обичате. Ще вземем каквото ни се иска за хапване и ще заминем, където ни видят очите. Може и да отидем да поплуваме. Каквото пожелаете, скъпи мои сладкишчета. Очаквам го с нетърпение. И знаете ли какво? Имате си ангел пазител, който денонощно бди над вас. Това съм аз. Ще ви целувам за лека нощ в сънищата ви. Затова не бива да се боите от нищо, защото аз съм винаги до вас. Както и вие винаги сте до мен.
Мери спря, затвори очи и шумно въздъхна.
— Обичам ви много, много. С обич, мама.
Сега се бе надвесила много по-близо до масата, отколкото в началото на разговора ни. Погледът й се прикова върху една от буквите, след което заговори още по-тихо. Шепнешком.
— Напиши най-отдолу на листа три „П“ и три „Ц“. По една прегръдка и по една целувка за всяко от моите дечица.
106
Колкото повече я слушах, толкова повече се съмнявах, че Мери Уагнър си бе измислила тези три деца. Освен това не можех да се отърся от лошото си предчувствие за това, което може да ги е сполетяло.
Посветих целия си следобед на опитите да проследя какво може да се е случило с децата на Мери Уагнър. От сайта с полицейските доклади извадих дълъг списък на децата жертви и техните майки убийци през последните десетилетия. Някъде бях чел, че кражбите по магазините и убийствата на децата им са единствените две категории престъпления, извършвани от жените в Америка, наред с другото основно тяхно престъпление — убийствата на съпрузите им.
Ако това бе вярно, то тогава този обемист доклад отразяваше най-много
Стиснах зъби както в буквалния, така и в преносния смисъл, и отново се зарових в огромна база данни.
Този път обаче реших да търся само сред случаите с убийства на повече от едно дете. След като получих извадката с този нов критерий на търсене, започнах да го преглеждам внимателно.
Сред множеството имена едно веднага привлече вниманието ми: Сузан Смит, която удавила двамата си сина през 1994 г., както и това на Андреа Йетс, убила петте си деца след неколкогодишна борба с психозата си и задълбоченото разстройство на личността.
Списъкът продължаваше нататък, сякаш краят не му се виждаше. Нито една от жените извършителки не бе третирана като жертва в съответния случай, но беше очевидно, че повечето са страдали от изключително сериозни увреждания на психиката.
И двете — Смит и Йетс — са били диагностицирани като страдащи от тежко психично разстройство на личността. Лесно бе да си представя, че същото можеше да се окаже валидно и за Мери Уагнър, но една по-достоверна диагноза би изисквала много повече време, с каквото не разполагахме.
Но тъкмо този въпрос бе в основата на моето издирване.
Кликнах на следващата уебстраница и най-после попаднах на това, което толкова упорито търсех:
Тройно убийство на деца в Дерби Лайн, щата Върмонт, на 2 август 1983 г. И трите жертви имали общ родител:
Убийцата, тяхната майка, тогава била двадесет и шест годишна жена, с фамилно име Константин.
Но първото й име бе Мери.
Проследих препратката към сведенията за убийството, отразени в местната преса.
Така се натъкнах на статия от 1983 г. във вестник „Каледониън Рипорт“, издаван в Сейнт Джонсбъри, в щата Върмонт.
Към статията бе приложена не много качествена черно-бяла фотография на Мери Константин, заснета на подсъдимата скамейка.
Лицето й тогава е било по-слабо и по-младо, но потиснатото му каменно изражение не можеше да бъде сбъркано. Имаше вид на жена, която или вече нищо не чувства, или пък чувствата й явно бяха в повече. Мили боже!
Жената, която познавах като Мери Уагнър, бе убила собствените си деца преди около двадесет години, но що се отнасяше до нея, това никога не се бе случвало.
Отместих назад стола си и поех дълбоко въздух.
Ето че най-после се бях озовал в средата на лабиринта. Сега оставаше да намеря обратния път към изхода.
107
— Хиляда деветстотин осемдесет и трета ли? За бога, та това дори не е от това столетие! Е, добре де. Почакайте ме за секунда-две. Ще се опитам да ви помогна. Ако мога, естествено.
Трябваше да изчакам обаче не секунда-две, а няколко минути, посветени на чукане по клавишите и прелистване на листове. Или поне само това се чуваше от другия край на линията.
Този, който работеше на клавиатурата и ровеше из папките, бе Бари Медлар от местния филиал на Бюрото в Олбани. Той се оказа координатор към отдела за борба с престъпленията срещу деца в Олбани. Към всяка от провинциалните служби на ФБР имаше звено за разследване на детската престъпност, включително и на престъпленията, извършвани срещу деца. Филиалът в Олбани обхващаше полицейската дейност за щата Върмонт. Исках да стигна колкото е възможно по-близо до източника на сведенията.
— Ето че попаднах на нещо — обади се накрая Медлар. — Почакайте, тя е… Константин, Мери. Става дума за тройното убийство на деца от втори август същата година, като е била арестувана на осми същия месец. Сега трябва да прочета до края досието. Добре, вече свърших. Осъдена е на първи февруари на следващата година, като й е бил назначен служебен защитник.
— Следователно не е била призната за виновна поради невменяемост — промърморих аз.
Значи тя не бе могла да си плати за адвокат и да се възползва от предимствата, предлагани на останалите обвиняеми от нашата правна система. Но не е била призната за виновна след мъчителните опити на служебния й защитник да бъде доказана психичната й увереденост. Сигурно е бил лесен за разрешаване случай от самото начало, та чак до края.
— И къде са я затворили? — попитах аз.
— Най-вероятно в щатската психиатрична клиника в Уотърбъри. Не разполагам със сведения за прехвърлянето й там. Но за подобни прехвърляния се води строга отчетност във всички щатски болници. Мога да ви дам името и телефонния номер на болничното заведение, ако искате да я потърсите там.
За миг се изкуших да си поиграя на искам-вие-да-я-откриете, но все пак предпочетох лично да се заема с по-нататъшното издирване. Затова си записах телефонния номер на щатската болница във Върмонт.
— А какво можете да ми кажете за предпочитания от Мери Константин начин на действие? — попитах Медлар. — Имате ли някакви сведения как точно са били извършени убийствата?
Чух го да разгръща още страници, след което отрони само едно:
— Наистина не е за вярване…
— Сега пък какво?
— Нали вашата Мери Смит използваше пистолет Валтер, модел РРК, там, в Ел Ей?
— Да. Защо?
— Ами и тук се споменава същото оръжие. Валтер, модел РРК, който никога не е бил регистриран. Също като онзи в Лос Анджелис. Сигурно го е задигнала отнякъде.
Трескаво си записвах сведенията през цялото време на този разговор. Меко казано, той успя да грабне вниманието ми.
— Добре тогава, агент Медлар, ето какво ми е нужно. Осигурете ми контакт с когото и да било от местното полицейско управление, където е била задържана и разпитвана Мери Константин. Искам също да се запозная с всичко, което имате по този случаи в архивите. Още сега ми изпратете по електронната поща това, с което разполагате, а останалото може по-късно да пуснете по факса. И като казвам всичко, аз наистина имам предвид абсолютно всичко. Възнамерявам да ви оставя номера на мобилния си телефон, в
