— Каква пък толкова е реакцията му? Съвсем нормална реакция. Ти, разбира се, целия рейдер щеше да дигнеш на крак през нощта — нямаше да изпуснеш такъв случай. А Ранд е уравновесен човек. Обърнал се кръгом и си отишъл в каютата. И добре е сторил. Ситуацията е била неясна, странна и трябвало първо всичко хубавичко да се обмисли… Ловът е могъл да почака до сутринта, съвсем логично е. Къде може да се дене чужденецът на рейдера?
— Да не би Ранд да се е припознал? — изказа предположение Оцета. — Да не би някой от корабната команда да се е бил успал и да е бързал за дежурство? Сепнал се — видял, че закъснява, и хукнал, без да се умие, подпухнал от съня. Ранд не можал да го види хубаво и ето ти теб — привидение!…
— Казва, че го видял хубаво. И освен това закъснелият за дежурство няма да скача в ямата, а ще драсне направо. Пък и корабният екипаж има друга униформа, а видението, между впрочем, е било в наш костюм.
— В наш ли?
— Ами че да. В син летателен костюм с емблемата на десантчик на ръкава. Ранд има много набито око, но отдалеч и той взел този тип за свой. Едва отблизо успял да го види добре. Изпроводил чужденеца с поглед — на гърба му било написано с бели букви: „Лунна дъга. Четвърта експ.“. Всичко било както си му е редът, ала човекът не бил наш…
— Костюмът не е важен. Може да навлечеш какъвто искаш костюм.
— Може, никой не спори. Но с каква цел?… И Ранд страшно объркан от всичко това, правилно решил, че утрото е по-мъдро от вечерта, и отишъл да спи. Легнал, въртял се, не можел да заспи. Прехвърлил мислено в ума си екипажа на рейдера, десантчиците, учените… — нито един от тях поне малко не приличал на този тип. Не издържал накрая, станал и тръгнал на разузнаване. Където и да погледнел — навсякъде нощно осветление и безтегловност. Абсолютен ред, корабът спял. Само в банята трима космонавти вдигали врява — освобождавали Баката, който се бил оплел в хавлиите…
Да си призная, при последните думи на десантчика, изтръпнах. Без сам да забележа, съм станал на крака. По-нататък слушах изправен.
— Сутринта срещнах Ранд на закуска — продължаваше Буцата. — Гледам го — един такъв вял. Очите му уморени, зачервени. Питам го да не би случайно да е болен. Той само махна с ръка. Седи на масичката срещу вратата, нищо не яде, оглежда изпод вежди всеки, който влиза, и с пръстите си машинално обръща наопаки еластичната чаша. Седнах до него и му взех чашата. „Докладвай каква муха те е ухапала — му казвам, — или сам ще се заема с теб и ще ти уредя набързо една приятна среща с Чука — ти ме познаваш поне!“ Видя той, че няма къде да мърда. Разказа ми… Мислих, мислих, нищо свястно не измислих и го посъветвах да изложи всичко на Нортън. Ранд се усъмни: „Дали ще ми повярва? Аз — казва — съм нов човек в тая група…“ — „Дали ще повярва, не зная — казвам — но трябва да му разкажеш. Всички сме нови тук…“ Така и решихме. Разотидохме се по тренажорите си и цял ден повече не видях Ранд. Срещнахме се вечерта и аз го попитах: „Как е?“ Той само махна с ръка, — с една дума, лошо! „Разказа ли на Нортън?“ — „Разказах“ — „Е, и?“ — „Ами нищо. Не ми повярва, разбира се. Е, изслуша ме внимателно, но някак си мрачно, с неудоволствие. И сам можеш да се досетиш какво ме посъветва. Върви — каза — при Чука. Нека те почука с чукчето си по коленете и под черепния ти капак да надникне за всеки случай…“ — „Добре — казах на Ранд, — не се разстройвай. В такъв случай плюй на всичко и забрави. В края на краищата не е наша работа да ловим корабните пътници без билети. Още повече че това не интересува началниците. Пък и ние не сме стопани на кораба, а нещо като платено приложение. А когато чужденецът се покаже открито, аз ще отида лично при Нортън и за недоверието му към своите момчета… Изобщо ще имаме сериозен разговор.“
— Може би Ранд просто се е пошегувал с теб? — изказа ново предположение Оцета.
— Чувал ли си Ранд с някого да се е шегувал? — строго и дори някак тържествено го попита Буцата. — Поне един-единствен път?
— Да, така е.
— Видя ли! Ранд не е Веслото, не обича да се шегува.
— Между другото… Откъде знае Веслото тази история?
— После разбрах откъде… Ранд, естествено, искал да поговори с Нортън на четири очи: избрал момент, когато спортната зала се изпразнила, и помолил Нортън да остане за малко. А пък Веслото този ден си поскачал малко, изстрелял се на най-горния батут и се умълчал там. Лежал си като на плажа и си почесвал носа. На Ранд и на Нортън и през ум не им минавало, че в залата имало трети човек. Поговорили си… Веслото, разбира се, не пропуснал случая вечерта да ви позабавлява. Жалко, че тогава не съм бил на „мелницата“… После го притиснах до стената, ала вече беше късно. Но какво да го правиш? Подвижен бюлетин за последни новини…
— Ами ти защо не си отишъл тогава там? — полюбопитствува Оцета. — Сигурно си преследвал чужденеца?
— Много ми е притрябвал!… Нямах настроение, затуй не отидох.
— И Чука престана да идва при нас… — каза Оцета с такава интонация, сякаш ме виждаше в тъмнината през корпуса на неутринния микроскоп. Аз бавно се свлякох надолу и седнах.
— Чука не признава „мелницата“ за игра — каза Буцата.
— Там е работата, я!… А от спорт пък се увлича твърде много…
— Че кой тук не се увлича от спорт? Дори нашите учени — и те не пропускат нито едно занятие. Вчера един от тях тренираше овчарски скок — тича презглава и ако не бях се отдръпнал навреме, щеше да улучи с края на пръта устата ми. Трябва да се пазим, когато те са в залата.
— Учените не играят на „мелница“ — знаеше си своето Оцета, — а Чука играеше. И то смело, макар че играта му беше скучна. Май душеше нещо, не може да бъде друго…
— Сигурно… — съгласи се Буцата. — Винаги съм се страхувал, че ако той научи за чужденеца, яка му душа на Ранд. Ще го извика в кабинета си, ще го почука по коленете и ще го изпрати в резервите. Или ще измисли нещо по-лошо… Но, изглежда, няма да научи.
Седях върху неудобно издадената подставка на микроскопа, стисках в дланите си горещите си бузи и бях готов да потъна в земята от срам. Сега, когато бе съвсем очевидно, че аз съм най-големият глупак в тяхната весела компания, присъствието ми тук стана крайно непоносимо. Естествено, разбирах колко е важно да се измъкна от помещението тихо и незабелязано и се мъчех да измисля по кой начин да изчезна, но не можех. Проклетият фиксатор на ключалката разваляше всичко. След разговора за чужденеца десантчиците сигурно бяха нащрек и току-виж ми устроили нелепо надбягване по коридорите. Само това ми липсваше!
Станах, подадох се бавно от укритието си и забелязах в дъното на лабораторията зеленикавосива светлина. Взрях се и на фона на слабия й отблясък видях два силуета — рамене и глави. Единият от силуетите се размърда и баритонът проговори недоволно:
— Готово ли е? Колко още?
— Омръзна ли ти? — попита на свой ред тенорчето на язвителния Оцет. — Останаха три минути. Седи де, не се върти. В инструкцията е казано: щом спре камерата, ще се чуе веднага звънец.
— Правилно ли правим всичко? Няма ли да развалим сместа?
— Правим както трябва, по рецептата. Не се безпокой.
— Късно е, затова се безпокоя. Скоро ще стане двайсет и два, а ние на всичкото отгоре трябва да размазваме тази гадост по батутите… Дали до утре сутринта ще изсъхне, как мислиш?
— До сутринта ли?… След час ще изсъхне. Когато намажем и последните батути, на първите вече ще може да се скача. Ще опитаме ли? Нортън хубаво го е измислил — в тъмнината скоковете са по- интересни.
— Виж какво му се приискало! — измърмори Буцата. — Аз мисля как ще се оправим до безтегловността, а той — ще опитаме ли! Ако не успеем да подготвим спортната зала, Нортън ще ни намаже физиономиите с това зеленило…
— Което е вярно, вярно е — отвърна със смях Оцета.
— Знаеш ли, зеленият цвят май ще ти отива…
— А теб изобщо не трябва да те боядисват. Ти поначало си зелен — и отвътре, и отвън.
Стана ми ясно с какво се занимаваха. Имах късмет! Отстъпих внимателно към вратата, напипах дръжката и замрях в очакване на звънеца. Знаех, че звънецът на сигналния таймер е достатъчно силен и може да погълне тракането дори на сто фиксатора… Сажденочерните силуети на десантчиците също бяха замрели
