6. И видял Ранд привидение
Фиксаторът на ключалката тракна, образува се пролука, но аз не видях нищо: в лабораторията също цареше непрогледна тъмнина. Лош признак!
В противоположния край на лабораторията имаше втора врата — за кабинета по неорганична химия, така че тук май не можеше да се хване никакъв „диверсант“. Мислено поздравих Баката с дванайсетия ремонт, а себе си — с първия случай на диверсия на горната палуба. Събрах смелост, протегнах ръка и направих две крачки в тъмнината. Ръката ми опря в цилиндричния корпус на неутринния микроскоп, вратата тихо изшумоля и се затвори зад мен, фиксаторът на ключалката тракна отново.
— Кой е? — попита рязко нечий пресипнал баритон. Смаях се от изненада. Баритонът ми се стори много познат, но в момента бях объркан и не можех да се сетя. Светна джобно фенерче. Стоях в сянка, долепен до широката колона на тубуса на микроскопа. Мина ми през ума, че „диверсантът“ сигурно е въоръжен… Кръгът ярка светлина изтръгна от мрака половината врата, която току-що се бе затворила зад гърба ми, кривна встрани и угасна.
— Откъде го измисли, че там има някой? — прозвуча внезапно млад присмехулен глас.
Краката ми омекнаха като памук и трябваше да седна на издадената навън основа на тубуса.
— Откъде?! Слухът ми е добър… — отвърна не много уверено баритонът и аз едва не се смъкнах на пода омалял.
Познах ги и двамата! Та как да не позная треньорите си, които ме обучаваха снизходително да се преобръщам на главоломните тренажори. Неотдавнашните ми партньори, които се опитваха да ме запалят по веселата игра на домино — „марсианска мелница“!…
Притежателят на присмехулния глас бе младият десантчик Украин Степченко, чиято неуморна язвителност бе отразена вярно в прякора му — Оцета. Баритонът с дрезгав тембър принадлежеше на Руслан Бугримов, десантчик с такова мощно телосложение, което го открояваше даже сред колегите му. Вероятно затова на „Лунна дъга“ Руслан бе получил твърде авторитетния сред „дивите котки“ прякор — Буцата. Интересно е да се отбележи, че космодесантчиците обожават прякорите. Своенравността на фолклорните явления в бита на космонавтите, както вече казах, винаги ме е занимавала. Но размишлявайки върху произхода на прякорите, дойдох до убеждението, че те възникват не толкова на почвата на любовта към словотворчеството, колкото по утилитарни причини. Космодесантните части в наше време по принцип са интернационален конгломерат: много често фамилията на един или друг десантчик е или труднопроизносима за колегите му, или се среща много често. Прякорите са друго нещо: те са достъпни за превод на който и да е език и почти винаги съдържат в себе си известна намекваща информация по отношение индивидуалните качества или наклонности на своя носител. Например имахме на борда един Дарел Петардата. Смисълът на прякора му е ясен, мога само да добавя, че Нортън отстрани този десантник за твърде голямата му избухливост. Прякорът Ян Веслото отразяваше спортните увлечения на десантника Ян Домбровски. А прякорът на самия командир на десантната група — Лунния Дейв — прекрасно характеризираше професионалната ориентация на Дейвид Нортън.
И така, аз познах двамата десантници по гласовете им и, разбира се, почувствувах голямо облекчение. Но какво им беше дотрябвало на Оцета и Буцата във физико-химическата лаборатория? При това в тази непрогледна тъмнина?! Канех се вече да стана и изляза от прикритието си, но фенерчето плисна нервна светлина — пак в посока към мен — и това ме накара да не мърдам от мястото си. Колебаех се. След като веднъж бях пропуснал момента да отговоря на запитването, не исках вече да бъда забелязан.
Фенерчето угасна. Чу се баритонът:
— Може пък да ми се е сторило… Като че ли фиксаторът щракна.
Гласът на Оцета отвърна:
— Глупости! Щяхме да видим светлина през вратата.
— Осветлението може и да се изключи — забеляза съвсем основателно Буцата.
— Е, и? Тебе какво те засяга? — Чу се как изскърца амортизаторът на лабораторната табуретка. Нещо тихичко шумолеше и бълбукаше — най-сетне се сетих, че това е смесителната камера на активатора.
— Нищо не разбираш — каза Буцата. — Разхождат си се тук всякакви… Вечер…
— Привидения — добави присмехулно Оцета и се засмя, а аз си помислих дали нямат предвид мен и Баката:
Оцета продължи весело и лениво:
— Чувал съм я тази история, ами как… Приказка за десантчици на средна възраст.
— Чул си сплетни — каза солидно Буцата.
— Точно така. Ян Веслото обича да си прави шеги. Пусна ни мухата за чужденец на борда, ние му повярвахме безпрекословно, а той после така ще ни се присмива…
— Ян няма нищо общо с това — възрази Буцата. — Чужденеца го е видял Ранд, а на Ранд аз му вярвам…
— Аз пък не му вярвам. Ако той е видял нещо в просъница, защо аз трябва да му вярвам? Не, мили мой, няма го майстора! Чужденец ли си срещнал? Хвани го за ръкава, доведи ми го, покажи ми го — тогава ще ти повярвам. Така ли е?
Лабораторията се изпълни със звуковата вълна на една въздишка.
— Е, какво дете си още, Оцете… Ти не можеше да се бръснеш както трябва, когато ние с Ранд пробивахме със сонди венерианските скали. Разбра ли?
Отговор не последва. Оцета мълчеше, изглежда, потиснат от безспорния аргумент. Разговорът, на който станах неволен свидетел, ме доведе до състояние на пълно вцепеняване. В друга ситуация положението на страничен слушател в края на краищата щеше да стане нетърпимо за мен и аз чисто и просто щях да изляза, с риск дори да попадна в светлия кръг на фенерчето. Но сега не мислех за това… Не само че нямах възможност да изляза достойно, но сега на всичкото отгоре нямах и право да го сторя. Смътните ми подозрения, че на кораба не всичко е наред, обещаваха да се оформят в система…
— Тъй-тъй… — наруши мълчанието Буцата. — Като полетиш колкото мен, ще разбереш: откритият Космос… това… това е нещо много сложно. С него, мили мой, не е лесно да играеш на „мелница“. Понякога така ще те тресне по тила, че цяла година няма да можеш да дойдеш на себе си. А ако много зяпаш, може и да предадеш богу дух. Тук всяка приказка е с натурален намек… Ако искаш, вярвай, ако искаш, недей, но бъди нащрек, нагаждай се според обстоятелствата. Не забравяй да душиш с носа си и по-често се оглеждай…
— Да душиш с нос, разбира се, е полезно — забеляза саркастично Оцета, — но понякога е по-полезно да поразмърдаш мозъка си.
— Знаеш ли какво се е случило с Ранд? — продължаваше Буцата, отминавайки хапливата забележка на Оцета. — Половин час преди полунощ Ранд излязъл от прожекционната зала, вървял си тихо и мирно…
— Ян разправя, че Ранд ходи специално да си подреме на комедийните филми…
— Какво от това? Изморява се човекът. На тренажорите винаги работи честно, не е като някои от нашите познати, затова и се изморява повече от другите. Наистина бил задрямал… Събудил се и видял, че филмът отдавна свършил, а в залата нямало никого. Станал и тръгнал към каютата си. Отминавал вече третата шахта, когато видял, че някой идвал насреща му по коридора. Бързал, почти тичал. Ранд се отдръпнал учтиво да му стори път, значи, на човека, погледнал да види кой е този бързоходец, но не можал да го познае — съвсем непознато лице!… Минал този тип съвсем близо покрай Ранд, без да го погледне, блъснал го нахално с лакета си и моментално скочил в шахтата. А пък ти казваш, че е привидение.
— Да, Ян горе-долу същото разправяше. А Ранд какво направил?
— Какво? Постоял, поклепал с очи…
— И си отишъл спокойно да спи! — заключи тържествуващо Оцета. — Било късно, решил да не се забърква в тая история с нахалника. Ох, ще ме скъсаш!
— А какво трябвало да направи?
— Как какво? Да го догони, да го задържи, да поговори с него! Откъде, с една дума, хубавецо, си дошъл на рейдера?! И това ми било „дива котка“! Слон инкубаторски е този твой Ранд и освен от възглавницата от нищо друго не се интересува.
— Моите почитания към теб, но Ранд не закачай — предупреди дрезгаво Буцата. — Разбра ли?
— Добре, извинявай — каза примирително Оцета. — Ранд, разбира се, е умно момче, веднъж го видях по време на изпълнение. Просто ме учуди реакцията му спрямо чужденеца…
