Мери, Мери

наскачаха едновременно върху нея. Обкръжиха я отвсякъде, въпреки отчаяната й съпротива.

Докато я отвеждаха, чувах неудържимите й ридания:

— Дечицата ми, дечицата ми, горките ми дечица… Къде са ми децата? О, къде? О, къде? Какво направихте с децата ми?

Гласът й заглъхна нататък по коридора, докато накрая зад гърба й се затръшна някаква тежка врата и тя остана зад нея. Никак не бе чудно, че не получих разрешение за още един разпит.

И за да се влошат нещата съвсем — ако това въобще бе възможно, видях Джеймс Тръскот на излизане от сградата. Беше заобиколен от репортери, скупчили се пред сградата в очакване дори на най- незначителните новини.

Той се провикна към мен:

— Как е успяла да се добере до пистолета ти, доктор Крос? Как си допуснал да стане това?

Очевидно Тръскот вече се бе докопал до историята.

98

Можех само да гадая за причините и характера на душевното заболяване на Мери Уагнър и за очевидните мъки и стрес, на които бе подложена. Навярно сега не бе време за задълбочени психологически оценки. Пък и моето участие в разследването беше към края си, независимо дали това ми харесваше или не. Ако трябваше да съм честен, длъжен бях да призная, че изпитвах смесени чувства.

Рано през този следобед положението на Мери се бе усложнило неимоверно. При претърсването на къщата й екип от ЛАПУ се бе натъкнал на най-значителната от всички възможни улики.

Под одеяло в дрешника на таванския етаж бяха намерили пистолет Валтер, модел РРК, който при направената балистична експертиза се оказа оръжието, използвано при убийствата.

Следователите бяха открили още половин дузина детски стикери и — което бе най-важното — семейни снимки, откраднати от кабинета на Марти Лоуенщайн-Бел и от портмонето на Сузи Картоулис. Както Майкъл Бел, така и Джовани Картоулис потвърдиха, че тези снимки са принадлежали на убитите им съпруги.

— А най-важното между другото — заяви Фред ван Алсбург пред малката група агенти, събрали се в неговия кабинет — е това, че дванадесетият час дойде и отмина, без да се случи нищо лошо. Няма нова жертва, няма нов имейл. Свърши се. Най-после. Мисля, че мога отговорно да го заявя.

Настроението бе празнично. Всички, без изключение, се радваха да оставят зад гърба си този мрачен случай, въпреки че подробностите около него щяха да продължат да измъчват още известно време по- голямата част от нашия екип. Така както в сградата, „Джон Едгар Хувър“ на Източното крайбрежие още продължаваха да тегнат тягостните възпоминания от снайпериста, избил толкова много хора в околностите на Вашингтон, окръг Колумбия. Винаги при подобни разследвания в душата оставаше чувство на неудовлетвореност, но тъкмо то бе част от онова, което ни караше да се стараем все повече.

— Алекс, задължени сме ти. — Ван Алсбург се доближи до мен. — Твоят принос по случая е неоценим. Длъжен съм да ти го призная. Сега разбирам защо Рон Бърнс иска да си по-близо до него.

В стаята се разнесе весел смях. Агент Пейдж се протегна зад мен и ме потупа по рамото. Несъмнено щеше да се издигне в йерархията на Бюрото, ако запазеше страстта си към разрешаване на сложните криминални ребуси.

— Признавам, че все още ми се иска да хвърля един поглед върху главното веществено доказателство, открито от ЛАПУ. А може би и за един по-сериозен разпит на Мери Уагнър — рекох аз, връщайки се отново към онова, което смятах за най-важно в цялата история.

Ван Алсбург поклати глава.

— Не е необходимо.

— Няма причина да не остана тук още един ден — започнах да го убеждавам аз.

— Не се безпокой за това. Пейдж и Фуджиширо са достатъчно добри, за да се справят с детайлите. Мога да ги оставя в помощ на ЛАПУ. Пък и ако наистина се нуждаят от теб, нямаш проблем с разстоянията, нали? — Не можех да не забележа обаче, че тонът му бе леко, и то изкуствено, приповдигнат.

— Фред, преди да пристигна в полицията, Мери Уагнър не желаеше да разговаря с никого. Тя ми вярва.

— По-точно, вярваше ти — възрази той. — Вероятно вече не. — Беше безцеремонно и грубо заявление, но без агресивна нотка.

— Но все още аз съм единствената личност, пред която тя може да разкрие душата си. Доколкото зная, от ЛАПУ доникъде не са стигнали в разпитите на Мери.

— Както вече ти казах, ако ни потрябваш, просто ще вземеш самолета за обратно. Говорих за това с директор Бърнс и той даде съгласието си. Така че сега спокойно можеш да се прибереш у дома, при семейството си. Имаш деца, нали така?

— Да. Имам деца.

След няколко часа, докато събирах багажа си в хотела, останах поразен от едно друго откритие: всъщност нямах търпение по-скоро да се прибера у дома. За мен щеше да бъде огромно облекчение да се завърна във Вашингтон и да знам, че в скоро време не ми предстои никакво пътуване.

Но — и това но беше много важно — защо не мислех за това, докато бях в кабинета на Ван Алсбург? Докога ще нося тези наочници, без да се усетя? Какво драматично събитие трябваше да се случи, за да ме накара да се събудя и осъзная?

По пътя към летището още една част от пъзела си дойде на мястото. Прозрението ме връхлетя съвсем ненадейно. А-тата и Б-то на онези детски стикери, откривани на местопрестъпленията. Едва сега проумях какво означаваха тези загадъчни букви. Та те не бяха нищо друго, освен инициалите на измислените деца на Мери — Ашли, Адам, Брендан. Две „А“ и едно „Б“.

Посегнах към клетъчния си телефон, преди още да съм стигнал до летището на Ел Ей.

Пета частКраят на историята

99

Разказвача бе приключил с убийствата. Край. Свършено бе с тях. Окончателно. Всичко бе погребано и вече никой нямаше да узнае цялата истина за това, което се бе случило. Край на историята.

Затова реши да организира парти с някои от най-добрите си приятели в Бевърли Хилс.

Каза им, че един от най-успешните продуценти току-що му е възложил да напише сценарий за един голям, блудкав трилър, изграден върху един не по-малко блудкав бестселър. Давали му свобода да променя всичко, което не му харесвало, но това било всичко, което можел да каже засега. Продуцентът бил параноик. Всъщност не бяха ли всички такива? Но въпреки това шумното и бляскаво парти по този повод се вихреше с пълна сила.

Приятелите му заявиха, че го разбират, което за сетен път го убеди колко малко го познаваха всъщност. По дяволите, това бяха най-добрите му приятели, а никой от тях не знаеше нищо за него. Нито един не подозираше, че той може да бъде убиец. Нима всичко бе една шибана лудница? Никой не го познаваше истински.

Партито беше в „Снейк Пит Ейл Хаус“ — бар на „Мелроуз“, където през ранните години от пребиваването си в Ел Ей те си бяха организирали футболна лига. Това се бе случило малко след като пристигна от университета „Браун“, за да пише сценарии. Но сериозни, стойностни творби, а не като плявата, произвеждана на конвейер.

— Гвоздеят на вечерта ще бъде безплатното пиене — съобщи той на приятелите си още с пристигането си в бара. — Ще има и вино за по-кекавите. И така, да очаквам ли поръчки за вино?

Никой обаче не пожела да пие вино. Нито един от четиринайсетте му приятелчета, които удостоиха с присъствието си купона. Всички бяха безкрайно щастливи да го видят, да си побъбрят с него, да пийнат за негово здраве и за неговия последен сценарий, макар че някои се оказаха по-искрени от останалите,