Освен това нали днешният ден трябваше да бъде посветен само на забавленията и приятното прекарване на цялото семейство. Брендан и Ашли очакваха отдавна този ден. Дори малкият Адам подскачаше и пищеше в количката си, обзет от радостна възбуда.
Мери се стараеше да не губи от поглед двете си по-големи деца, когато те поеха енергично напред по Мейн Стрийт, сред пъстро оцветените магазини, павилиони и другите атракции. Брендан и Ашли държаха в ръце картата на увеселителния парк, като стискаха здраво двата срещуположни края. Всичко наоколо им се струваше възхитително, макар никой от тях да не знаеше какво точно да очаква. Откакто Адам се бе родил, те винаги изтъкваха, че са големи.
— Какво искат да видят първо моите три сладурчета? — попита ги тя. — Ето че вече сме тук. Най-после сме в Дисниленд, както ви бях обещала.
—
Брендан пък сочеше към едно малко момче, горе-долу на неговите години, което носеше огромните уши на Мики Маус с надпис „Матю“, избродиран по краищата им.
— Можем ли да си вземем и ние такива? — попита той, изпълнен с надежда. — Можем ли, моля те, моля те.
— Не, сладурче, съжалявам, не може. Мама няма достатъчно пари за това. Не и при днешната разходка. Но следващия път със сигурност.
Внезапно се запита защо не се бе сетила да приготви сандвичи у дома. Пътуването до Дисниленд й излизаше по-скъпо, отколкото бе очаквала. Ако нещо у дома се обърка между днешния ден и деня за заплатата, щеше да затъне ужасно дълбоко.
Но сега нямаше да се тревожи за това.
— Зная какво трябва да направим — нежно поде тя и взе картата от ръцете им.
Не след дълго те стигнаха до канала за плаване с лодки. Мери не бе идвала тук, откакто бе родила Брендан.
Но каналът си беше същият, както някога, и това й подейства успокояващо. Хладното място си бе все тъй примамливо, както го помнеше отпреди. Откри, че и сега й допадаха усмихнатите лица на куклите- автомати, които никога не се променяха. Имаше нещо толкова приласкаващо в тази разходка из Дисниленд. Обичаше да бъде тук с хлапетата и затова бе спазила обещанието си.
— Вижте това там! — провикна се Брендан и посочи към веселото семейство Ескимо, махащо им с ръце от техния покрит със сняг дом.
Брендан и Ашли вероятно не помнеха кога за последно бяха виждали сняг, осъзна тя, докато Адам никога не бе виждал сняг. Сивият, безкрайно студен, дом сега й се струваше като да бе на другия край на света, също като черно-бялата част от света в приказката „Магьосникът от Оз“. Само че Дороти се бе върнала, но Мери — не. Никога нямаше да се върне отново там. Не и сред онези покрити със сняг планини. Струваше й се, че бяха отдалечени на хиляди километри оттук. Там, където им бе мястото. А сега около тях нямаше нищо друго, освен ослепителното слънце на Калифорния. И усмихващите се Гуфи и семейство Ескимо.
— Извинете, госпожо, моля ви, излезте — каза й служителят, с което прекъсна унеса й.
— Мамо!
Мери трепна от този рязък вик. От паметта й бе изчезнала половината от пътуването, защото се бе замислила за други неща. Какво бе последното, което си спомняше?
— Госпожо? Моля ви. Другите чакат.
Мери погледна към униформения служител, който продължаваше да я гледа с престорена любезност.
— А можем ли да пообиколим наоколо? — попита тя.
Той се усмихна любезно.
— Безкрайно съжалявам, но това не е позволено. Ще трябва отново да се наредите на опашката.
— Да вървим тогава! — извика Брендан. — Айде, мамче. И без сцени.
— Е, добре де, добре — склони Мери. Гласът й беше напрегнат и се чувстваше малко засрамена.
Смигна на служителя.
— Деца! — извика тя със заговорнически тон, а после прекоси платформата, за да застигне своите деца, своите любимци.
84
Неусетно настана време за обяд. Мери остана ужасно разочарована, когато установи, че в портмонето й са останали само дванадесет долара и някакви дребни. По една малка пица и нещо безалкохолно за пиене — това бе всичко, което можеха да си позволят тя и децата й.
— Има от онова, зеленото — рече Ашли, когато Мери остави скромния обяд на масата пред тях.
— То не пречи да е вкусно — отвърна тя, но побърза да избърше с кърпата си парченцата от орегано. — Ето, готово. Всичкото зелено се махна, вече нищо не остана.
— Ама то го има и под сиренето. Не го искам, мамо. А пък иначе съм гладна, ужасно гладна!
— Скъпа, ето го обяда. Няма да има нищо друго за ядене, преди да се приберем у дома.
— Не ми пука.
— Ашли!
— Не!
Мери пое дълбоко въздух и преброи до пет. Опита се да се овладее, наистина се опита.
— Ето, виж брат си. На него му харесва. Толкова е вкусно.
Брендан се ухили и отхапа още от своята пица. Послушно дете. Докато Ашли само виреше брадичка и упорито избягваше да погледне майка си в очите.
Мери усети как напрежението все повече се насъбираше в раменете и врата й.
— Аш, скъпа, трябва да хапнеш поне малко от пицата. Ашли! Опитай се де! И когато говориш с мен, гледай ме в очите.
Мери знаеше, с цялото си сърце го знаеше, че не бива да й обръща внимание. Щом не искаше да яде, не биваше да я насилва. Проблемът бе на Ашли, а не неин.
— А знаеш ли колко струва всичко това? — попита тя, въпреки че не й се искаше да се стига дотам. — Знаеш ли колко скъпо струва
Брендан се опита да се намеси.
— Мамо, недей. Мамо, мамо…
— Не ме интересува — отново просъска Ашли. Малка кучка. Ужасно момиче.
Напрежението още повече се усили и обхвана всичко от раменете към ръцете й, спускайки се надолу чак до краката й. Мери усети острите спазми в мускулите си, но после изведнъж всичко се размина. Отпусна я.
Ръцете й чевръсто се пресегнаха през масата.
— Мамо! — изкрещя Брендан.
Картонените чинийки и парчетата пица се разлетяха по бетонния под на заведението. Една бутилка от сода се прекатури и пенливото й съдържание се изля върху разпънатото сгъваемо столче на Адам. Детето изпищя. Писъкът му се сля с този на Мери.
— Виждаш ли какво направи? Видя ли?
Но Мери не го чу. Собственият й глас долиташе странно приглушен до слуха й, сякаш идваше нейде отвъд вратата. А пък вратата беше затворена, дори заключена.
О, не биваше да става така. За бога, та тя и децата бяха в Дисниленд. Това беше лошо, толкова лошо.
