Перкинс ми позволи да използвам неговия факс апарат, за да изпратя копия от документите на Мери Уагнър в Бюрото за кръстосана проверка. После ми даде една от престилките на поддържащия персонал, с картичка, на която бе написано само името Бил.
Въпросният Бил работеше в сутерена, откъдето можеше да се наблюдава складът, в който камериерките съхраняваха почистващите препарати и другите помощни материали. Точно в седем и половина сутрешната смяна застъпи поредното си дежурство.
Всички бяха жени, всички в еднакви розови униформи. Мери се оказа най-висока в групата.
Изглеждаше достатъчно силна, за да се справи с физическото натоварване, на което е била подложена Мери Смит — да „обработи“ тялото на Марти Лоуенщайн-Бел в басейна и да премести трупа на Брайън Конвър от пода до леглото в онази хотелска стая.
Бил стоеше може би на не повече от двайсетина метра от нея, с лице към електрическото табло с предпазителите, частично закрит зад вратата.
Мери Уагнър мълчаливо, но ефективно се зае с ежедневните си задължения, докато останалите й колежки се суетяха и бъбреха около нея, като повечето говореха на испански. Имаше вид на жена, вглъбена в себе си, също както ми я бе описал Перкинс. Неслучайно първата количка с препарати и инструменти за почистване, която потегли нагоре със служебния асансьор, бе именно нейната.
Не я последвах нагоре по етажите. Хотелските коридори не предлагаха никакво прикритие, пък и като най-важна задача за днес си бях поставил разговора ми с нея в нейния дом. Много държах този първи наш разговор да бъде очи в очи. А това означаваше, че наблюдението, което сега извършвах върху нея, прикрит като Бил, трябваше да бъде силно ограничено.
Най-благоприятната за мен възможност се разкри по време на обедната почивка, когато столът за хотелския персонал се запълни докрай. Заварих Мери, седнала сама на една от масите до вратата, да обядва със сандвич от риба тон и салата, докато си записваше нещо в една тетрадка с платнена подвързия. Може би беше дневник. Много ми се прииска да надзърна в този дневник. Разговорите й с хората наоколо като че ли се ограничаваха единствено до учтивите поздравления и сбогувания. Наистина беше идеална служителка.
Реших да се огранича дотук, така че се върнах в кабинета на Перкинс в сутерена. Любезно му докладвах за случилото се дотук. Но докато разговаряхме, моят пейджър иззвъня.
— Извинявай. — Протегнах ръка към телефона на бюрото на Перкинс и набрах номера на Карл Пейдж в кризисния център.
— Мисля, че ще искаш да узнаеш какво стана току-що… да, да, идвам там, само секунда… нейните графици напълно съвпадат с нашите данни. Мери Уагнър
— Добре, благодаря. След малко тръгвам оттук. Днес тя е на смяна.
— Кога за последен път я видя?
— Преди десетина минути. Пейдж, трябва да вървя. — Перкинс ме гледаше очаквателно, а не ми се искаше да ме затрупа с въпроси. Вече почти бях поставил слушалката, когато чух как Пейдж изкрещя от другия край на линията:
— Почакай!
С повдигане на веждите си се опитах
— Какво има сега, Карл?
— Пристигна още един имейл от Мери Смит. За убийството, което очакваме да се случи утре по обяд.
— Да, разбрах — отвърнах и побързах да прекъсна връзката. Вече знаех какво се опитваше да ми каже Пейдж.
Утре бе почивният ден на Мери Уагнър.
90
Вече бях убеден, че е особено важно да се опитам да поговоря с Мери Уагнър, преди да я сполети травмата от арестуването. Откакто се бях заел с този странен случай, за пръв път бях сигурен какво трябва да направя. Знаех, че онези в ЛАПУ са подложени на огромен натиск да действат по-енергично. А това означаваше, че аз трябваше да се справям още по-бързо, ако това въобще бе възможно.
Побързах да се прибера по-скоро във филиала на Бюрото. Веднага се отправих към кабинета на Фред ван Алсбург.
— Не ме питай. Не зависи от мен — обясни ми той, след като му изложих плана си за разговора с Мери Уагнър. — Ако Мадъкс Фийлдинг е решил да я арестува…
— Тогава ми направи услуга — предложих му аз.
След няколко минути ние вече разговаряхме по телефоните в кабинета на Фред. Знаех, че Мадъкс Фийлдинг по всяка вероятност няма да пожелае да разговаря с мен, но когато отсреща го търсеше Ван Алсбург, Фийлдинг не можеше да си позволи да тръшка слушалката на телефона си.
— Мадъкс, тук при мен сега е Алекс Крос. Той има доста основателна причина да поиска отлагането на ареста на Мери Уагнър, само колкото да успее да поговори с нея насаме.
— А ти имаш ли представа колко ни струваше да се доберем до нея? — попита Фийлдинг. — Всичко вече е решено. Има предостатъчно основания да я приберем.
— Всички улики са косвени — обадих се аз през микрофона. — Ще се наложи да я освободим.
— Как ли пък не! Работя по въпроса.
— Какво искаш да кажеш? — Усетих как гневът започна да кипи в мен. — Какво се опитваш да ни кажеш, Мадъкс? Искаш да ни изхвърлиш от играта ли?
Той пренебрегна напълно основателния ми въпрос с ледено мълчание — неговата запазена марка.
— Слушай, сега, както е притисната между проследяващите екипи от ЛАПУ и от Бюрото, тя е под постоянно наблюдение, а освен това не е показала никакви признаци, че ще предприеме нещо, ще се укрие и така нататък. Вече сме наясно с разписанието на нейното ежедневие. Остави ме да поговоря с нея в дома й. Това може да се окаже последният шанс да се срещна с нея на спокойствие. — Мразех умолителната нотка в гласа си, но знаех, че разговорът ми насаме с Мери Уагнър можеше да се окаже от огромно значение. — Детектив, много добре зная, че между нас съществуват доста разногласия — продължих, — но нали и двамата се стремим към едно и също — да намерим най-бързото възможно решение. Точно това най-много желая и аз. Ако само ме оставиш да…
— Бъди в къщата към шест — внезапно ме прекъсна той. — Но нищо не ти обещавам, Крос. Ако не се прибере в дома си след края на работния ден или ако нещо друго се случи — край на разпита ти. Ще я приберем.
Едва бях успял да извия въпросително вежди, когато се чу рязкото щракване по линията и връзката прекъсна.
91
Тя не си даде труд да остави веригата на вратата. Чух я как подрънква зад предната врата, докато я откачаше.
— Мери Уагнър?
— Да?
Едрите й нозе бяха боси, но още носеше розовата си униформа на камериерка в хотела „Бевърли Хилс“. Усмихна се мило, преди да разбере кой съм.
— Агент Крос от ФБР. — Показах й моята служебна карта, заедно със значката ми с емблемата на Бюрото. — Мога ли да вляза и да ви задам няколко въпроса? Важно е.
Умореното й лице посърна.
