Мери, Мери

— Печен фасул, много здравословен, особено за сърцето, но само за жени, които знаят как да сготвят бекон с повече мазнина.

— Е, добре, влизай тогава — махнах с ръка аз. — На твой риск.

Звуците на „Ромаре Беърдън Ривилийд“ в изпълнението на квартета на Брандфорд Марсалис22 се лееха из цялата къща. Празненството набираше скорост все повече и всички с радост посрещнаха доктор Коулс, защото тя явно се ползваше с ореола на светица в квартала. Как да не ти се замае главата. Въпреки че в края на седмицата ме очакваше ново пътуване. Но поне засега всичко бе наред.

77

Заварих Сампсън и Били в кухнята тъкмо когато той отваряше бутилката с бира. Грабнах я от ръката му. Имаше нещо, което бях длъжен да изясня с едрия си бивш колега, при това преди празненството да се развихри неудържимо.

— Последвай ме. Трябва да поговоря с теб… преди някой от нас двамата да е започнал пиенето — рекох му аз.

— О, звучи много мистериозно — отвърна Били и се засмя, докато ни гледаше.

Винаги ни възприемаше така. Били работеше като медицинска сестра в спешното отделение и там се бе нагледала на какво ли не.

— Хайде да се качим на горния етаж — предложих аз на Джон.

— Вече изпих едно питие — призна си той. — Така че това ще ми бъде второто.

— Нищо. Ела. Само за минута, Били.

От кабинета ми на мансардния етаж се чуваше музиката, звучаща долу. Разпознах смеха на Кейла въпреки стълпотворението от най-различни гласове.

Сампсън се облегна на стената.

— Искали сте да ме видите, сър? Лично, в кабинета ви?

Носеше приятна тениска с емблемата на любимия си баскетболен отбор на гърдите, напомняща на нас, старите, за мъжката лига „Сейнт Антъни“. Девизът на лигата беше: Ако никой не мърда, никой няма да пострада.

— Не ми се иска да смесвам работата с празненството — започнах аз.

— Но не можеш да се сдържиш, така ли? — ухили се Сампсън. — Познах ли?

— Не съм у дома задълго. Трябва да се върна в Ел Ей, но не искам да протакам повече този въпрос.

— Е, сега вече наистина ме заинтригува — кимна Джон. — Каква е уловката? Нека да я чуем.

— По същество? Двамата с директор Бърнс искаме да помислиш сериозно върху възможността да се върнеш на работа в Бюрото. Искаме от теб да направиш решителната стъпка, Джон. Очакваше ли подобно предложение? — попитах го аз.

Той се засмя.

— Да, разбира се, не мога да отрека, че го очаквах. Отдавна ми прави впечатление, че нещо кроиш. Бърнс иска да поафроамериканчи Бюрото, така ли, захарче?

— Не. Не че бих имал нещо против.

Това, което искаше Бърнс, се ограничаваше само с ангажирането на още агенти, които да имат опит в разследванията намясто. И да са личности, на които да може да се довери. Да бъдат неговият доверен екип. Казах на Бърнс, че ако мога да си избера дори само един помощник, то това ще е Джон Сампсън и никой друг. Бърнс не се нуждаеше от повече убеждаване.

— Вече имам зелена улица от директора — обясних му аз. — Рон Бърнс иска същото, което искам и аз.

— Искаш да кажеш, че той иска мен? — попита Сампсън.

— Е, не можем да си осигурим Джеръм или Ракийм, нито защитника от „Съджърнър Трут“. Затова ще се задоволим с теб.

Сампсън гръмко се засмя. Винаги съм харесвал смеха му.

— И ти ми липсваш, трябва да го призная. Ако щеш вярвай, но вече имам готов отговор. Искам ти да се върнеш в полицията във Вашингтон. Какво ще кажеш за това? Ти си напълно прав за едно: ние трябва отново да заработим заедно. По един или друг начин. Но ми се струва, че моето предложение е за предпочитане.

Не успях да се сдържа и да не се разсмея с пълен глас. После двамата срещнахме стиснатите си юмруци. И двамата бяхме на мнение, че отново трябва да работим заедно, по един или друг начин.

Казах на Сампсън, че ще си помисля върху неговото изненадващо предложение, а той отвърна, че пък той на свой ред щял да обмисли моето. След това Сампсън отвори вратата и музиката от долния етаж нахлу с пълна сила.

78

— Сега вече може ли да пийнем? — насмешливо попита Сампсън. — Все пак сме на празненство, захарче. Или си забравил как празнувахме навремето?

— Помня, но доста смътно — признах си аз.

Само след две минути вече бях с бира в едната си ръка, а в другата — с печено ребърце от скарата в двора. Заварих Джени и Деймън в трапезарията да играят на карти с Кейла Коулс и братовчедка им Мишел. Честно казано, от групата в момента най-много ме интересуваше Кейла.

— Вие тук защо пренебрегвате останалите ни гости? — попитах аз децата.

— Е, тези двете тук не могат да се оплачат, че са били пренебрегнати — опроверга ме Джени с хладно изражение на лицето. В знак на съгласие с нея Кейла и Мишел веднага кимнаха.

— Не, въобще не се чувствам пренебрегната. Така ме бият на карти, че дори бих искала по-малко да се бяха занимавали с мен — сподели Кейла и се засмя заговорнически заедно с Джени и Деймън. Ето че всичко се повтаряше. Една жена и децата ми, в пълен сговор. Това ли беше истината? Или пропусках нещо?

Изгледах продължително д-р Кейла Коулс, докато тя разбърка тестето и започна да раздава картите за следващата игра. Изглеждаше невероятно земна и хубава, при това, без да полага особени старания. Работата бе в това, че много я харесвах. Всъщност много отдавна харесвах Кейла, още откакто бяхме хлапета, играещи заедно в „Саутийст“. И сега?

— Да не гледаш в картите ми? — усъмни се тя. Въпросът й ме сепна и ме извади от унеса или каквото би трябвало там да го нарека.

— Не картите, а теб — уточни Джени. — През цялото време само теб зяпа, доктор Коулс. Обаче се опитва да го прикрие. Нали ги знаеш какви са ченгетата под прикритие.

— Добре, стига шеги. Изчезвам. Ще отида да помогна на Нана — заявих. Намигнах на Кейла и се изнизах. При това доста бързо.

— Не си отивай — помоли ме тя. Но вече бях поел по коридора.

Докато вървях към кухнята, си мислех само за едно. Как да остана насаме с Кейла по време на купона? И къде да я отведа за нашата първа среща?

79

Отведох я при Кинкейд. Беше любимото място на двама ни с Кристин, но преди това си беше моето любимо място и сега отново исках да се върна тук. Кейла не закъсня с повече от пет минути, след като пристигнах, и това много ми допадна. Дойде на време, без да се опитва да ми играе някакви номера. Беше с черен кашмирен пуловер, черни панталони и елегантни обувки с висок ток и каишки. Отново беше ослепителна. По начин, който само тя умееше.

— Съжалявам, Алекс — задъхано рече тя, щом се приближи до мен. Чаках я на бара. — Нали знаеш, че винаги съм се придържала към точността. Знам, че това е малко досадно и че премахва очарованието и магията на срещата. Но не мога да се променя. Следващия път, защото ще има следващ път, надявам се, ще се постарая да почакаш няколко минути. Както е модата напоследък. Най-малко десетина. Или може би