Джереми Килбърн, мъжът, който ни бе позвънил за синия пикап, живееше в съседната къща. Той бе собственик и на двете къщи. От него узнахме, че тази, дадена под наем на госпожа Уагнър, е принадлежала на майка му до смъртта й, настъпила преди година и малко. Скоро след това Мери Уагнър се нанесла и оттогава си плащала редовно наема. Килбърн я определи като „доста странна личност“, но все пак се държала общо взето приятелски с него, макар че водела доста затворен живот.
Тази вечер неговата къща бе тъмна. Той бе отвел семейството си при свои роднини, докато не се разреши случая с Мери Уагнър.
Когато полумракът отстъпи пред нощния мрак, наоколо съвсем притихна. По улицата не се виждаше никой. Мери Уагнър накрая запали осветлението и като че ли се отдаде на спокойно усамотение. Не можех да престана да размишлявам за
По едно време не издържах и извадих фенерчето и портфейла си, за да хвърля един поглед на снимките на Деймън, Джени и малкия Алекс, които винаги носех със себе си, като се питах какво ли правят сега. В мрака нямаше защо да се притеснявам за глупавата усмивка, разцъфнала на лицето ми.
През следващите няколко часа нямах друг избор, освен да поделям вниманието си между тънещата в покой къща на Мери Уагнър и файла с бележките по случая, запаметен в моя лаптоп. Всъщност тези бележки бяха по-скоро мои догадки, отколкото някакви категорични твърдения. Всичко, което трябваше да помня за Мери Смит, отдавна бе запечатано в паметта ми.
И тогава зърнах нещо — по-точно
— О, не! — силно извиках аз. — Мили боже!
Горкият Мани Бейкър замалко да изскочи от седалката си в колата.
87
— Хей! Тръскот! Спри! Веднага спри!
Изскочих от колата веднага щом зърнах журналиста и неговия фотограф да се приближават към къщата на Мери Уагнър. Какво, по дяволите, търсеха те тук?
Ние бяхме приблизително на същото разстояние от къщата като тях, когато Тръскот внезапно се втурна да тича.
Веднага хукнах след него, бях доста по-бърз от журналиста или може би по-бърз, отколкото той допускаше. Не ми остави никакъв друг избор, затова се хвърлих яростно върху него малко преди да успее да се добере до предната врата. Ударих го отзад в гърба и Тръскот се строполи на земята, стенейки от болка.
Дотук беше хубавата част — това, че успях да го поваля. Ала сетне настъпи невъобразима суматоха. Сигурно Мери Уагнър ни бе чула и след секунди щеше да излезе и провери какво става, при което естествено щеше да ни разкрие. Единственото, което можех да сторя, бе да предприема отстъпление.
Дръпнах журналиста за крака, за да не бъдем забелязани от наемателката на къщата. За щастие успях да го направя, без да вдигам излишен шум.
— Имам пълното право да бъда тук. Ще те осъдя за всичко, което ми причиняваш, Крос.
— Чудесно, съди ме.
Тръскот започна да крещи в лицето ми, а неговият фотограф трескаво правеше снимка след снимка. Това обаче не ми попречи да извия ръката му зад гърба и така да го изведа чак до края улицата.
— Не можеш да ми причиняваш това! Нямаш право!
— Махнете го оттук! Вземете му фотоапарата! — извиках на другите агенти, които притичаха отзад.
— Ще ти скъсам задника от съдене! Ще осъдя и теб, и Бюрото заради тази средновековна инквизиция, Крос! — продължаваше да крещи Тръскот, когато аз и още двама агенти най-после го изведохме зад първия уличен ъгъл. Тогава нахлузих белезниците на Джеймс Тръскот, закопчах ги и го натиках в един от нашите седани.
— Махнете го по-далече оттук! — наредих на един агент. — Също и фотографа му.
Хвърлих един последен поглед към задната седалка, преди Тръскот да бъде откаран.
— Можеш да съдиш и мен, и ФБР. Но ще останеш в ареста заради възпрепятстване на разследването. Махнете този лунатик по-далече от очите ми!
След няколко минути тясната уличка отново потъна в тишина. Слава богу.
Честно казано останах удивен, дори озадачен, че Мери Уагнър, тази, която подозирахме, че е толкова умна и предпазлива убийца, изглежда, дори не ни забеляза.
88
През тази нощ Мери Уагнър спа добре. Всъщност много по-добре, отколкото повечето от нас. Джеймс Тръскот пък прекара нощта в участъка, но бях сигурен, че на сутринта ще го пуснат. От неговата редакция вече подадоха оплакване. Но той не бе пропуснал кой знае колко. Нямаше и никакви новости за докладване, когато другата смяна най-после се появи на улицата в четири през нощта.
Това ми осигури достатъчно време да се прибера в хотела, да подремна два часа и да си взема един душ, преди отново да се върна на работа.
Малко след седем сутринта бях пред хотела „Бевърли Хилс“. Смяната на Мери Уагнър започваше в седем и тридесет.
Тогава определено щеше да стане интересно, защото очаквахме да открием нещо повече за нейното поведение.
Луксозният хотел — масивна бетонна грамада, отличаваща се сред пейзажа на Холивуд с розовия си цвят, — като се гледа от земята, бе почти изцяло скрит зад плътната редица от палми и бананови дървета по протежението на булевард „Сънсет“. Щом влязох вътре, открих, че фоайето на хотела бе изцяло в розови тонове, а тапетите имитираха бананови листа.
Потърсих Андрю Перкинс — шеф на охраната на хотела — в кабинета му, намиращ се в сутерена. Съзнателно реших да огранича контактите с персонала на хотела само до разговора ми с него.
Самият Перкинс някога бе работил като агент към Бюрото. Когато влязох при него, видях върху бюрото му две копия от досието на Мери Уагнър.
— Тя до голяма степен притежава досие на образцов служител — заяви той. Идва навреме, изцяло е посветена на работата си. Доколкото успях да разбера от сведенията за нея, се оказва, че тя пристига, върши си работата и си отива. Но мога и още да поразпитам за нея. Необходимо ли е?
— Не, недейте, благодаря. А какво можете да ми кажете за нейното минало? Има ли там нещо за мен?
Той извади молбата на Уагнър, подадена при постъпването й на работа, заедно с още няколко документа.
— При нас е вече почти от осем месеца. По всичко личи, че дотогава е работила в хотел „Мариот“ в центъра на града и е напуснала съвсем законно оттам. Но когато се опитах да телефонирам по местата, където е работила преди, навсякъде се натъквах само на грешки или просто не можех да се свържа. Оказа се, че номерът на картата й за социална осигуровка е подправен. Това не е обичайно за камериерките или портиерите.
— Има ли някой, който да може да потвърди надеждно, че тя е била тук, в службата, през цялото време на нейните смени? — заинтересувах се аз.
Перкинс поклати глава.
— Можем да съдим за това само от дневника за дежурствата.
Отново провери документите.
— Тя определено се съобразява с правилника, което би било невъзможно, ако се опитваше да клинчи от време на време. Винаги е получавала оценки над средните. Справя се много добре с работата си. Мери Уагнър може да се квалифицира като служител над средното ниво.
89
