научноизследователския профил, секторите за връзка и информация, а също и почти цялата организационна техника с административно предназначение. Защо тогава от десетте диверсии две бяха станали на жилищната палуба, останалите — на битовата, и нито една на горната?… Унищожаване на екраните във важните възли на кораба — такава задача за гангстера-диверсант би имала известен практически смисъл. Но защо му е да унищожава екраните в битовите помещения, салоните за отдих, библиотеките?! Във всичко това имаше нещо крайно странно и загадъчно.
И така, трябваше да отида за нещо на горната палуба след работно време. Стоях до шахтата за понижена гравитация… Какво? Не ви е съвсем ясно ли? Добре, ще обяснявам по ред. Широките вертикални шахти — или, както у нас ги наричат, атриуми — в съвременните рейдери служат за междупалубна връзка вместо асансьори и ескалатори. Между другото връзката е много удобна и бърза: скачаш надолу и това е цялата „транспортировка“. Изкуственото притегляне в атриумите е едва на половината на нормалното, а на различните равнища автоматично се включва въздушен поток и всичко това се нарича „гравитационна възглавница“. За скокове от долу на горе се използуват въздушни катапултове. Разбира се, трябва да знаеш от кое стъпало на трамплина и в каква посока ще скачаш, но това не е трудно да се усвои: малко тренировка и започваш да скачаш от палуба на палуба като истинско кенгуру. За разлика от Баката аз нямам нищо против подобни начини на придвижване и не изпитвам носталгия по асансьорите и движещите се тротоари.
С една дума, скочих на горната палуба и тръгнах по безлюдния коридор. След работно време тук трудно можеш да срещнеш някого: на цялата палуба има само четирима дежурни, от които две жени (в кабината за далекосъобщителна връзка и в информационната зала). Екрани — колкото си искаш. Идеални условия за един диверсант. И кой знае защо, тук не беше имало нито една диверсия. Впрочем на най-долната палуба положението беше същото…
Изравних се с открехната врата на координационно-интеграторната зала и надникнах през пролуката. Дълги редици етажерки с уреди, еднообразни сребристи панели, изпъстрени с матовобели ромбове, и дълги, непривични за окото лимоненожълти екрани с върволици плаващи в тях червенокафяви и отровнозелени параболи… До малкия пулт, чиято форма на пчелна пита странно наподобяваше архитектурен макет на някакъв крайморски хотел, дежуреше инженер-координаторът Клим Рукосуев. Седеше полуизвърнат към пулта, изтегнат удобно в креслото крак връз крак, с някаква оръфана книга в ръце и се смееше беззвучно — раменете му потрепваха.
Обичах да се отбивам в тази зала, но за съжаление Клим не търпеше странични хора. Обичах да гледам дългите екрани: синджирчетата плаващи параболи създаваха илюзията, че корабът се носи в лимоненожълтото пространство, а покрай него лети безкрайно ято прелетни птици. Понякога прозвучаваха мелодични сигнали, екраните се набраздяваха от стремително тичащи синусоиди, по панелите преминаваше вълна от светлинни припламвания, съпроводена от приглушен звън, нещо щракаше и тракаше… „Ясна ми е — казах веднъж на Клим, мъчейки се да завържа разговор — ролята на много системи на кораба. Да кажем, командната кабина и кабината за управление са своего рода мозъкът, реакторът — сърцето… и така нататък. Ами какви функции изпълнява вашето стопанство?“ — „Функциите на малкия мозък — отговори разсеяно Клим. — Или, да кажем, на хипоталамуса. А пък функциите на червата на нашия рейдер изпълняват…“ Той явно беше в лошо настроение и аз побързах да се сбогувам.
Днес настроението му, по всичко личеше, имаше друга окраска, но въпреки това аз не се осмелих да се обадя на координатора — притворих тихо вратата и продължих по-нататък.
Иронията на Рукосуев, разбира се, не бе много уместна, обаче сравнението с хипоталамуса ми се струваше основателно. Доколкото хипоталамусът е една от най-важните части на главния мозък и доколкото именно тази част отговаря за приспособяването на отделните функции към цялостната дейност на организма, смисълът на работата на координаторите вече не бе загадка за мен. Оставаше другата загадка: защо такова изобилие от екрани още не е съблазнило „диверсанта“ да обърне внимание на горната палуба…
Както съм размишлявал, без да забележа, съм отминал нужния ми кабинет. Озовах се в един уютен салон, където обикновено командният състав на кораба правеше своите съвещания. Вътре нямаше никого. Креслата, масите, писалищата бяха затрупани с купчини документи. По средата на масата в обкръжението на бутилки от разхладителни напитки се кипреше блестяща фруктиера за плодове, пълна догоре с изпомачкани салфетки. На разноцветните екрани се виждаха схеми, графики, математически изчисления, примесени с купища формули и обяснителни думи. Съдейки по количеството на въпросителните и възклицателните знаци, тук някой бе убеждавал старателно някого в нещо, но последният отчаяно не се бе съгласявал с това нещо. Доколкото разбрах, касаеше се за асиметрията на гравитационното поле на Оберон.
Съвещанията на командния състав на кораба са твърде рядко събитие и затова стопанин на салона практически беше комисията на Юхансен. Тук беше нейната щаб-квартира, където ден след ден вече трети месец продължаваха безконечни дебати. Работният ден на комисията бе разграфен по часове и минути. Строг регламент, прекъсване за почивка, сън и храна. Дисциплинираността на учените ме изумяваше. Тези здрави, силни момчета охотно спортуваха и с удивителна прилежност изпълняваха всичките ми предписания. Не помня случай някой от тях да не дойде на лечебно-профилактична процедура или да поеме на обед по- голямо количество калории храна, отколкото му беше препоръчано. Не можех да се отърся от подозрението си, че също така педантично те „приемаха“ и необходимото им количество „калории изкуство“ по време, или по-точно казано, „в процеса“ на вечерния отдих. Винаги спокоен и дълбок сън, весело настроение, дозирано енергична общителност. Те по-скоро ми приличаха на спортисти, изцяло загрижени за състоянието на тялото си пред отговорни състезания. Знаейки в детайли еднообразно строгия график на деня им, не можех да разбера само едно: кога мислеха? Нима успяваха да произвеждат и излагат мозъчната си продукция в рамките на салонните дискусии?
Във всеки случай резултатът от дневната им работа бе налице, а комисията вероятно вечеряше чинно в пълен състав в каюткомпанията на жилищната палуба. Да й е сладко!… Гледах екраните и си мислех, че на истинския гангстер-диверсант, ако такъв имаше на борда, нищо не би му коствало да развали апетита на целия колектив. Та дори с помощта само на тази тежка фруктиера. И в този момент с особена яснота разбрах, че това, с което се бяхме сблъскали двамата с Баката… С една дума, че това не са никакви диверсии.
Отпуснах се в най-близкото кресло, взех машинално чиста чаша и си налях минерална вода. Денонощно си блъсках главата да измисля най-различни причини, поради които нормален член на нашия екипаж — не гангстер, не диверсант — би могъл по някакъв повод да направи на сол един екран. Да го счупи, да го пръсне, ликвидира, унищожи… Балансирах смело по ръба на допустимото и абсолютно абсурдното и прехвърлях догадка след догадка, като правоверен мюсюлманин прехвърлях броеницата си, но нито една от тях не ми се стори достатъчно логична. Докато мисълта ми не излизаше извън рамките на въпроса „Кой е?“, всичко беше тайнствено и интересно, догадките се нижеха една след друга. Но нито една от тях не можеше да издържи сблъсъка с монолитния въпрос: „Защо? С каква цел?“
Допих минералната вода, спомних си какво ме бе довело на горната палуба и напуснах салона.
Влязох в кабинета по органична химия, разкодирах сейфа и си подбрах нужните реактиви. Тук всичко светеше с ослепителна белота и студен остър блясък. Изпитах неприятно усещане: като че ли по погрешка бях влязъл в празна операционна зала… На излизане се обърнах по навик назад — всичко ли е както трябва? — и забелязах, че квадратният капак на основното хранилище за реактиви е отместен малко встрани. За да го затворя, трябваше да пресека кабинета почти по диагонал и се озовах до вътрешната врата, която водеше в съседното помещение — лабораторията по физикохимия. Бях вече докоснал студената дръжка на капака на хранилището, когато неочаквано до ушите ми достигна неясен шум — стори ми се, че някой в лабораторията извика и нещо се счупи. Замрях. Оставих капака, изправих се и погледнах вратата. Сякаш се надявах да проникна с поглед през металния лист, покрит с бял емайл. Пулсът ми сигурно се бе рязко учестил — чувах ударите на собственото си сърце. Мисълта ми работеше с трескава бързина, но не знаех какво трябва да направя. В ръцете си нямах нищо друго освен фармацевтичния пакет. Сложих го машинално на масата, изключих и осветлението и в пълния мрак се върнах до вратата. Напипах продълговатата дръжка и я дръпнах предпазливо встрани…
