Мери, Мери

— Ами синия пикап? — намесих се аз. — Имаме ли някакъв напредък в тази насока?

От днес следобед колегите от ЛАПУ не бяха подавали никаква надеждна информация в тази връзка, което бе малко странно, като се имаше предвид колко спешен бе случаят.

Фийлдинг измъкна една носна кърпичка, свали очилата си и се зае да ги бърше, преди отново да заговори:

— Все още не — благоволи да ме информира накрая. — Но като заговорихте за това, нека си изясним нещо. Аз не съм детектив Галета. Аз съм нейният шеф и нямам никакво намерение да ви осведомявам за всяко ново събитие. Ако от Бюрото искат да поемат цялата отговорност по случая, трябва официално да го оповестят. Предвид начина, по който върви разследването, ще бъда много доволен това да се случи. Но дотогава си гледайте работата и не се опитвайте повече да пречите на моето разследване, както правехте с детектив Галета. Надявам се, че бях ясен.

Това бе поредната проява на лоялност между следователи. Без да ми зададе дори един въпрос, той реши, че аз съм виновен за провала на Джийн. И преди бях ставал свидетел на подобни претенции, дори можеше да се каже, че донякъде го разбирах. Но повече не можех да си мълча.

— А сега ми позволете един скромен съвет — рекох му аз. — Би трябвало да се осведомявате, преди да започнете да сипете обвинения. Така само си навличате допълнителни неприятности.

— Не виждам как това може да стане на този етап — възрази той. — Мисля, че с това изчерпахме всичките спорни въпроси. Знаете къде да ме откриете, ако възникнат някакви въпроси или ако, дявол да го вземе, все пак се натъкнете на нещо, което би могло да ни е от полза.

— Абсолютно.

Можех да го цапардосам здравата по тила, докато важно се отдалечаваше. Но не исках да се принизявам толкова още при първата ни среща.

— Страхотен тип — отбеляза Пейдж. — Силен характер, светски маниери, с една дума: пълен комплект.

— Да, вътрешно целият вря и кипя.

Предпочетох отново да се захвана за работа, вместо да продължавам да си късам нервите с Мадъкс Фийлдинг. Ако отношенията ни с ЛАПУ си останат толкова обтегнати, то на всяка цена се нуждаехме от собствени разследвания. Пейдж не настоя, но аз му предложих да ме придружи. Първо огледахме още веднъж двата трупа, както всеки друг следовател би постъпил на наше място, само че този път много по- бавно и внимателно.

След това проверихме цялата сграда, сантиметър по сантиметър. После се съсредоточихме върху коридора, предното и задното стълбище, а накрая огледахме и терена около сградата.

Любопитен бях да видя докъде можеше да стигне търпението на Пейдж или и той, както всички на неговата възраст, бързаше по-скоро да си свърши работата. Пейдж се справи много добре. Наистина беше много напреднал в разследването на случая.

Вече бяхме отвън, когато ни потърсиха от екипа на Бюрото за следене на електронна поща. Тази сутрин в пет и половина се бе появил още един имейл, адресиран до Арнолд Гринър от „Лос Анджелис Таймс“.

Мери Смит бе изпратила писмо до този, когото току-що бе убила.

73

До: [email protected]

От: Мери Смит

За: Арнолд Гринър

Можеш ли да отгатнеш какво стана? Проследих те до новия ти апартамент, след като привърши вечерята с приятелите си в онзи ресторант. „Айша де Куба“ на булевард „Сънсет“.

Ти паркира колата си под сградата и пое по задното стълбище. Искаше ти се да вземеш всички стъпала на един дъх? Не можеш да ме заблудиш, Арнолд. Много добре виждах, че не си във форма. И, опасявам се, времето ти беше изтекло.

Чаках отвън, докато не запали осветлението в апартамента си, след което те последвах вътре. Вече не се страхувах, както досега. Усещах пистолета някак странно и леко. Сякаш въобще не го държах в ръка.

Не беше монтирал резе на задната врата. Може би си възнамерявал, но си бил прекалено зает с преместването. Или пък просто си се чувствал толкова сигурен на новото място, че не ти се е струвало важно да го направиш. Е, за последното имаш право. Вече няма значение.

Когато влязох в кухнята, там бе тъмно, но ти бе включил осветлението и телевизора във всекидневната. Освен това на кухненския плот, до мивката, бе оставил един извит нож, само че аз го оставих там, без въобще да го докосна.

Защото си имах свой нож, с който никога не се разделям. Е, ти вероятно вече знаеш това, ако си чел моите имейли.

Изчаквах в кухнята, слушайки разговора между теб и твоя компаньон. Не успях да чуя какво точно си говорехте, но ми допаднаха гласовете ви. Дори ми хареса, че аз ще съм последната личност, която ще ги чуе.

Но тогава нервността ми отново взе връх. Отначало плавно, но знаех, че ще се усили, ако трябваше още дълго да чакам.

Стига да исках, можех да се измъкна от постройката точно тогава. И ти никога нямаше да разбереш, че съм била там.

Има нещо, по което приличаш на всички останали. Изглежда, никой не подозира за съществуването ми, докато не му дойде времето. Невидимата жена, това съм аз. Всъщност такива са повечето от нас.

Когато се появих във всекидневната, вие двамата едновременно скочихте на крака. Постарах се да забележиш оръжието в ръката ми. Тогава ти се вцепени. Искаше ми се да те попитам дали знаеш защо съм дошла и с какво си заслужил да умреш, но се опасявах, че няма да се справя, ако не го извърша веднага, още с влизането си.

Натиснах спусъка и ти се свлече по гръб. Твоят съквартирант изкрещя, след което се опита да побегне. Не можех да си представя къде си мислеше, че може да се скрие. От мен.

Застрелях го, разбира се. Според мен издъхна моментално. Стори ми се, че и двамата мигновено предадохте Богу дух. Не че очаквах кой знае каква съпротива от теб, особено като се има предвид какъв нафукан и гаден дребосък представляваш.

Сбогом, Арнолд. Ти си отиде и знаеш ли какво? Вече си забравен.

74

Разказвача трябваше да преустанови поредицата от убийства. Знаеше го. Това беше част от плана му, а планът му си го биваше. Макар че, колко жалко, какъв срам. Тъкмо започваше да задобрява, а от известно време в нищо друго не го биваше толкова.

Както и да е, отвсякъде се сипеха овации. Възхваляваха уменията му по всички телевизии, а също и по вестниците, разбира се. Особено се открояваше „Лос Анджелис Таймс“, който не закъсня да превърне това говно Арнолд Гринър в светец и мъченик. Всички единодушно признаха майсторството на Разказвача, само че то бе много повече, отколкото си въобразяваха.

Искаше му се, естествено, да отпразнува този момент, само че просто нямаше с кого да го сподели. Беше опитал във Ванкувър и ето какво се получи. Наложи се да убие една своя приятелка, е, да, по-скоро по задължение, а не чак от желание да очисти старата си приятелка.

Така че как да отпразнува успеха си? Арнолд Гринър вече бе мъртъв и това често го караше да се смее на глас. Иронията бе в това, че изпращайки имейли до Гринър, го бе превърнал в свой говорител пред обществото. В реалния живот — напълно различен от това, което бе описал в последния си имейл — онзи гаден дребосък го бе молил да пощади живота му, когато видя кой бе той, щом най-сетне разбра смисъла на играта, в която самият участваше. По дяволите, не очисти Гринър и неговия компаньон веднага. Отне му