш — предупреди го живо Кадфел. — Ако ще се възхищаваш на красиво момиче, прави го с крайчеца на окото. Не забравяй, че тук се провежда реформа.
— О, аз внимавам! — в този момент Марк не изпитваше никакво страхопочитание към брат Кадфел.
Той бе възприел от него не съвсем правоверните му възгледи за допустимото и недопустимото. Но призванието на този момък вече не предизвикваше съмнение. Ако времената не бяха толкова смутни, можеше да поиска разрешение да замине, за да учи в Оксфорд, ала дори и тогава, Кадфел беше уберен в това, момчето щеше да приеме духовен сан и да стане свещеник — и то добър свещеник, който съзнава, че жените съществуват на този свят, и се отнася с уважение към присъствието и достойнството им. Марк бе дошъл в манастира с нежелание и съпротива, ала тук бе намерил истинското си място. Не всеки имаше това щастие.
Елфрик пристигна в сушилнята един облачен следобед, за да помоли за сушен джоджен.
— Господарката иска да направи ободрителна отвара от джоджен за господаря.
— Чувам, че нещо бил болнав — каза Кадфел, докато шумолеше с ленените чувалчета, които изпълваха помещението с наситени упойващи ухания.
Ноздрите на младежа потрепнаха и се разшириха от удоволствие. В лекия сумрак напрегнатото му лице донейде се проясни.
— Болестта, която го мъчи, е по-скоро на ума, отколкото на тялото. Ще се оправи веднага щом забрави неприятностите. Има си ядове — сподели неочаквано Елфрик.
— Това сигурно е мъчително за всички ви, дори за господарката — отбеляза Кадфел.
— А, тя прави за него всичко, което е по силите на една жена. Няма от какво да се оплаква. Ала от промяната стана раздразнителен към всички, дори към себе си. От доста време вече чака синът му да дойде, да си посипе главата с пепел и да се опита да получи обратно наследството. Разочарован е и това го озлобява.
Кадфел се обърна, изненадан от тези думи.
— Искаш да кажеш, че е лишил собствения си син от наследство в полза на манастира? За да направи напук на младежа? По закон той няма право да постъпва така. Никой не може да приеме такава замяна без съгласието на наследника.
— Той не му е роден син — Елфрик сби рамене и поклати глава. — Син е на жена му от предишно венчило, тъй че момъкът по закон не му е наследник. Вярно, че господарят бе направил завещание, с което му оставяше имението, ала споразумението с манастира му слага кръст… или поне ще сложи, когато бъде подпечатано и утвърдено. Той не може да промени решението на господаря по законен път. Двамата се скараха и синът загуби обещаните земи… Това е.
— И с какво толкова се е провинил, та да заслужи такова наказание? — почуди се Кадфел.
Елфрик повдигна пренебрежително рамене — кокалести, но широки и прави, както забеляза Кадфел.
— Той е млад и вироглав, а господарят е стар и раздразнителен, не е свикнал да му противоречат. Освен това момчето се развика, когато разбра, че ограничават свободата му.
— И сега какво прави? Доколкото си спомням думите ти, в къщата сте само четирима…
— Той е твърдоглав като господаря, пренесе се да живее при семейството на омъжената си сестра. Иска да изучи занаят. Очакваха го да се прибере с подвита опашка. Господарят много се надяваше на това, ала момчето не е идвало и се съмнявам, че изобщо някога ще се върне.
По всяка вероятност, разсъждаваше мрачно Кадфел, положението, в което се намираше майката на лишеното от наследство момче, не бе за завиждане. Сигурно се разкъсваше на две в тази разпра. Вероятно старецът е избухнал и сега съжалява за това. Монахът даде на младежа китката джоджен. Листенцата бяха все още добре оформени и цели, защото ги бе сушил на лятно слънце. Даже зеленият им цвят не бе избледнял особено.
— Ще трябва да си го стрие сама, но пък така ще мирише по-силно. Ако иска още, ще дойдеш да ми кажеш. Другия път аз ще й го стрия. Дано му помогне. Добър лек е и за него, и за нея. За теб също — каза Кадфел и леко го потупа по рамото.
Изпитите черти на Елфрик за миг се разтеглиха в някакво подобие на усмивка, ала горчива и доста плаха.
— Виланите са изкупителни агнета — прошепна неочаквано той и излезе забързано от колибата, промърморвайки припряно някакви закъснели думи на благодарност.
С наближаването на Коледа бе съвсем обичайно повечето от търговците в Шрусбъри и мнозина дребни чифликчии от околността да се замислят с известна гузност за спасението на душите си и за името си на благочестиви и ревностни християни, както и да си припишат по някакъв начин известни заслуги към църквата, за предпочитане по-икономичен. Манастирските гозби — варива, боб, риба и от бреме на време къс постно месо, сега се обогатиха с неочаквани дарове и монасите от „Свети първоапостоли Петър и Павел“ добре похапваха. Появяваха се медени пити, сушени плодове, пилета, а понякога дори някой еленски бут — пожертвувания за духовната обител, които превръщаха благочестивото причастие в необичайно чревоугодничество, а светия ден — в угощение. Някои, естествено, бяха избирателни в даренията си и се стараеха подаянията им да стигнат до игумена или приора, вероятно предполагайки, че техните молитви помагат повече, отколкото на по-скромните братя. Един рицар от Южен Шропшир, който явно не бе разбрал, че игумен Херибърт е повикан в Лондон, му изпрати една тлъста яребица. Естествено, тя бе отнесена в игуменските покои, където приор Робърт я посрещна с радост и я изпрати долу в магерницата на брат Петръс, за да я сготви подобаващо.
Брат Петръс, който изгаряше от ненавист към Робърт заради игумен Херибърт, дълго гледа кръвнишки разкошната птица и сериозно обмисляше как да я развали — дали да я прегори, да я изсуши с дълго печене или да я поднесе със сос, който ще я съсипе. Ала той беше човек с достойнство и честта не му позволи да го направи. Най-лошото, което успя да измисли, бе да я приготви по един изкусен начин, който особено ценеше — с червено вино и много пикантен сос, и да я пече дълго на бавен огън с надеждата, че стомахът на приор Робърт ще се разбунтува.
Приорът изпитваше голямо доволство от настоящото си високо положение и несъмнената перспектива в най-близко бъдеще да се затвърди на игуменския трон и да сложи ръка на имението Молили, което изучаваше от доложенията на иконома и намираше за удивително щедър подарък. Жерваз Бонел явно бе
