— Джийн Галета.
— Обажда се Алекс Крос. Знаеш ли нещо за ареста на Мери Смит?
— Благодаря, добре съм. А ти как си?
— Извини ме, Джийн, но все пак… знаеш ли нещо? В момента се намирам пред нейната къща. Тук цари невероятна суматоха. Няма да повярваш как всичко се обърка.
Джийн обаче не бързаше да ми отговори.
— Вече не работя по този случай.
— Ще получа ли друг отговор, ако се видим?
— Може би.
— Тогава дай ми шанс. Моля те, Джийн. Нуждая се от помощта ти. Нямам време за безцелно лутане.
Гласът й най-после омекна.
— Какво се е случило там? Струваш ми се наистина разстроен.
— Да, разстроен съм. Всичко се провали. Тъкмо бях по средата на беседата с нея, когато екипът на ЛАПУ нахлу с гръм и трясък, като клоун на циркова арена. Всичко беше абсурдно, Джийн, и ненужно. Фийлдинг явно знае нещо, но не иска да го сподели с мен.
— Ще ти спестя усилията — рече Джийн. — Тя е тази, която търсим. Тя е извършила всички онези убийства, Алекс.
— Откъде знаеш? Откъде знае ЛАПУ? Какво става?
— Помниш ли космите, които бяха намерени в киното, където бе убита Патриша Бенет? Е, взели са косми за проба от пуловера на Мери Уагнър в шкафчето й в хотела. Резултатите пристигнаха преди малко. Космите са идентични. Това даде основание на Фийлдинг да се разпореди за ареста.
Мислите ми трескаво се лутаха, докато обработвах и систематизирах новополучената информация.
— Виждам, че си свършила добра работа, макар официално да си отстранена от случая — изрекох накрая аз.
— Просто го дочух случайно.
— А да си дочула къде ще бъде отведена?
Джийн се поколеба, но само за миг.
— Провери в участъка около Ван Найс24. Намира се на Силмар Авеню. Но ще е по-добре да побързаш. Няма да остане там задълго.
— Веднага тръгвам.
94
Много скоро се озовах в участъка Ван Найс, но там се натъкнах на непреодолима пречка: в лицето ми заявиха, че Мери Уагнър не е там.
Нищо не можех да направя, за да принудя бюрократите от ЛАПУ да отстъпят пред искането ми. Те се бяха добрали до тяхната убийца, или поне я бяха обявили за такава, и сега нямаха намерение да поделят плячката си с никого. Дори и Рон Бърнс нищо не би могъл да стори, за да ми помогне.
Така че до следващата сутрин не успях да се срещна с Мери Уагнър. По това време ЛАПУ я бе прехвърлило в приготвено за нея временно убежище в голямата си сграда в центъра на Ел Ей, където я бяха подложили на няколко разпита, но без никакъв успех, както го предричах.
Един симпатичен на вид детектив ми я описа като нещо средно между напълно паднала духом и абсолютно безчувствена личност, но аз все пак исках лично да проверя какво ставаше с Мери Уагнър.
Когато пристигнах в сградата в центъра на града, насъбралите се журналисти бяха два пъти повече, отколкото при други сходни случаи, на които бях ставал свидетел. От седмици репортажите за Холивудския преследвач заемаха първите страници на всички вестници, при това в национален, а не само в местен мащаб. Навсякъде можеше да се види нейното измъчено лице, унилия поглед, разчорлените коси, с една дума — типичната физиономия на убийца.
Последното, което бях чул, преди да изключа радиото в колата си, бе едно насмешливо сутринно токшоу, изпълнено със закачки и бръщолевене за това как е успяла да реализира толкова дръзки убийства сред най-богатите и най-известните жени в Холивуд.
— А какво ще кажете за Кати Бейтс? Тя става за ролята на Мери. Защото е страхотна актриса — заяви един „загрижен“ слушател на радиошоуто, което отдавна не се бе радвало на подобен интерес.
— Не, не става. Прекалено е стара, а освен това вече игра в „Нещастието“. Бих препоръчал за ролята Никол Кидман, да я цапардосат по шибания й нос, да й нахлузят една перука, да й добавят трийсетина килограма и ще е напълно готова за ролята — отвърна му водещият. — Или пък защо не Мерил Стрийп. Ами какво ще кажете за Ема Томпсън. Също и Кейт Уинслет би могла да се справи не по-зле.
Проверката в участъка ми бе отнела почти четиридесет и пет минути. Наложи се да разговарям последователно с четирима служители от полицията и да покажа служебния си пропуск поне десетина пъти, за да се добера най-накрая до тясната стая за разпити, където трябваше да ми доведат Мери Уагнър. Най- после — по тяхно благоволение.
Когато я видях, първата ми реакция бе доста странна — обзе ме жалост за нея.
Мери имаше вид на жена, която въобще не бе спала през последното денонощие, с тъмни сенки под очите и отпусната походка. Едва-едва се тътреше по коридора. Розовата й хотелска униформа бе изчезнала. Сега носеше безформени сиви панталони и някаква стара тениска с инициалите на Южнокалифорнийския университет на гърдите, изпоцапана с бледожълта боя. Неволно си припомних, че и нейната кухня бе боядисана в този цвят.
Щом ме видя, в очите й проблесна искра, подсказваща, че може би си спомняше за мен. Аз пък си спомних за пациентите, страдащи от болестта на Алцхаймер, които бях виждал при редовните ми посещения в болницата „Сейнт Антъни“ във Вашингтон.
Казах на пазача да й свали белезниците и да ни изчака отвън.
— Ще се държа добре с нея. Ние сме приятели.
— Приятели — повтори Мери и се взря проницателно в очите ми.
95
— Мери, помниш ли ме от вчера? — попитах я аз веднага щом пазачът излезе в коридора. Взех стола и седнах срещу нея. Голата маса, само двадесет на тридесет сантиметра, намираща се между нас, беше завинтена за пода. Вътре в стаята беше студено и неуютно, понеже ставаше някакво течение.
— Вие сте господин Крос, нали — едва чуто изрече тя. — Крос, агент от ФБР. Извинете, съжалявам.
— Имаш добра памет. А знаеш ли защо си тук?
Тя видимо се напрегна, макар че това трудно се забелязваше на фона на общата й отпуснатост.
— Те мислят, че аз съм жената. Те ме обвиняват за убийствата. — Сведе поглед към пода. —
Наистина се зарадвах, когато я чух да казва „те“. Това означаваше, че аз все още бях потенциален съюзник според нейното разбиране на ситуацията. Може би въпреки цялата бъркотия щеше да сподели с мен някаква тайна. Но можеше и нищо да не ми признае.
— Ако не желаеш, няма да говорим за това сега — предложих й аз.
Тя примигна, сякаш се опитваше да се съсредоточи върху това, което й казвам. Присви очи към мен, но сетне отново ги впери в пода.
— Искаш ли нещо? Да не си жадна? — попитах аз. Искаше ми се с мен да се чувства колкото е възможно по-удобно, но освен това изпитвах желание да помогна на тази жена. Изглеждаше ужасно. Вероятно бе много силно наранена.
Сега тя вдигна глава и очите й затърсиха моите.
— Мога ли да получа чаша кафе? Или ще бъде затрудняващо?
Кафето пристигна и Мери пое картонената чашка с пръстите си, отпивайки с наслада, която не очаквах да забележа у нея. Кафето като че ли малко я тонизира.
