[…]Октомври. О, пръстен от стачки.О, вятър! О, адско изчадие!И чорли на морски грамади,вързопи, забрадки.Брошури и позиви — пачки,о, буря!О, киша! О, мрак! О, пищялкизовящи, резета, ключалки —малкослед пет.От тюрми — към бури, брошури.О, нощи! О, речи горещи!На раните — стрелят отсреща —отвесните свещи!О, гробище в ден с погребение?И с тон с лейтенантската клетва,и рокли, и взори безцветни,в обятия слети!О, стълбища в креп! Псалмопения?И отговор — хором — полека,така бронз о бронза отеква:„Кълни се!“ — „Кълнем се!“О, вихър, обрулил словатакато дървесата! О, вятър,щадящ засега под небетоедни междуметия!Носи над талази и мачти:„За сълзите, бъдните стачки,ни крачка назад! Закълни се!“„Кълнем се! Ни крачка!“[…]От морето, иззад пощата изскочил,вятърът като слепец вървикъм завоя, бърза той, какво, чего събарят все тълпите с вик.Край стената син ацетилен евбит в калта, но и така дори —пет за шест, морето до колене —по-нататък духва упорит.Бие се, опърлил свойта мутра,край фенера кривнат, с пламък слаб,отминава и изплувал, удряс две припрени прилепски крила.А моряците — макар на дворада е мрак, да бръсне вятър лош —пред казармата шумят и спорятв тая тъмна ноемврийска нощ,За хиляда те гълчат, от всеки, —сякаш в буря пролетен овраг, —е разровен, пръснат и размекнати на буци вдигнат този мрак.Дъх на воля, дъх на влажна почва,на къртичини, картофи — тидъх на щорм усещаш и какво, чее в море открито от уста.Трала-лала, нечии шегички,слухове, подметки, спор след спор,само край един върти се всичко,както плъзва из селата мор.Плъзва слух, че бил сред депутати,плъзва слух, че ходил в комитет,плъзва слух — и нещо в тъмнинатаприближава в същия момент.И догадките с разкати спряло,и помело в двора неприбранбудки и бариери — като халаноси се и носи се „ура“.Незапочнал още свойто слово —радостта през бреговете ври.Чака да се слегне и отновоудесеторява тоя взрив.И се борят буря и оратор.Търси — бурно! — чувството простор.Не словата — всичко без словата
