Мери, Мери

Аз пък побързах да извадя служебната си значка, неуверен дали атакуващият екип от ЛАПУ имаше представа кой съм.

— Лягай на пода! — кресна й командирът на екипа и натика дулото на пистолета си в гърдите на Мери. — Легни! Веднага! На пода, казах!

Само за броени секунди Мери Уагнър се преобрази пред смаяните ми очи в пълна развалина. Погледът й се разфокусира. Като че ли дори не чуваше какво й крещеше офицерът от полицията.

— Легни! — отново изкрещя той.

Тя отстъпи назад и продължи да пищи, прегърбена, с ръце и рамене, свити като при самозащита.

Видях как босите й крака стъпиха върху парче от счупената чаша за вода. Тя изпищя пронизително, а после отскочи рязко на една страна, сякаш бе получила силен удар в лицето.

Босите й стъпала се хлъзнаха в локвата вода и тя залитна. Размаха отчаяно ръце и тупна тежко на пода.

След секунда атакуващият полицейски екип се скупчи около нея. Двама полицаи обърнаха Мери, извиха ръцете й зад гърба и й сложиха белезници, докато третият й диктуваше правата. Изреди думите толкова бързо, че тя едва ли проумя какво й се говори.

Някой ме хвана за лакътя и заговори на ухото ми:

— Сър, моля, бихте ли дошли с мен? — Не му обърнах внимание. — Сър? — Полицаят отново ме сграбчи за ръката, но аз гневно се отдръпнах.

— Тя се нуждае от екип на „Бърза помощ“. — Само че никой не ме чу или се престориха, че нищо не съм казал.

— Госпожо, разбрахте ли какво ви казах? — попита офицерът, ръководещ акцията.

Тя кимна колебливо, все още с лице, наведено към пода. Почти бях сигурен, че жената не проумяваше нищо от това, което й се говореше.

— Госпожо, трябва да ми отговорите с „да“ или „не“. Разбрахте ли какво ви казах?

— Да. — Произнесе го по-скоро като изохкване. Дишаше на пресекулки. — Разбрах. Мислите, че съм сторила нещо лошо.

Това се оказа достатъчно. Проправих си път сред ченгетата и коленичих край нея.

— Мери, това съм аз. Агент Крос. Добре ли си? Наистина ли осъзнаваш какво става тук?

Мери още бе паникьосана, но все пак се държеше. Извадих парчето стъкло от ходилото й, увих около раната една кърпа за бърсане на чинии и й помогнах да седне.

Тя се озърна с див поглед, сякаш търсеше в кухнята нещо познато.

— Мери, това е полицейски арест. Сега трябва да отидеш с тях. Схващаш ли какво ти говоря?

— Добре, ще я отведем. — Пред нас се изпречи едно от ченгетата, приблизително на моята възраст.

— Дайте ми само една секунда — помолих аз.

— Не, сър — отвърна ми той. — Наредено ни е незабавно да отведем заподозряната.

Обърнах се с гръб към Мери и му заговорих ниско:

— Нима не разбирате, че се опитвам да ви помогна?

— Сър, указанията, които получих, са съвсем ясни и недвусмислени. Моля, отдръпнете се. Това е наш арест.

Нямах друг избор, освен да се примиря с грозната сцена. Замислих се какво можех да предприема, но знаех, че моят протест нямаше да спре полицаите, след като им бе наредено да я арестуват. Всичко бе разпоредено от техните началници. А освен това вече всичко приключи.

Само след секунди те бяха изправили Мери Уагнър на крака и я тикаха към вратата. Изпоцапаната кърпа за бърсане на чиниите остана да лежи смачкана на пода. Върху линолеума се виждаше дълго червено петно.

— Повикайте „Бърза помощ“! — изкрещях след тях, но в бързината те или не ме чуха, или просто не им пукаше какво им казвам.

Кълна се, че тогава ми се дощя да цапардосам някого. Гневът и огорчението ме изпълниха докрай. Много добре знаех кой бе виновен за тази бъркотия. Рязко се обърнах към най-близко стоящия до мен сержант:

— Къде, по дяволите, е Мадъкс Фийлдинг? — провикнах се аз с все сила. — Къде е той?

93

— Отдръпни се настрани, Крос! — процеди Фийлдинг, още преди да съм се приближил към него. Натъкнах се на него пред тротоара срещу къщата на Мери Уагнър, където обсъждаше нещо с един от своите подчинени.

Целият квартал се бе преобразил от нормално кътче в едно от предградията на града в шумна и оживена полицейска сцена, каквато местните хора никога не бяха виждали тук. Нито пък искаха да видят.

Улицата бе задръстена от петнайсетина полицейски коли, в познатите черни и бели цветове, като върху повечето от тях още продължаваха да примигват полицейските буркани.

Покрай оградата бе опъната яркожълта маркираща лента. Подвижни дървени бариери бяха поставени от всичките страни на къщата, за да удържат наплива на зяпачите, които искаха да зърнат по-отблизо края на това вълнуващо криминално разследване.

Мери Смит живеела тъкмо в тази къща. Можеш ли да повярваш? Съвсем близо до нас?

Видях, че два микробуса с новинарски екипи вече бяха заели позиции наблизо. Запитах се дали Мадъкс Фийлдинг не е уредил предварително мащабното медийно отразяване на голямото събитие. Това още повече ме подразни.

— За какво е всичко това? — викнах му в лицето.

Но срещнах само доволно ухилената му физиономия, когато най-сетне благоволи, макар и неохотно, да се извърне към мен.

— Ти провали един много важен разпит, да не споменавам, че застраши и нейната, и моята безопасност. При това напълно ненужно. Можеха да ме застрелят. Тя също можеше да бъде застреляна. Превърна в цирк този арест. Ти си позор за ЛАПУ.

Не знаех кой ни слуша в момента, нито пък ме интересуваше. Само се надявах думите ми да го засрамят. Той явно не разбираше от друг език. Ала лицето му остана непроницаемо.

— Агент Крос…

— Идва ли ти наум, че току-що провали шанса да я склоня към самопризнание?

— Не са ми нужни нейните признания! — изкрещя той. — Не се нуждая от тях, понеже разполагам с нещо по-добро.

— За какво говориш?

Той кимна високомерно. В нашата професия информацията бе по-скъпа от всичко, а сега той разполагаше с нея. Дяволите да го вземат, какво криеше от мен?

— Не виждаш ли, че съм много зает? — озъби ми се Фийлдинг. — Ще съставя рапорт до ФБР, при това колкото е възможно по-скоро.

Но аз не го оставих на мира.

— Ти ми каза, че ще ми дадеш време да поговоря с нея. Имах твоята дума!

Той вече се бе извърнал с гръб към мен, но сега се наложи отново да ме погледне в лицето.

— Казах ти, Крос, че ако нещо се промени — край на разпита ти. Точно това ти казах.

— И какво, по дяволите, се е променило?

— Майната ти, агент Крос. Не съм длъжен да ти давам обяснения.

Нахвърлих се срещу него и навярно точно това искаше той. Двама от неговите биячи се изпречиха между нас, за да ни разтърват. Изтласкаха ме безцеремонно назад. Тъкмо навреме, но щях да се чувствам дяволски по-добре, ако бях успял да изтрия циничната усмивка от лицето му, а още по-добре, ако му бях сменил физиономията. Откопчих се от двамата полицаи и побързах да се отдалеча.

Още не се бях успокоил напълно, а вече набирах един номер на клетъчния си телефон.