Телефонът в хотелската стая ме събуди малко след два и половина през нощта. Тъкмо сънувах нещо, свързано с малкия Алекс и Кристин, но всичко изчезна, след като чух първото позвъняване.
Първата ми мисъл бе: Джеймс Тръскот.
Но не беше той.
Към три часа вече пътувах с колата през някакво непознато предградие на Холивуд, търсейки комплекс от луксозни вили. Ако бях изчакал утрото, несъмнено щеше да ми бъде много по-лесно да го открия, пък и тогава мислите ми нямаше да препускат тъй трескаво.
Играта на Мери Смит отново се бе променила и аз се напрягах да проумея разликата. Защо й бе нужно това убийство? Защо точно сега? И защо този път жертвите са две?
Комплексът от луксозните вили, който най-накрая успях да открия, сякаш бе строен някъде през седемдесетте. Всички вили бяха триетажни, с плоски покриви, от тъмно кедрово дърво, с дебели колони вместо основи, защото пространството под тях се използваше за паркиране. Но забелязах, че имаше паркирани коли и по улиците, което облекчаваше действията на убиеца.
— Агент Крос! Алекс! — извика ме някой.
Познах гласа на Карл Пейдж, достигнал до слуха ми нейде от мрака. Часовникът ми показваше три и пет.
Застигна ме пред уличната лампа.
— Насам — посочи ми той накъде да продължа.
— Как узна за случилото се? — попитах го аз. Пейдж бе този, който ме потърси в хотелската стая.
— Още бях в офиса.
— Кога спиш, по дяволите?
— Ще се наспя, когато всичко това приключи.
Последвах младия агент. На няколко пъти завивахме ту наляво, ту надясно, сред поредицата ниски постройки, гледащи към общата градина, в средата на която имаше голям басейн. Неколцина от местните жители, повечето от тях още по пижами и нощници, се бяха скупчили край външната врата на една от постройките. Но само извиваха вратове, озъртайки се в недоумение, докато си шепнеха нещо тревожно.
Пейдж посочи към третия етаж, където светлината прозираше иззад спуснатите завеси.
— Там горе — рече той. — Телата още са там.
Преминахме покрай полицаите от дежурната смяна и поехме нагоре по предното стълбище. Всяка сграда имаше по едно предно и едно задно стълбище.
—
От вратата се разкриваше една много просторна всекидневна. Беше пълна с кашони и хаотично разпръснати мебели.
В средата на стаята, върху смачкани картони, лежеше по очи един мъртвец. По килима наоколо бяха пръснати няколко дузини книги, някои от тях опръскани с кръв. Най-близо до трупа лежаха екземплярите на едно фризьорско списание.
— Филип Уошингтън — съобщи ми Пейдж. — Тридесет и пет годишен, инвестиционен банкер към „Мерил Линч“. Очевидно доста начетен.
— Предполагам, че и ти си такъв.
Този път по тялото нямаше други белези, нито някакви символични знаци. Може би убиецът е бързал, защото съседите са били съвсем наблизо и се е опасявал да не бъде забелязан.
Обаче Филип Уошингтън не е бил единствената му мишена. Край него на пода бе проснато още едно тяло. Също по очи.
Тъкмо с това убийство не можех да се примиря, убийство, което нямаше да ми дава покой.
Лявото слепоочие на жертвата разкриваше грозна рана, по-скоро отверстието, през което куршумът бе пробил черепа й. Лицето бе напълно обезобразено. Типично за почерка на Мери Смит. Кожата на челото и около очите бе нарязана кръстообразно, а двете бузи на загиналия, сгърчени в предсмъртен крясък, бяха пробити от безпощадното острие на ножа.
Стоях все така, вперил поглед в тялото, докато се мъчех да сглобя парчетата от пъзела, и обмислях събитията, които ни бяха довели дотук. Два въпроса не ми даваха покой.
Може би отговорът се съдържаше в жертвата. Но този път журналистът от „Лос Анджелис Таймс“ Арнолд Гринър нямаше да може да ни помогне за поредния случай с Мери Смит.
Защото сега самият Гринър бе една от жертвите.
Четвърта част
Синият пикап
72
Едва бях започнал да обхождам сцената на местопрестъплението, когато се натъкнах на Мадъкс Фийлдинг, заместник-шеф от ЛАПУ, натоварен да поеме работата на детектив Джийн Галета по случая. Със сребристата си коса и същите кафяви очи като на Джийн, Фийлдинг приличаше на неин баща.
От самото начало ми направи впечатление на съсредоточен колега и опитен професионалист. Както и на самоуверен задник.
— Агент Крос — заговори той, раздрусвайки ръката ми. — Много съм слушал за постиженията ви във Вашингтон. — Произнесе го обаче така, че не ми прозвуча като комплимент.
— Това е специален агент Пейдж — представих помощника си на свой ред аз. — Той е прикрепен към мен, откакто съм в Ел Ей. — Мадъкс Фийлдинг не реагира, затова продължих. — Какво мислите за всичко това? — попитах го. — Знам, че съвсем отскоро се занимавате със случая, но предполагам, че вече сте проучили обстоятелствата около предишните убийства.
Последната ми забележка не бе опит да го уязвя, но неловко увисна във въздуха, сякаш бях постигнал точно това. Фийлдинг само присви устни и ме изгледа надменно над лещите на очилата си.
— Това не ми е първият случай със сериен убиец. Досега съм се справял с много подобни. — Пое дълбоко дъх, за да придаде още по-голяма тежест на думите си. — А сега, да отговоря на вашия въпрос… Склонен съм да допусна, че това е работа на Мери Смит, а не на някой подражател. Не бих се учудил, ако се окаже, че още от първия ден си е набелязала Арнолд Гринър за своя жертва. По-точно дори съм убеден, че е така. Разбира се, остават още много въпроси, като например защо е убила Гринър и как този мотив се връзва с предишните инциденти.
Всичко, което казваше, определено имаше някакъв смисъл. Особено това, че Арнолд Гринър може да е бил мишена на убиеца още от самото начало. Обърнах се към Пейдж:
— Ти какво мислиш?
Вече бях започнал да се интересувам какво мисли, което младият агент можеше (или не) да изтълкува като нарастване на доверието ми към него.
— Арнолд Гринър и Филип Уошингтън са се нанесли тук наскоро — заговори Пейдж, докато прелистваше един малък бележник. — Всъщност преместили са се само преди три дни. Знам, че Арнолд Гринър е заличил всичките си адресни регистрации и никъде не е обявил новия си адрес, така че Мери Смит най-малкото би трябвало да се е позатруднила, докато се добере до него. Това се връзва с аспектите на преследването, нали? Дори и Гринър да не съответства на профила на досегашните жертви, той е бил важна част от общата картина на убийствата. Мери Смит е започнала с него и, кой знае, възможно е сега да слага край с него. Може би с него тя поставя някакъв своеобразен завършек на делото си. Така че не бива да се изключва вероятността с неговата смърт цялата история да приключи.
— Доста съмнително предположение — оповести Фийлдинг, без дори да си направи труда да погледне към Пейдж. — Какво виждаме тук? Израз на огромно количество гняв. Ужасно силна омраза, спотаена в убиеца на Арнолд Гринър. Гледал ли си филма „Злоба“? Е, нищо, няма значение. Забрави какво казах.
