Мери, Мери

Фред ван Алсбург повиши тон, за да принуди останалите да запазят тишина.

— Вече се разпоредих да се поддържат активни всички наши комуникационни канали, което означава изцяло и своевременно да споделяме с ЛАПУ всяко нещо, до което се доберем. Затова, ако науча, че някой от вас се е опитал да покрие нещо, дори и най-незначителното, при следващия случай той ще се занимава със снемането на отпечатъци. Фийлдинг се старае да доведе усилията на своя екип до успешен край по неговия начин, който очевидно той предпочита, обаче аз не съм склонен на никакви компромиси с нашия професионализъм. Ясно ли е на всички?

Останах приятно изненадан от реакцията на Ван Алсбург спрямо ситуацията. Очевидно той проявяваше професионална лоялност, дори това да означаваше, че се съобразява с мен.

Продължихме с обсъждането на последния имейл на Мери Смит. Фред ван Алсбург използва прожекционната система, монтирана в залата, за да покаже текста на съобщението на голям екран, така че всички да могат да го прочетат.

Докато изчитах имейла на Мери Смит, останах поразен не толкова от написаното, а по-скоро от това, което тя като че ли се опитваше да ни каже. Беше същото, което бях забелязал и преди, в предишните й съобщения, само че сега бе още по-недвусмислено, като настойчив барабанен тътен, все по-отчетлив с напредването на времето.

Хайде, ела и ме хвани, казваше ни тя.

Ето ме. Просто ела и ме хвани. Какво се мотаеш толкова?

Освен това бе изпратила имейл до покойния Арнолд Гринър. Или с други думи: до умрял писмо.

81

До: [email protected]

От: Мери Смит

За: Тази, която ще бъде следващата

Вече сме се срещали ние двете, ти и аз, така че какво ще кажеш за това?

Помниш ли ме? Защото аз не съм те забравила.

Онзи ден ми даде автограф. Изглеждаше толкова достъпна, толкова земна, тъй закачлива и очарователна. Не ми се иска да уточнявам къде точно се видяхме, но ти и без това няма да можеш да си спомниш за мен. Казах ти тогава колко харесвам филмите ти, а ти ми се усмихна, сякаш въобще нищо не бях казала. Това за пореден път ми напомни колко незабележима съм в очите на другите.

Не беше за пръв път впрочем да гледаш през мен като през стъкло. Не ме забеляза както при поредната ни среща вчера, така и днес в салона за фитнес. Не че всъщност съм очаквала да ме забележиш.

Получава се така, че се разминаваме във всяко едно отношение. Дали пък не е именно това, което толкова много ме дразни?

Всички знаят коя си, но никой не знае коя съм аз. Не съм прочута, нито съм филмова звезда красавица, не притежавам нищо, което имаш ти. Нямам безупречна кожа, нито ослепителна усмивка, достойна за рекламата на някоя търговска марка. Според всички източници ти си много по-добра майка, отколкото беше Патриша Бенет, по-добра актриса от Антония Шифман, по-достойна жена и съпруга от Марти Лоуенщайн- Бел и със сигурност по-известна от онази кариеристка Сузи Картоулис.

Ти си точно това, което всички имат предвид, когато казват за теб: „Тя има всичко, което може да се пожелае“. И ти го знаеш, мога да се обзаложа за това, макар че понякога е възможно да го забравяш.

Обаче съществува нещо, само едно нещо, което аз притежавам, а ти — не. Аз знам нещо. Знам, че като броим два дни отсега, към пладне ти ще бъдеш мъртва. Ще имаш куршум в мозъка и лице, което никой няма да може да разпознае, дори и твоите мили деца, а даже и обожаващата те публика, която се реди на опашки за твоите филми.

Но не ти го казах, когато се срещнахме.

Само се усмихнах, почти с поклон, за да ти благодаря, че си такава, каквато си. После се отдалечих, знаейки, че следващия път, когато ме погледнеш, ще бъде по съвсем различен начин.

Защото следващия път няма да остана невидима за теб. Обещавам ти го.

А аз винаги спазвам обещанията си. Ако обаче се съмняваш, то можеш да попиташ Арнолд Гринър.

82

— Какво мислите за всичко това? — попита Фред ван Алсбург присъстващите в залата, след което се втренчи право в мен. — Ти си имал повече случаи като този от всички останали тук. Би ли ни обяснил какво става? Какво е намислила този път?

Реших да го заявя открито, без всякакво предисловие:

— Иска да бъде заловена.

Почувствах, че трябва да се изправя и да говоря с лице към аудиторията.

— Най-вероятно е тази личност да се чувства напълно изолирана. Реакцията й спрямо хората, които подбира за свои мишени и решава да ги елиминира, е парадоксална. Тя, той или то разрушава това, което не притежава и не може да притежава. И с течение на времето тя започва да се чувства все по-зле. Една част от Мери знае това и не желае да продължава все така, обаче й липсва самоконтрол да се спре.

— Ами последният имейл? — попита Фред.

— Още един признак, че убийцата е изправена пред сериозен конфликт. Може би съзнанието й още вярва, че ще продължава успешно да се надсмива над властта, докато подсъзнанието й вече тайно чертае картата, чрез която ние да я заловим. Това е единственото разумно обяснение на случващото се, но не съм сигурен доколко наистина е правдоподобно.

— А какво ще кажеш за противоположния вариант? — попита Дейвид Фуджиширо. — Ами ако тя съзнателно се стреми да ни подведе, като ни подхвърля измислена от нея хипотеза.

— Да, имаш право. Това е напълно реална възможност — съгласих се. — Тогава ни остава само да обсъдим всички възможни ходове, различни от посочените в нейния имейл. Мисля, че сме длъжни да приемем това съобщение първо като опит да ни заблуди и да обмислим алтернативен втори вариант. Но Дейвид току-що ни подсказа още една логична възможност. Разбира се, ние не знаем дали в действията си Мери Смит се ръководи от логиката.

Няколко от агентите, включително и моят приятел Пейдж, старателно записваха най-важното, докато аз говорех. Бях уверен, че съм полезен тук, макар че не се чувствах много на място.

— Знаем ли как ще постъпят колегите от ЛАПУ? Говоря за последната заплаха — обади се един агент от задните редици. Лицето му не ми беше познато. Обърнах се към Фред ван Алсбург в очакване на неговия отговор.

— Известно ни е само, че са ангажирали значителна част от своя контингент и са се раздвижили — отново заговори Ван Алсбург. — Това поне знаем със сигурност. Работят усилено върху базата от данни с потенциални мишени. Но ако сумираш имената на всичките по-известни актриси в този град, като се ограничиш дори само до тези, които имат семейства, пак ще получиш доста внушителен списък.

— Освен това от ЛАПУ вече започват да се притесняват заради създалата се паника. Привидно всичко е както трябва: навсякъде обикалят техни патрулни екипи, обаче това съвсем не е достатъчно, за да защитят всичките тези жени и техните семейства — освен ако наистина заловят Мери Смит. Някой трябва да я залови. И знаете ли какво? Искам това да сме ние, а не онези от ЛАПУ.

83

Дисниленд беше пълен с изненади за всяка една майка. „Най-щастливото място на Земята“, както се рекламираше в брошурите — и може би това бе самата истина, но заради огромните възбудени тълпи беше също едно от местата на Земята, където най-лесно може да изгубиш детето си.

Мери се опитваше да потисне тревогата си. Безпокойството само щеше още повече да