дори петнайсет.
— Прощавам ти — рекох аз с облекчение. — Всичко това бе само за разчупване на леда, нали?
Кейла учудено примигна.
— И успях, така ли? Мили боже, бива си ме, нали? Хитра и потайна, също като теб.
— Знаеш ли, че мъжете не харесват жени, които са прекалени умни, защото ги плашат? — попитах я аз. — Е, ти си плашещо умна.
— Но пък ти си изключението, което потвърждава правилото, нали така? Защото ти винаги си харесвал умни жени. Но както и да е, по-важното е друго — аз не съм чак толкова умна. Ще ти кажа защо — това си е моя теория.
— Забрави. Искам една бира — обърнах се аз към бармана. — „Пилзнер“, от наливната.
— В болницата съм се нагледала на всички тези личности, претендиращи да са свръхинтелигентни, доктори и учени, при които обаче личният живот често е затънал в истински хаос. Е, тогава наистина ли са толкова умни, колкото твърдят? — неуморно продължи тя по темата. — Та нали цялата им интелигентност се свежда до зазубрянето на някакви факти и заимстване на чужди идеи? Или до запомнянето на песните от ерата на рокендрола, или до зазубрянето на всички реплики от „Омагьосани“?
Отчаяно завъртях очи.
— Да не би да знаеш наизуст репликите от „Омагьосани“? И въобще познаваш ли хора, които да ги знаят?
— Господи, не. Може би от „Спешно отделение“. Или от „Отвлечени“.
— Аз знам много от песните в стил ар енд би — уверих я аз. — Макар да не смятам, че животът е прекрасен.
— Не съм съгласна — засмя се Кейла. — Нали познавам децата ти, Алекс.
— Познаваш ли Кристин Джонсън?
— Спри. Да, познавам я. Тя е впечатляваща жена. Напълно. Само че точно сега е малко объркана.
— Добре, няма да споря. Макар че в този случай аз ще изляза лошият.
Продължихме разговора в същия закачлив дух, пийнахме малко, като повече наблегнахме на храната, която се оказа чудесно приготвена. Но най-любопитното бе, че избягвахме да говорим за Нана и децата, може би защото това бе прекалено удобна тема. Както винаги, аз се забавлявах искрено на чувството за хумор, с което Кейла бе надарена, но най-вече ми допадаше доверието, което ми вдъхваше. Толкова бе естествена и самоуверена, без следа от опит да се защитава. Искрено бях щастлив, че си уредих среща с нея.
Тъкмо допивахме питиетата си, след като бяхме приключили с вечерята, когато тя обяви:
— Беше приятно, Алекс. Много приятно и непринудено.
— Изненадана ли си? — попитах я аз.
— Всъщност не съм. Е, може би все пак малко съм изненадана — призна тя. — Да, донякъде, може би.
— Ще ми кажеш ли защо?
— Хм. Предполагам, че е така, защото на практика ти не ме познаваш добре, макар да си мислиш обратното.
— Винаги когато се виждаме, ти си заета с работата си — отбелязах аз. — Нали за всички тук си доктор Кейла Коулс от „Квартални услуги за болните по домовете“.
— Вземете два аспирина. Да не сте
Сега бе мой ред да се усмихна.
— Искаш ли да ми довериш нещо?
Кейла поклати глава.
— Мисля, че вече го казах. Беше приятна вечер. Забавлявах се повече, отколкото бях очаквала.
— Добре. И
Тя ми смигна дяволито.
— Сгрешила ли съм?
— Не си. Ако, разбира се, искаш пак да се срещнем.
— О, ще се срещнем, Алекс. Разбира се, че го искам. Искам да разбера какво ще излезе от всичко това.
80
Следващия следобед, когато отново се върнах на Западното крайбрежие, заварих екипът на Бюрото в Ел Ей да работи трескаво по последния случай на Мери Смит, което, меко казано, не беше особено добра новина.
Изглежда, се носеше слух, че двамата с Мадъкс Фийлдинг не се погаждаме добре, особено след като той бе заел мястото на детектив Джийн Галета. Отношенията между полицията в Лос Анджелис и ФБР винаги са били доста обтегнати, но все пак при много от случаите ние сме си сътрудничели положително. Ала сега работите определено не вървяха на добре.
От слуховете, които успях да чуя, разбрах, че се говори как агент Крос се е натресъл, без да има какво да губи, след което е прецакал нещата с ЛАПУ.
Оставих това да ме терзае около пет минути, след което се захванах с работа.
Мери Смит, известна още като Холивудския преследвач или като Гадната Мери, се превръщаше в героиня на едно от най-тежките и най-бързо развиващите се разследвания на серийни убийци. Всичко около този случай се променяше с невероятна бързина. Всеки, който бе запознат с извършените от Мери убийства, можеше да потвърди това. Дори и най-опитните следователи говореха само за нея. Особено сега, когато дори и най-незначителният спор по този случай можеше да прерасне в страхотен скандал.
Тази сутрин, докато пътувах към града, беше пристигнал още един имейл от Мери Смит. Още не го бях видял, но вече бе плъзнал слух, че този път бил по-различен от предишните. От ЛАПУ вече бързали да вземат някакво решение. Този път Мери Смит изпратила предупреждение и нейното съобщение било възприето съвсем на сериозно.
Събрахме се в конферентната зала на четиринадесетия етаж, избрана преди толкова много седмици за седалище на умните глави от Бюрото, занимаващи се е разследването по случая „Мери Смит“. Стените бяха облепени с фотографии, изрезки от вестници и доклади от лабораториите. Върху огромната маса, ширнала се из залата, бе монтирана телефонна централа.
Срещата трябваше да се ръководи от Фред ван Алсбург, който нахлу вътре десетина минути след като всички бяхме по местата си. Кой знае защо, закъснението му ме накара да си спомня д-р Кейла Коулс и за това колко точна бе тя при всичките си визитации. Кейла вярваше, че хората, които имат навика да закъсняват за срещите си, не уважават достатъчно останалите или поне не се сещат да си погледнат часовниците.
Фред ван Алсбург отдавна си бе спечелил прякора „Знака Стоп“. Датираше от края на осемдесетте, защото тогава бе спрял трафика с хероин по контрабандния канал между Централна Америка и САЩ. От това, което ми бе известно за него, можеше да се направи изводът, че оттогава досега той не бе постигнал нищо особено, освен да се катери нагоре по стъпалата на служебната йерархия. Сега бях принуден да работя с него, но това не означаваше, че щях да го уважавам повече само защото беше с по-висок ранг от мен.
Мисля, че и той знаеше това, защото ме свари неподготвен, като откри срещата по начин, с който бе свикнал.
— Искам само да уточня нещо, преди да сме започнали сериозните разисквания — каза той. — Както всички вече знаете, ние сме оставени сами на себе си, поне що се отнася до ЛАПУ. Мадъкс Фийлдинг, изглежда, възнамерява също да действа самостоятелно, доколкото му е възможно, надминавайки себе си в ролята си на трън в задника. Съгласен ли си, Алекс?
Из залата се разнесе многозначителен кикот. Десетки глави се обърнаха към мен.
— Хм. Без коментар — заявих аз, с което смехът в залата още повече се усили.
