— Няма да споря за това. Сигурно сте прав и в административно-технически аспект всичко, изглежда, е твърде благополучно. Резултатът е концентрат, така да се каже. Но нали не бива да се изпуска предвид, че корабът има освен това и вътрешен човешки живот, с обикновено скрит дълбоко от страничното за него административно око.
— Ако частният живот на кораба не влиза в явно противоречие с общите задачи на експедицията, то какво общо може да има с него административното око?
— Виждате ли, Игор Михайлович… Когато се стигне до явно противоречие, може да се окаже късно да се вземат каквито и да било мерки.
— Виждате ли, Албертас Казевич, между „рано“ и „късно“ съществува напълно достатъчен интервал за нормална администраторска дейност. Не е нужно да се бърза и не бива да се закъснява. Трябва да се действува навреме.
— Как да разбирам, че съм се заинтересувал от този въпрос преждевременно ли?
— Вие — не. Моля, интересувайте се колкото щете. Изцяло по ваше усмотрение. Още повече че носите известна отговорност за „вътрешния“ живот на екипажа.
— Между другото вие също… носите известна отговорност.
— Не отричам. Но аз преди всичко съм администратор и съм длъжен да действувам в рамките на административните закони. Засега виждам, че вие не сте рискували да ми подадете за това рапорт в нужната форма, решили сте да се ограничите с частен разговор.
— Готов съм да подам рапорт в официална форма.
— Да допуснем — каза спокойно капитанът. — Но готови ли са да направят същото инженер-домакинът и командирът на групата десантчици Нортън?
— Инженер-домакинът — да. Той пръв усети, че на борда на кораба не всичко е наред. За Нортън — не зная…
— Значи по-скоро другите не са готови. Впрочем… не ви ли се струва, че в поведението на инженер- домакина също не всичко е наред?
— Какво искате да кажете?
— Като пропусна някои подробности от служебно-технически характер, ще ви кажа: на два пъти инженер-домакинът съвсем определено ми замириса на алкохол.
— На два пъти ли?
— Защо ви учудва това именно?
— Защото, ако бяхте казали „веднъж“, бих поел отговорността за това, тъй като именно веднъж счетох за необходимо да му предпиша малка доза алкохол от психотерапевтични съображения.
— Психотерапевтични… — повтори капитанът.
— С други думи, за нервно разтоварване.
— Изглежда, че към този начин за нервно разтоварване вашият пациент прибягва понякога и без специални предписания. Назрява необходимостта да го отклоним от опасната склонност към самолечение.
— Аз ще проверя, разбира се, това и ще се постарая да взема необходимите мерки.
— Ще се постараете ли?… Очевидно не ме разбрахте. Това е заповед.
— Разбрах. Заповедта ще бъде изпълнена, ако вашата „диагноза“ наистина се потвърди. Аз съм преди всичко медик и съм длъжен да действувам в руслото на етичните принципи на медицината.
— За резултатите ще ми доложите лично в края на обратния път — продължи капитанът. — Няма да скрия — от този резултат до голяма степен ще зависи по-нататъшното пребиваване на инженер-домакина в състава на екипажа. Впрочем за етиката… — Молчанов замълча, сякаш размишляваше дали си струва да засяга тази тема. — Съвсем наскоро, снощи, инженер-домакинът направи шумен скандал в един от битовите отсеци. По-точно в девети отсек…
Изтръпнах. Работата приемаше лош обрат. Баката бе скрил от мен подробностите на вчерашните събития.
Но като познавах свръхестественото умение на инженер-домакина да се забърква в крайно глупави ситуации, можех да си представя лесно мащабите на поредната му злополука… Ще ви кажа още сега: лошите ми предчувствия се потвърдиха — десантчиците с удоволствие ми разказаха живописни подробности от вчерашната история. Между другото изясних, че неин инициатор и основен разгласител бе не някой друг, а вездесъщият Ян Веслото. Макар че произшествието не беше кой знае какво, авторитетът на инженер- домакина бе паднал под нулата. Ето какво се беше случило.
Неуморният Ян Веслото решил да вземе преди сън студен душ. Пътят му до банята бил доста дълъг, тъй като Ян, нещо обикновено за него, спирал да побъбри с всеки срещнат. В атриума му се обадил Нортън, който се връщал от долната палуба — командирът на десантчиците бил разбрал за предстоящото спиране и ходил да провери състоянието на десантното оборудване. Естествено, Ян се опитал да завърже разговор. „Не си ли виждал Баката?“ — попитал го разсеяно Нортън. „Не, какво има?“ — „Ако го видиш, предай му, че в акумулаторното отделение е повреден един екран“ — отговорил Нортън и се качил на жилищната палуба. Ян тръгнал по коридора на битовата палуба. Изкушавал се да отиде на разузнаване в акумулаторния отсек — току-виж, открие там нещо интересно!… Спрял се нерешително и в този момент от атриума се показал Баката. „Здравей, Феликс! — изрекъл с трагичен шепот Ян, когато механикът се изравнил с него. — Точно ти ми трябваш!“ — „Какво се шляеш тук?“ — попитал го подозрително Баката. С облещени от ужас очи Ян му съобщил лошата новина и добавил за всеки случай: „Видях с очите си — направил го е на сол!… И вътре оставил бележка: «Така ще стане с всеки, който употребява одеколон „Добро утро“. За да избегнете неприятностите, употребявайте само лосиони!» Отдолу — череп с две кости на кръст и подпис: «Веселият Парфюмер». Не вярваш ли? Да се продъня в атриума, ако лъжа!…“ — „Не ми е притрябвала бележката ти, остави ме!…“ — измърморил механикът, без да се хване на въдицата, но за беда помислил на глас: — „Интересно ще е да срещна самия Парфюмер…“ Това била непростима грешка, която склонният към мистификации десантчик не закъснял да използува. Още повече че имал да урежда стари сметки с механика. Веднъж двамата трябвало да извършват някаква работа по проверката на вакуум-оборудването на кораба. Ян си сложил скафандъра и цял час чакал механика на вакуум-створа. Умрял от скука и не го дочакал, отишъл си, а после, без да е виновен, ял от Нортън калай… „Мислиш ли, че на мен не ми е интересно? — казал той, като се оглеждал тайнствено. — Защо според теб стоя тук? Чакам кога ще излезе!…“ В играта Ян залагал, естествено, на легендата за чужденеца. И бедният Бака забравил за бдителността си и „се хванал“. Наистина той не бил чувал легендата за чужденеца, но затова пък диверсантът бил за него жива реалност. „Кой ще излезе? Откъде ще излезе?“ — „Тс-с! — просъскал свирепо Ян. — Откъде да зная кой? Стоя и мисля какво да правя…“ Баката с мълниеносно движение хванал десантчика за дрехата на гърдите му, дръпнал го рязко към себе си и изръмжал: „Къде е?!“ Десантчикът му посочил мълчешком вратата на девети отсек…
По-късно той се кълнял, че изборът на вратата бил съвсем случаен, но било трудно да му се повярва. По-скоро той не взел под внимание неспокойния нрав на инженер-домакина и предполагал, че играта ще свърши сравнително безобидно. Представял си изхода в три варианта. Първият: Баката ще заподозре клопката и няма да се случи нищо интересно. Вторият: Баката ще позвъни на посочената врата и ще почнат много интересни разговори. Работата била там, че три от петте жени в състава на екипажа на нашия рейдер малко преди момента, за който става дума, били влезли в девети отсек и наблюдателният Ян, разбира се, ги забелязал. Деветият отсек представлява цял комплекс от специализирани кабинети — за масаж, хигиена, козметика… и така нататък. Естествено, всякакви маневри на механика пред забранената за мъжете врата биха изглеждали твърде пикантно. Най-изтънчен бил третият вариант: под някакъв предлог Ян предава „наблюдателния“ си пост в коридора на измамения механик, а на връщане великодушно разяснява на „часовия“, че нещо подобно се било случило на палубата на вакуум-створа.
Сценарият се разгърнал по втория вариант, но в много по-скандална форма, отколкото можел да предположи изобретателният десантчик. Баката погледнал мрачно вратата и казал: „Поварди ми го малко, аз ей сега…“ и със скоростта на вятъра се понесъл в акумулаторния отсек. Разбира се, там нямало никаква бележка, но счупеният екран бил налице и това било напълно достатъчно да извади от равновесие инженер-домакина…
Върнал се той като бушуващ ураган, видял съучастника си в „преследването“, че стои на поста си, и без да му мисли, се втурнал към злополучната врата. Други входове и изходи девети отсек нямал и възбуденият
