Всичко, за което се бе старала толкова много, бе отишло по дяволите. Това беше някакъв кошмар. Какво ли още трябваше да се случи, та всичко да се развали окончателно?
85
Ако трябваше да се вярва на последния имейл на Мери Смит, ние разполагахме само с четиридесет и осем часа или дори по-малко до следващото убийство.
И за да се влоши още повече тази непоносима ситуация, анализът показа, че е абсолютно невъзможно да бъдем навсякъде, дори и ако можехме да ангажираме стотици агенти и детективи да работят по случая.
Все пак се появи и една конкретна следа, на която бяхме длъжни да обърнем внимание. Това бе всичкото, което ни съобщи Фред ван Алсбург за нея. Лично аз не бях сигурен, че се нуждаем от нова работна среща, за да обсъждаме подробностите по операцията за проследяването.
Трябваше да уговорим с Мадъкс Фийлдинг съвместните действия на двата екипа — нашия и този на ЛАПУ. Когато влязох при него, на телефона дежуреше един детектив от екипа, натоварен с издирването на синия пикап.
Звеното от ЛАПУ включваше двама главни инспектори, две дузини агенти и един координатор — Мерил Снайдър, който поддържаше непрекъсната връзка с нас.
Снайдър започна с кратък обзор на плана за издирване. Гласът му издаваше лек акцент от Нова Англия.
— Както знаем, превозните средства не могат да бъдат издирвани по цвят, а това е единственото, което знаем за пикапа, който се предполага, че принадлежи на Мери Смит.
— След всичките досегашни проверки сме отсели към две хиляди автомобила, които остават като възможности в окръг Лос Анджелис. Но за улесняване на сортирането решихме да съсредоточим вниманието си само върху гражданските автомобили. Все още получаваме ежедневно десетки обаждания за хора, притежаващи син пикап. Или от хора, които са видели някъде подобен автомобил или им се е сторило, че са го видели, или просто знаят, че някой има подобен автомобил. Най-трудното в цялата работа е да се отсеят 99.99% от сигналите, за да остане полезната част, която може би е само 0.01%.
— Защо тогава се обръща толкова внимание на това? — попитах аз.
Тогава Снайдър ни обясни, че се комбинирали няколко фактора. Повечето от обажданията били свързани с по някоя и друга смущаваща подробност, но специално при това се струпали няколко подозрителни фактора.
— Този младеж ни се обади, за да ни съобщи за неговата съседка, която му се сторила подозрителна. Тя карала син пикап, разбира се, а името й било Мери Уагнър.
Всички в стаята смръщихме вежди. Изглеждаше невероятно, но аз не бих се шокирал, ако се установеше, че нашата убийца наистина използва малкото си име, като се има предвид колко силно се стремеше да спечели вниманието на обществото.
— Тя е истинска Джейн До23 — продължи Снайдър.
— Няма издадена шофьорска книжка нито в нашия, нито в някой друг щат. Регистрационните табели с номера на колата са от Калифорния, но знаете ли какво се оказа?
— Били са откраднати — полугласно промърмори някой отзад.
— Точно така. Наистина са били
— А накрая ето и нейния адрес: Мамут Авеню в каньона Ван Найс. Това е само през десет улици от онова интернет кафене, където бе открит онзи недописан имейл.
— Какво друго знаем за тази жена? — обърна се Ван Алсбург към Снайдър. — Установено ли е наблюдение над нея?
Един агент от предната редица изтрака нещо на своя лаптоп и на стената в конферентната зала се появи една фотография. На нея се виждаше бяла жена на средна възраст, заснета насред някакъв паркинг. Беше облечена в униформа, напомняща на униформите на камериерките по хотелите. Не беше нито слаба, нито дебела; дрехата й стоеше добре, но все пак изглеждаше малко тясна за едрата й фигура. Според моята преценка жената беше около четиридесет и пет годишна.
— Снимката е от тази сутрин — поясни Фред. — Тя работи като камериерка в хотел „Бевърли Хилс“.
— Спрете. Камериерка ли? Камериерка ли казахте?
Няколко глави се извърнаха към агент Пейдж, който се бе облегнал на дъската под прозореца.
— Какво има? — попита Ван Алсбург.
— Не знам. Може би звучи налудничаво…
— Карай направо.
— Ами всъщност… има нещо в рапорта на доктор Крос — започна Пейдж. — В хотела, където бяха намерени Сузи Картоулис и Брайън Конвър.
Тишината в залата като че ли го изплаши и младият агент замълча. Според мен, ако имаше повече опит, Пейдж би определил тази реакция по-скоро като интерес към казаното от него, а не като скептично отношение. Всички се замислиха над думите му, а в това време Ван Алсбург превключи на следващия диапозитив.
На него също се виждаше Мери Уагнър, но този път в по-близък план.
Като се вгледах по-добре, долових наченки на посивяване в черната й наглед коса, стегната на кок зад тила й. Лицето й бе закръглено и почтено на вид, но изражението й бе безразлично и някак си липсващо. Сякаш беше някъде другаде.
Мърморкото от задните редове пак се обади:
— Не ми се струва кой знае колко впечатляваща.
И наистина не беше. Съвсем не бе от онези, на които ще обърнете внимание на улицата.
Практически невидима.
86
Вечерта на същия ден, към шест и двайсет, паркирах през една пресечка от къщата на Мери Уагнър. Това определено можеше да донесе нещо, да се окаже нашият голям пробив, и ние всички го знаехме. Досега все пак успявахме да държим журналистите настрани.
В алеята зад къщата се бе спотаил вторият екип, а третият следеше Мери Уагнър по пътя от местоработата й в хотела „Бевърли Хилс“ към дома. Току-що ни бяха съобщили, че се е спряла в някакъв магазин за храни, но вече наближавала.
И наистина не след дълго синият пикап, бълващ голямо количество газове от ауспуха си, се появи на алеята пред къщата.
Госпожа Уагнър извади от багажника две найлонови кесии и влезе вътре. Изглеждаше силна жена. Освен това имаше малко странен вид, също като онези, които имаха навика да си говорят сами, но за това не можех да бъда сигурен.
След като се скри вътре, ние прекосихме улицата, за да можем да виждаме по-добре.
Моят партньор тази вечер бе Мани Бейкър, агент, чиято възраст бе приблизително колкото моята. Мани имаше добра репутация, но едносричните му отговори на моите опити да поддържам благовъзпитан разговор вече ме бяха убедили, че дежурството ми с него ще премине предимно в мълчание. И така, двамата заехме позиция, за да наблюдаваме къщата на Мери Уагнър сред полумрака на настъпващата вечер.
Едноетажната къща, наета от госпожа Уагнър, не бе добре поддържана, дори и за едно бедняшко предградие. Липсваше врата на телената ограда около дома. Тревата на моравата откъм фасадата бе избуяла и погълнала отломките на редиците от тухли покрай пътеката.
Дворът не бе много по-широк от къщата. От южната му страна имаше място само колкото за няколко коли. Там жената бе паркирала своя пикап, на сантиметри от оградата на съседния имот.
