Прекарахме следобеда в повишаване нивото на знанията си относно японските нинджи, рицарите на плаща и кинжала и въобще, за всевъзможни шпионски афери — за които явно не бях научил достатъчно през всичките години, прекарани в търкане на седалките в класните стаи в Куантико. Хлапетата изпробваха наблюдателните си способности. Дори и аз останах впечатлен от възможностите, които предлагаше светът на бъдещето, както и футуристичните модели в крилото, посветено на двадесет и първи век.
А тъй като изборът на менюто за вечерята бе предоставен на мен, реших да запозная моите хора с особеностите на етиопската кухня. Джени и Деймън отлично се справиха с някои от най-екзотичните блюда, с изключение само на китфо. Което на практика се оказа пържола по татарски. Дори им допадна да се хранят с пръсти, вследствие на което Нана нарече храната „истинска непретенциозна домашна кухня“.
А когато Джени и Нана се отправиха към дамската тоалетна, Деймън ме заговори:
— Знаеш ли, можеше да поканиш доктор Коулс. Само да беше поискал, разбира се — добави той и безучастно сви рамене.
Останах трогнат от типично мъжкия стил, прокраднал се в забележката на Деймън. Ето, така се говори между мъже. Дори бих добавил, че бе възхитително, с уговорката, че той мигом би ме намразил, ако постъпех така с него.
— Благодаря, Дей — рекох, решавайки да играя директно. — Двамата с Кейла ще вечеряме във вторник. Оценявам предложението ти.
— Тя е свястна жена. По-точно истинска дама. Всички мислят така. Знаеш ли, трябва да предприемеш нещо.
— Да, знам.
— Пък и тя е единствената, която успява да накара Нана да направи нещо, което не иска.
Засмях се. Хареса ми, че бе забелязал толкова неща за Кейла, както и че бе станал удивително точен и интелигентен наблюдател.
— Какво толкова смешно има? — попита Нана, която внезапно отново се появи на масата. — Какво съм пропуснала?
— Какво става тук? — настойчиво попита Джени. — Искам да знам за какво си шушукате. Да не е за музея на шпионите? Или и двамата ми се присмивате? Никак не обичам да ми се присмиват.
— Имахме мъжки разговор — осведоми я Деймън.
— Аз пък мога да се обзаложа, че „мъжкият“ ви разговор е бил посветен само на доктор Коулс. — Джени извиси глас, докато инстинктът не й подсказа верния тон. — Ние я харесваме, татко — рече тя, когато аз не опровергах, нито потвърдих догадката й.
— Да, но ти харесваш всички.
— А не се ли сещаш от кого съм взела това?
— Трябва да я поканим на вечеря — намеси се Нана.
— Само да не е във вторник — каза й Деймън.
Джени се ухили. Очите й се разшириха.
— Да. Във вторник вечерта е запазена за срещата му. Права ли съм, тате?
102
Вторник вечерта беше запазена за срещата ми с д-р Кейла Коулс.
Най-после уреченият ден дойде.
Малко след един през нощта двамата с Кейла се намирахме пред входната врата на къщата й. Бяхме говорили дълго. Кейла току-що ме бе убедила да свърша нещо полезно за Фонда за защита на децата от Вашингтон. За да подкрепи идеята си, тя прибягна до данните на статистиката (също като Нана): в Америка имало четиридесет милиона души без застраховки, като всяка минута се раждало по едно дете от жените, спадащи към тази категория. Разбира се, че щях да помогна с каквото мога. Дори и ако картината не се окажеше чак толкова драматична.
— А какво ще правиш в събота? — попита тя. Точно този въпрос, изречен от сладкия й глас, ме накара да се усмихна. — Междувпрочем това няма нищо общо с Фонда за защита на децата.
— Надявам се да ни дойдеш на гости заради едно от чудесните домашно приготвени блюда на Нана — отвърнах.
— Не трябва ли първо да попиташ Нана?
Засмях се.
— Това е нейна идея. Или по-скоро на хлапетата. Но Нана определено участва в техния заговор. Може би дори има водеща роля.
Ако съдбата искаше да ме накара да спра да излизам с жени, посланието й не бе съвсем еднозначно. През цялата събота бях леко изнервен заради гостуването на Кейла. Това означаваше нещо, нали? Да я доведа у дома, особено при тези обстоятелства?
— Добре изглеждаш, татко — похвали ме Джени от вратата на стаята ми.
Тъкмо се бях отказал от една риза и я бях захвърлил върху леглото, за да навлека черния си пуловер. С него — трябваше да го призная — изглеждах доста по-добре. Е, донякъде бе смущаващо да ме заварят точно когато се перчех и тъкмях пред огледалото. Без да дочака специална покана, Джени се намърда в стаята ми, тръшна се върху леглото ми и остана да ме наблюдава оттам, докато не приключих с тоалета си.
— Какво става? — появи се и Деймън и се настани до Джени на леглото.
— Някой тук да е чувал, че имам право на усамотение и личен живот?
— Виж го само как се конти! Заради доктор Коулс, естествено. С всякакви там джунджурии и тям подобни. А пък аз най го харесвам в черно.
Бях с гръб към тях, така че те заговориха, сякаш ме нямаше в стаята. Звучаха ми малко неестествено.
— Мислиш ли, че е изнервен.
— Хм. Може би.
— Мислиш ли, че ще разлее нещо върху себе си по време на вечерята?
— Определено.
С див рев се извърнах към тях и ги сграбчих и двамата, преди да успеят да се опомнят и да побегнат. Стиснах ги здраво в прегръдките си. Те се закискаха неудържимо, като за миг забравиха, че са надраснали възрастта за подобни закачки. После ги затъркалях и двамата по леглото, докато ги гъделичках по всичките им чувствителни зони, които знаех от предишните ни игри.
— От толкова смях ще ми излязат бръчки! — извика ми задъхано Джени. — Спри, татеее, спри!
— Мисля, че това е добре — примирих се аз. — Пък нали и без това ще се наложи да се преоблека, когато разлея нещо върху себе си.
Съпроводих ги до кухнята, където се заехме да помагаме на мама Нана в това, което ни разрешеше. Разтегнахме масата, извадихме от хубавите ни чинии от китайски порцелан и поставихме новите свещници.
Нана се престараваше малко. Що се отнася до мен — нямах нищо против да похапна от специалитетите й. Никога не бях имал.
След вечерята, която се оказа превъзходна — два вида печени пилета с много подправки, зелена салата, аспержи и кокосов кейк — Кейла и аз се измъкнахме оттам. Взех поршето и подкарах към мемориала на Линкълн. Паркирах и излязохме да се поразходим наоколо. През нощта там е великолепно и удивително спокойно, но кой знае защо, след залез-слънце туристите много не го посещаваха.
— Всичко беше идеално — заяви тя, щом наближихме паметника на Джордж Вашингтон. — Имам предвид вечерята и всичко останало.
Засмях се.
— Малко прекалено идеално за моя вкус. Не мислиш ли, че малко се престараха?
Сега бе ред на Кейла да се засмее.
— Какво мога да кажа? Не съм виновна, че ме харесват.
— Три срещи за една седмица. Сигурно са им хрумнали някои идеи.
Кейла се усмихна.
