защита) и точно в дванайсет и трийсет бордово време бях в носовия сектор на кораба. Не зная какъв вид „сезам“ действуваше в този винаги затворен за странични лица сектор, но при приближаването ми овалните щитове на вратите се отдръпваха встрани с приказна любезност, пропускаха ме и незабавно се затваряха, тайнствено и безшумно — това беше обещаният от капитана пропуск.
Влязох в командната кабина. Рядко ми се случваше да идвам в нея, обаче не съжалявах, защото тук се чувствувах странно несигурно и неуютно. В друга ситуация необикновено осветеното яйцевидно помещение би могло да изглежда привлекателно, но достатъчно беше само да прекрача прага му и моментално попадах във властта на ужасно правдоподобната илюзия, че излъчващите светлина вътрешни стени на кабината по дебелина и здравина не се отличават от естествената яйчена черупка, че зад крехките стени няма други помещения, че я няма надеждната обвивка на кораба и че няма нищо… С една дума, кабината-яйце си виси в пространството, сама в звездните далнини. Тази илюзия, разбира се, се създаваше от големия панорамен екран, който заемаше повече от една трета от помещението — половината вдлъбнат таван, почти половината от страничните стени и цялата предна част. Стараех се да не правя резки движения. С разума си разбирах, естествено, нелепостта на опасенията си, но… Май че тук ще бъде уместен един мислен експеримент-аналогия. Да вземем празна черупка от кокоше яйце, една трета от която е счупена от горно предно продупчване, да я поставим например на върха на иглата на някое високо здание и в безоблачна и безлунна нощ да я осветим отдолу със силни прожектори. Сега остава да си представим какво би чувствувало миниатюрното, голямо колкото мравка човече, което неочаквано се е оказало там, на главозамайващата височина, в несигурно уравновесената и прозираща черупка, обърната с продупченото място към звездното пространство. Ето приблизителния спектър на моите усещания… Не е много приятно да правя подобни признания, но осъзнавайки ценността на тази информация за специалистите космопсихолози, не намирам, че трябва да я пазя в тайна.
По същата причина няма да скрия, че двете съседни кабини — командната и пилотската — пораждаха у мен къде-къде по-сложни усещания. Особено пилотската. Ако командната кабина може да се сравни с отворена отгоре и отпред яйцеобразна каросерия от типа на кабриолетите, то при пилотската положението е по-друго. Задната й стена е като едно бяло петно, от което излизат две дълги матовобели ленти… Това е всичко. Две широки ски, подаващи се от носовата част на кораба навън, в звездния простор. В пилотската кабина бях надниквал три пъти, без нито веднъж да се реша да вляза — толкова бях потиснат от илюзията, че вратата й е отворена в открития Космос. Не, по-добре порцеланово-крехкия космически „кабриолет“ отколкото тези две „светещи ски“ над глъбините на звездния океан… В командната кабина поне имаше някакви мебели: меки кресла и маса, приличаща на голям прозрачен торшер с подставка, в която припламваха светлинни сигнали; полуовалът на приборните панели с успокоително позната разцветка обхващаше стените на височина на човешки гърди. В пилотската нямаше нищо подобно. Единственото, на което можеше да се спре тук потиснатият от звездната безбрежност поглед, бяха двата съединени един с друг ложемента за първия и втория пилот — два метални паяка, сякаш замрели на върха на „ските“ пред скок в бездната, подвили под себе си телескопичните лапи на амортизаторите. По време на движение с крайцерска скорост ложементите са празни — цялото управление на полета е съсредоточено в командната, кормилната и навигационната кабина, но при маневриране пилотите идват да работят тук и от подлакътниците на ложементите щръкват ръчките на маневрената тяга. Макар основната част от работата да е поверена на уредите, тези дежурства биват понякога продължителни и напрегнати — пилотите ги наричат „ход на слонски бивни“. Да, илюзорната картина, която аз възприемах в „ски“ вариант, стопаните на кабината виждаха в друг асоциативен ракурс. Беше им интересно, виждате ли, да си представят своя трудов процес като яздене върху бивните на слона-кораб, насочени в звездната перспектива. Това ми се струва любопитно в психологически план… Впрочем аз се отклоних малко от темата и се връщам решително към нея.
Капитанът, както се бяхме уговорили, ме чакаше в своята разкошна кабина тип „космически кабриолет“. Беше сам, което напълно съответствуваше на етикета на конфиденциалния разговор. Наистина понятията „чакаше“ и „сам“ се нуждаят от известно уточняване на смисловия им оттенък, тъй като Молчанов бе изцяло погълнат от разпоредителен разговор с трима абонати едновременно. Ставаше дума за фокусировката на някаква „корона“ на някакъв „камер-инжектор“ някъде в недрата на главния реактор на кораба. Най-после Молчанов ме забеляза, погледна часовника си, направи жест на извинение и обяви край на разговора с абонатите. Почувствувах остро несвоевременността на визитата си, но нямаше какво да правя. Капитанът ме гледаше очаквателно в очите. Рапорт даден, рапорт приет. Кратка размяна на делова информация, предложение да седна, от което не се възползувах. И отново този очаквателен поглед.
— На мен… — започнах неуверено, — на мен ми беше трудно да се реша…
— Без предисловия — каза тихо капитанът.
Изложих му набързо, в безобразно сбит вид това, за което бях дошъл при него. Той ме слушаше с безстрастен израз на лицето, спокойно, сякаш не чувствуваше никаква разлика между информацията за подготовката на сектора за режима на спирането и информацията за чужденеца. Накрая направих съобщението, на чийто ефект разчитах най-много — съобщението за счупения екран в акумулаторния отсек. С една дума, ето ви доказателство за поредната „диверсия“, пък вие правете с него каквото си искате. Молчанов не знаеше какво да прави. Попита ме:
— Според вас как трябва да постъпя?
— Вие сте властта, а властта е тази, която взима решенията.
— Властта не винаги взима сама решения. Понякога й е нужен съвет. Представете си за момент, че подобна информация сте получили вие, а не аз. Как бихте постъпили на мое място?
— Ами… най-напред сигурно бих сметнал за целесъобразно да извикам инженер-домакина и десантчика Ранд…
— Един час — каза капитанът. — Разговорите с инженер-домакина и Ранд Палмър ще продължат минимум един час. Да не говорим за всичко останало. Днес не мога да си позволя такъв разкош. Но работата дори не е там…
— Разбирам. Вие не ми вярвате.
— На вас вярвам — каза спокойно той. — Но защо трябва да вярвам в ситуация, която не е подкрепена с неоспорими факти?
Обикновено по външния вид и поведението на съвременния човек е твърде трудно да се отгатне какво място заема той на йерархическата стълба в една или друга сфера на обществената дейност, но се срещат твърде интересни индивидиуми, за които това правило не важи. Веднага може да се разбере къде стоят: „над“ или „под“. Знаете ли, има едни много ярки „под“: „Не съм упълномощен… Нямам право да поемам тази отговорност… Съчувствувам ви, бих се радвал, да, но не зависи за съжаление от мен…“ Нашият капитан е индивидиум от противоположния тип. Изправена глава, изправени рамене, идеално, сякаш специално изправен торс. Но в тази на пръв поглед неестествена вертикално-права осанка се чувствува скрита гъвкавост. Спокойна, стегната, бих казал, гъвкавост в здравия корсет на силното тяло… Не, нашият капитан не страда от високомерие, в поведението, в маниерите му едва ли може да се забележи нещо необикновено. Но две-три минути общуване с него и вие вече сте абсолютно убедени, че този човек е „над“, че е отговорен за всичко, което може, и може всичко, за което е отговорен. По-високо от него стоят само съвестта и дългът. Естествено, вие разбирате, че има немалко категории от действителността, „всевластието“, над които изглежда ефимерно. Обаче, обобщавайки с Молчанов, вие започвате да вярвате — да, да вярвате! — че в каквато и да е непредвидена ситуация той ще вземе нужното, наистина вярно решение. Ако ли пък не вземе, то обстоятелствата сигурно не си заслужават. А оттук следва… Гледах обезкуражено Молчанов и се мъчех да си обясня какво именно следва от всичко това в сегашния момент.
— Та по какви според вас причини аз трябва да вярвам в нещо, за което няма проверени доказателства? — повтори въпроса си капитанът.
— Не виждам причини, поради които не трябва да се вярва.
— Това не е отговор.
— Съгласен съм. Но за какви причини може да става дума, когато на кораба се върши нещо съвсем…
— На борда на рейда не се е случило нищо особено — възрази капитанът. — Полетът протича в строго съответствие с разработения план. Няма нито едно сериозно отстъпление от полетния режим.
