— На мен също. Искаш ли да ги чуеш?
— Като например? Подскажи ми нещо.
— Къщата ми е наблизо.
— Ти си лекарка. Редно е да знаеш доста за човешката анатомия.
— А ти си психолог, така че си наясно с човешката психика, нали?
— Звучи доста съблазнително.
И наистина беше.
Но точно тогава професията ми отново ми напомни за себе си.
103
— Още утре ще бъда там. Това е най-многото, което мога да сторя. Веднага ще си запазя билет за самолета.
Не можех да повярвам, че тези думи излизат от устата ми, макар че това бе самата истина.
Разговарях по телефона с Фред ван Алсбург по-малко от две минути. Реагирах машинално, почти като робот, програмиран да отговаря по определен начин. Какво бе това, „Манджурския кандидат“29? И каква роля ми бе отредено да изиграя? На доброто момче? Или на лошото? Или пък нещо по средата?
Поне за едно нямах съмнение: исках час по-скоро да се срещна с Мери Уагнър, макар че донякъде го възприемах като задължение. От ЛАПУ така и не бяха я накарали да проговори, откакто я бяха арестували. Затова искаха да се върна при тях в Калифорния като консултант. А и аз имах нужда да го направя — нещо около този случай ме глождеше, макар че вината на Мери изглеждаше неоспорима.
Разбира се, че исках престоят ми да бъде колкото може по-кратък. Всъщност щом пристигнах в хотела в Ел Ей, оставих багажа си неразопакован, като извадих само четката си за зъби. Това може би ми помогна да възприема пътуването като една временна промяна.
Независимо от всичко срещата ми с Мери Уагнър бе насрочена за десет часа на следващата сутрин. Поколебах се да телефонирам на Джамила, но реших да не го правя. И точно тогава окончателно разбрах, че всичко между нас двамата е свършено. Тъжна констатация, но вярна. Сигурен бях, че и двамата го знаехме. Но чия бе вината? Не знаех. Пък и какъв смисъл имаше да се опитвам да стоваря вината върху нечий гръб.
Прекарах нощта в изчитане на рапортите от последните седмици и бележките на следователите, които Фред ван Алсбург се бе погрижил да ми предоставят. Според всичкото, което изчетох, трите деца — Брендан, Ашли и Адам — като че ли бяха единственото, което занимаваше съзнанието на Мери.
Това донякъде опрости задачата ми. Щом като тези деца бяха обсебили душата на Мери, то точно с тях трябваше да започна утре сутринта.
104
В осем и четиридесет и пет на следващата сутрин аз се озовах в стаята за разпити, която много малко се отличаваше от предишната, в която за последно бях разпитвал Мери Уагнър.
Пазачът я доведе точно навреме — почти на секундата. Веднага констатирах, че неколкодневните напрегнати разпити са й стрували много.
Тя дори не искаше да ме погледне, а само изчака стоически, докато полицаят закопча белезниците й за крака на масата.
После се отдръпна до стената край вратата. Това никак не ми хареса, но не се заех да споря. Може би ако се стигнеше до втори разпит, щях да се опитам да издействам някакво облекчаване на режима й.
— Добро утро, Мери.
— Здравей.
Гласът й звучеше неутрално, като издаваше минимални усилия от нейна страна да се съобразява с правилата на възпитанието. Все още не ме бе погледнала в лицето. Пък и защо й трябваше да ме гледа?
— Нека първо да ти обясня защо съм тук — започнах. — Мери, слушаш ли ме? — Никаква реакция. Бе стиснала зъби, загледана в една точка някъде на стената. Усетих, че все пак ме слушаше, ала не искаше да го покаже. — Ти вече знаеш, че срещу теб има събрани много веществени доказателства. Мисля също, че все още има известни съмнения около твоите деца.
Тя най-после вдигна глава. Изгледа ме така пронизващо, че погледът й сякаш се врязваше в черепа ми.
— Тогава няма за какво да говорим.
— Всъщност има.
Извадих писалката си и я поставих върху масата до един празен лист хартия.
— Мисля, че ще ти допадне идеята да напишеш писмо до Брендан, Ашли и Адам.
105
Мери се промени за миг — вече я бях виждал да го прави. Погледна ме отново, но очите и устата й видимо омекнаха. Когато придобиеше това изражение, бе трудно да не изпиташ симпатия към Мери Уагнър, независимо от всичкото, което бе извършила.
— Не ми позволяват да сваля белезниците ти — рекох аз, — но нали можеш да ми кажеш какво искаш да им съобщиш. Ще го запиша вместо теб, дума по дума.
— Да не е някакъв номер? — усъмни се тя, макар че всъщност мълчаливо ме молеше да не е така. — Това не е някакъв трик, нали?
Трябваше много внимателно да подбирам думите си.
— Не е трик. А само шанс за теб да кажеш това, което искаш, на децата си.
— А полицаите ще го прочетат ли? Ще ми кажеш ли истината? Искам да знам дали ще го прочетат.
Реакцията й ме удиви, защото представляваше странна смесица от бурни емоции и доста силен самоконтрол.
— Всичките разговори с теб се записват, Мери — припомних й аз. — Но ако не желаеш, няма да го правим. Всичко зависи само от теб. Ти решаваш, Мери.
— Ти дойде в къщата ми.
— Да, дойдох.
— Аз те харесах тогава.
— Мери, и аз те харесах.
— Ти на моя страна ли си?
— Да. Аз съм на твоя страна.
— И на страната на справедливостта, така ли?
— Надявам се, че да, Мери.
Тя огледа стаята, сякаш преценяваше възможностите си или пък търсеше нужните й думи. Не зная кое от двете. После отново се обърна към мен. Погледът й се закова върху листа хартия между нас.
— Скъпи Брендан — започна тя шепнешком.
— Само Брендан ли?
— Да. Моля те, прочети това на брат си и сестра си, защото ти си голямото момче в семейството.
Записах го буквално, както ми го продиктува, като се стараех да не изоставам от нейното темпо.
— За кратко мама трябваше да бъде далеч от вас, но това няма да трае още дълго, обещавам ти.
Мери спря, а лицето й доби доволно изражение, сякаш току-що бе казала нещо много мило. Очите й останаха приковани в отсрещната стена. После на устните й се появи една покъртителна усмивка.
— Когато отново се съберем — продължи тя, — ще си направим пикник, от онези, които толкова много
