Мери, Мери

признавайки си, че му завиждат. Не след дълго всички започнаха да го наричат „господин Голяма клечка“.

Остана в притихналия бар, заедно с Дейвид, Джон и Франки, чак до затварянето на заведението — малко след два през нощта. Вече бяха разчепкали и анализирали всичко, което можеше да се разчепква за филма „Повече няма да живеем тук“25. Накрая порядъчно пийналата компания бе принудена да зареже творческите спорове и да се изниже с препъвания навън, за да поразведри уморените си глави чрез трескави обиколки по шосетата на Холивуд с шибаното бентли на Джони — нали ставаше дума само за големи клечки. Без да престават да говорят за плячката от последния му филм, донесъл повече от четиристотин милиона долара печалба от продажбите в целия свят. Това съвсем накара останалите да позеленеят от завист, защото всичко това той бе постигнал закупувайки правата върху филмирането на онзи лайнарски роман само за някакви си петдесет хиляди долара, след което бе ударил кьоравото, подписвайки договор за десет милиона.

Истински гений, нали? Да, защото умееш да се справяш.

— Обичам те, човече. Ти си най-добрият, ти, отвратително гадно, противно, омразно, измислено копеле. И ти, Дейви! — провикна се той, щом сребристото бентли се понесе забързано на запад.

— Да, знам, аз съм само едно копеле — провикна се Дейвид на свой ред. — Но винаги съм се стремял да бъда такова отвратително гадно, противно, омразно и измислено копеле като теб. И също толкова талантливо. Което именно още ме задържа в този град.

— Хей, човече, чух те, усетих те! — извика той.

— Брейй! Я го вижте нашата Голяма клечка! Добре го дава, а?

— Аз съм само един Разказвач! — провикна се в отговор той.

След което той бе така разумен да потегли по страничната уличка със своята собствена кола — седемгодишен „Биймър“. Никакъв пикап. Определено бе на седмото небе. Щастлив като птичка, пусната на воля, той си тананикаше „Слуховете погубиха Мери“ на Джими Хендрикс. Звучеше ужасно смешно, но пък иначе напълно пасваше на преживяното.

Докато не се разплака най-внезапно, при това, без да може да спре, дори и когато седна на моравата пред някаква противна сграда, свел глава между коленете си, ревящ като дете.

В главата му се въртеше само една мисъл: Още едно. Само едно, единствено.

Още едно, само още едно убийство и ще бъда добре.

100

Не можеше да заспи и подкара колата си по „Мелроуз“ — покрай „Л’Анджело“, където се отбиваше Емилио; край Гроундлинг Тиътър, откъдето започна кариерата си Фил Хартман26; към Томи Танг27; а после чак до Джони Рокетс28 и накрая до Блу Уейл. Това е твоят град, човече. Твоят и на твоята Мери.

Някъде към пет и половина сутринта той реши да отскочи до кафенето „Старбъкс“ на „Мелроуз“, където за обяд обикновено си взимаше по един от онези „хамбургери, които ядеше целият Ел Ей“. Човече, та той никак не си падаше по „Старбъкс“, но нали точно там бе пълно с онези алчни копелета, с онези дребнави юпита. Цифрите караха кафенето да работи дори и в този ранен час, нали? В наши дни цифрите диктуваха всичко.

И ето го тук — за да докаже господството на големите числа. Бе едва пет и половина сутринта, а той вече им служеше.

Господи, как презираше тези жалки кафенета, заедно с всички онези лъскави заведения на Макдоналдс, с техните адски надути цени. Още помнеше времето, когато чаша кафе струваше само петдесет цента, което изглеждаше напълно в реда на нещата. Но сега последната мода по кафенетата — индонезийското смесено кафе „Суматра бленд“ — се предлагаше за два долара и половина, макар да не струваше дори и пет цента. И се рекламираше като върха на кафето, макар всъщност да беше по-скоро дъното.

Безличният, въпреки брадичката си, барман, който шеташе зад шублера, се оказа прекалено зает да подрежда стоката си, за да обърне внимание на своя пръв клиент, на тази ранобудна птичка, на първото за деня сукалче. Макар че сукалчето бе готово да си плаща скъпо и прескъпо за консумацията.

Можеше да изтрае още около минута примерно, но този пикльо вече действително взе да му лази по нервите.

— Ей сега се връщам — каза най-сетне той на онзи суперзает херцог зад бара. Разбира се, въпросният хлапак дори не го забеляза. Задник и половина. Нямаше съмнение, че бе някакъв жалък актьор, останал без работа. Прекалено добър за тази професия, нали? С излъчване — нещо много ценно напоследък.

Само след минута той отново влезе в „Старбъкс“ — този път с нещо тежко в джоба на сакото си. Отново се почваше. Вероятно бе глупаво, определено не бе разумно, но, господи, колко добре се чувстваше.

Хей, приятел, да знаеш само колко е зажаднял моят пищов.

Взе решението. Точно тогава. Точно там. Арогантният шибан нафукан актьор щеше само да добави една цифра към бройката. Утре сутринта щеше да бъде водещата новина на всичките челни страници.

— Хей, приятел, чакам тук само за едно кафе. Имате ли въобще кафе в „Старбъкс“?

Барманът дори не го удостои с поглед, зает с работата си. Само му махна със свободната си ръка:

— Ей сега идвам.

Разказвача чу как вратата се отваря зад него. Навярно бе пристигнал още един мухльо.

— Здрасти, Кристофър, добро утро. — Откъм гърба му долетя жизнерадостен женски глас. Дори не се завъртя да я погледне. Майната й!

— Здрасти, Сара — провикна се в отговор хлапакът зад тезгяха. Изведнъж се оживи.

Сега глупакът дойде отпред, най-после се събуди. Заради Сара.

И тогава той застреля онзи хапльо в гърдите, точно в средата на престилката, където се мъдреше емблемата на „Старбъкс“.

— Забрави за кафето, Кристофър. Вече не ми е нужно. Сега съм се заловил за работа.

Тогава се обърна да хвърли един поглед и на жената. Досега въобще не я бе погледнал.

Жизнерадостна само допреди минута, весело усмихната блондинка, някъде може би към тридесет и пет годишна, с черно кожено яке и черни маратонки, толкова удобни за каране на велосипед. Черни бяха дори и връзките им.

— Хей, Сара, добро утро — заговори я свойски той, с леко закачлива интонация, като че ли тя бе някакъв кокер шпаньол, отскубнал се от каишката, за да се щура на воля из парка. — Да не си се докарала цялата в черно заради собственото си погребение?

— Извинете ме…

И тогава я застреля. И нея. Два пъти. После се извърна рязко и изстреля куршум в челото на онзи фукльо зад бара.

Само още едно убийство, нали? — мислено си повтаряше той. — Е, където едно, там и две.

Обра съдържанието на чекмеджето в касата, задигна овехтялото портмоне от шевро на Сара, след което се отправи на път сред смога, обгърнал Ел Ей в ранната утрин. Пое на запад, през Стенли, Сполдинг, Дженис.

Мери Смит отново се развихри, нали така?

101

Погледнах към Джени в огледалото за обратно виждане.

— Значи в Шпионския музей, така ли?

— Абсолютнооо! — кимна тя.

Джени бе уцелила шестицата с този съботен следобед. Тази вечер бе моя, докато неделята щях да посветя на Нана, а пък неделната вечер бе запазена за Деймън. Целият семеен уикенд на фамилия Крос бе грижливо предначертан и вече всичко се движеше по план.