— Заради колата, нали? Господи, иска ми се да мога да я боядисам или да я продам, или да я заменя. До гуша ми дойде от всичките тези смущаващи погледи. Не можете да повярвате на какво са способни хората.
Държеше се дружелюбно, но в маниерите й имаше нещо, което напомняше на възпитателка от детска градина, уморена от прекалено многото деца около нея.
— Да, госпожо — кимнах аз. — Наистина е заради колата. Но всъщност се касае само за една формалност. Ние проследяваме колкото е възможно повече пикапи със син цвят. Мога ли да вляза? Няма да ви отнема много време.
— Разбира се. Нямам намерение да се държа невъзпитано. Моля, влезте. Заповядайте.
Махнах с ръка на Бейкър да ме изчака в колата, паркирана на улицата пред къщата.
— Ще ми отнеме само около пет минути — обявих аз, най-вече за да дам на госпожа Уагнър да разбере, че не съм дошъл сам. За щастие двата екипа от ЛАПУ бяха добре маскирани в двата края на улицата и тя нямаше как да ги забележи.
Пристъпих вътре, а тя затвори вратата зад мен. Адреналинът в кръвта ми моментално се покачи. Дали наистина тази жена бе убийца, при това луда? Ала кой знае защо, поради някаква странна и необяснима причина, не се чувствах застрашен в нейно присъствие.
Първото ми впечатление от къщата бе свързано с добрата подредба вътре. Личеше си, че подовете са били наскоро почистени. Никъде не видях следи от безредие.
В антрето се натъкнах на дървена фигурка на селско момиче, свело глава в почтителен реверанс. Върху полата на момичето бяха изписани думите: „Добре дошли“. Внезапно осъзнах, че макар отвън къщата да изглеждаше доста занемарена, вътре всичко бе старателно подредено. Очевидно това бе нейното малко царство.
— Моля, настанете се — покани ме тя.
Мери Уагнър посочи с дружелюбен жест към всекидневната, която се оказа отдясно на сводестия коридор. По-голямата част от стаята бе заета от едно неоправено канапе, един фотьойл и две масички.
Звукът на телевизора бе изключен. На масичката за кафе се виждаха една кутия диетична пепси-кола и малка купа с наполовина изгълтана супа.
— Да не прекъсвам вечерята ви? — любезно попитах аз. — Наистина съжалявам, ако е така. — Не че имах намерение да си тръгна веднага, ако се окажеше точно така.
— О, не, не, съвсем не. Просто преди малко похапнах нещо. — Тя бързо изключи телевизора и обра всичко от масичката.
Останах в коридора, за да огледам през вратата всички подробности във всекидневната, докато тя отиде отзад в кухнята, за да прибере купата и пепси-колата. Вътре всичко изглеждаше на мястото си. Съвсем нормален дом, спретнато подреден, уютен и грижливо почистен.
— Желаете ли нещо за пиене? — провикна се тя откъм кухнята.
— Не, нищо. Благодаря.
— Вода? Или сода? А може би портокалов сок? Няма да ме затрудните, агент Крос.
— Не, благодаря.
Дневникът й навярно бе в къщата, но не бе на видно място. Когато пристигнах, тя бе гледала поредната серия от сериала „Опасно“.
— Всъщност и без това портокаловият сок е свършил — призна си тя чистосърдечно, когато отново се върна при мен. Или бе напълно спокойна вътрешно, или просто я биваше в преструвките. Много странно. Последвах я във всекидневната и двамата седнахме.
— И така, какво мога да направя за вас? — запита ме тя с любезен тон, в който обаче се долавяше леко безпокойство. — Разбира се, че искам да помогна.
Постарах се да запазя тона си леко небрежен и лишен от всякакви застрашителни нотки.
— Преди всичко бих искал да узная вие ли сте единственият шофьор, който използва колата ви?
— Само аз. — Усмихна ми се, сякаш бе открила нещо забавно в моя въпрос. Запитах се защо.
— А случвало ли се е колата да е оставала навън без вашия надзор? По някое време на денонощието? Да кажем, през последните шест седмици приблизително?
— Е, разбира се, когато спя… А също и когато съм на работа. Работя като камериерка в хотела „Бевърли Хилс“.
— Разбирам. Следователно колата ви е необходима, за да пътувате до работата си.
Жената подпъхна пръсти под колана на униформата си и завъртя очи, сякаш искаше да ме накара да обърна внимание на отговора й. Поддадох се на този импулс и наистина се постарах да го запомня.
— Мисля, че трябва да отговоря с „да“ — продължи тя. — Технически погледнато, тогава тя остава извън моя… как го казахте?
Набързо отбелязах мислено първите си впечатления от нея.
Докато разговаряхме, аз не само я слушах, но и я наблюдавах внимателно. Но нищо от това, което тя каза, не ми прозвуча по-особено. По-странен бе начинът, по който ме гледаше. Жестикулираше оживено с ръцете си, но кафявите й очи почти не се откъсваха от моите. Дори останах с впечатлението, че се зарадва на посещението ми.
Когато най-после се надигнах, за да сложа край на разговора ни, сякаш се канех да си тръгвам, лицето й помръкна.
— Мога ли да ви помоля за чаша вода? — попитах аз и тя видимо се оживи.
— Ей сега ще ви донеса.
Последвах я през коридора. Всичко в кухнята, също както и във всекидневната, се оказа грижливо подредено. Плотовете на шкафовете бяха почти празни, с изключение само на един тостер за печене на четири филийки хляб едновременно, както и комплект от метални кутии за чай, кафе и подправки, с примитивна декоративна украса.
Решетката за сушене на чинии до чешмата бе пълна със съдове, а сред грижливо почистените сребърни прибори се виждаха два големи ножа за рязане на месо.
Мери Уагнър напълни една чаша с вода от чешмата и ми я подаде. Стори ми се, че долових може би остатък от сапун във водата.
— Да не би да сте от Калифорния? — небрежно се поинтересувах аз. — Или сте някъде от околността?
— О, не — отрече тя. — Не съм имала късмета да се родя на такова хубаво място.
— А откъде сте тогава?
— От Северния полюс. — Отново ми се усмихна свенливо и леко поклати глава. — Или поне може така да се каже.
— Оставете ме да отгатна. От щата Мейн? Приличате ми на родена в Нова Англия.
— Искате ли да напълня отново чашата?
— Не, но ви благодаря. Наистина не искам нищо повече.
Тя взе чашата от ръката ми, все още наполовина пълна, и се обърна към чешмата.
И тогава ни връхлетя адът.
Първо чух нечии стъпки и силен вик, долетял отвън.
Почти в същата секунда задната врата се разби с невъобразим трясък. Навред се разхвърчаха дървени трески и парченца счупено стъкло. Чух как предната врата също бе избита от пантите.
После няколко полицаи нахлуха в кухнята от двете страни на къщата, с бронежилетки на гърди и пистолети в ръцете, насочени към Мери Уагнър.
92
Мери Уагнър изпусна чашата с вода, но аз дори не чух падането й. Изведнъж цялата кухня се изпълни с крясъци, както и с изплашения писък на Мери Уагнър.
— Махайте се от къщата ми! Нищо не съм сторила! Веднага се махнете от мен, моля ви! Какво търсите тук?
