над наблюдателните прозорчета на камерата, в която, както разбрах, Оцета активираше някаква смес от луминесцентни вещества за светеща боя. Химици-десантчици… Саморасли майстори… Намерили отнякъде рецепта и измъкнали, сигурно от хранилището, половината запаси луминофор!
Звънецът иззвъня. Излязох от тъмния кабинет. Затворих след себе си вратата, запалих осветлението. Взех от масата пакета и напуснах лабораторията.
Бях страшно измъчен. Криво-ляво напъхах съдържанието на пакета из фармацевтичните чекмеджета, отидох в каютата си и си легнах рано. Не ми се искаше да размишлявам за резултатите от своето детективско приключение — изглежда, напрежението през последните дни си казваше думата. В главата ми цареше глуха, тревожна пустота, нямаше логически оформени мисли. Заспал съм незабелязано. Сънувах звънеца на лабораторния таймер. Знаех, че непременно трябва да се възползувам от него, но не можех да се заставя да помръдна… Звънецът трещеше и накрая разбрах, че това е зумерът за вътрешна връзка. Без да си отварям очите, напипах афтъра — подвижния екран, който винаги пъхах под възглавницата си в случай на екстрено повикване, — приближих го до лицето си като огледало и едва тогава отворих натежалите си клепачи. На екрана видях физиономията на инженер-домакина. Натиснах с пръст копчето за приемане, за да млъкне нахалният зумер, и с мъка измучах:
— М-м-да… слушам!
— Май че ви събудих? — каза неуверено Баката. — Извинете…
— М-да… тоест, не, нищо… Какво има?
Баката мълча няколко секунди.
— Какво да ви кажа всъщност… Е, общо взето, дванайсетият.
— Къде?
— В акумулаторното отделение. В малкия отсек, където зареждат скафандровите акумулатори.
— Долният ред ли? Нещо ново… Кога?
— Преди около половин час.
— Изчезнал е, разбира се, нали?
— Да.
— Гонихте ли го?
— Н-не…
— Добре. Не е трябвало. Много е възможно да е опасно… Оставете всичко както си е до сутринта и… приятни сънища. От сега нататък „нощната ни патрулна служба“ се отменя. Сутринта ще си поговорим.
Пъхнах афтъра под възглавницата си и веднага съм заспал. Сънувах тъмната студена спортна зала, фосфоресциращите ленти на боядисаните със светеща боя батути. Не бях сам в залата, но другия, втория, не го виждах. Чувствувах, че беше тук — на разстояние малко повече от протегнатата ми ръка, но когато му извиках, той не се обади и аз изпитах ужас. „Не се преструвайте — му казах. — Вие сте тук, съвсем наблизо, зная…“ Той се разсмя и това ме озадачи. „Великолепно сте го измислили — каза с гласа на Нортън, като прекъсна внезапно смеха си. — В тъмнината се скача по-добре… Да опитаме ли?“ — „Не се преструвайте — повторих аз. — Вие не сте Нортън. Вие сте… вие сте чужденец! Защо чупите екраните?“ — „Защото, когато чупим екраните, ние, чужденците, ставаме повече. — Изсвири и извика: — Ей, чужденци!“ И от батутите, като пресичаха светещите линии, един след друг започнаха да скачат черни призраци… Събудих се целият в студена пот.
Сутринта се помъчих да си спомня наистина ли бях разговарял през нощта с механика и бях принуден да си призная, че не мога да си отговоря твърдо на този въпрос — толкова неясна ми се струваше границата между съня и действителността. Такова нещо не беше ми се случвало!
Баката дойде и всичко като че ли отиде на мястото си. Но поведението на самия Бака… То ме порази — никога не бях го виждал такъв. Беше мълчалив, срамежлив и плах като момиче. Изглеждаше бодър и много спретнат, току-що се бе избръснал и от него лъхаше на ягодов лосион. Очевидно моето светско пожелание за приятни сънища по някакъв странен начин се бе осъществило успешно на практика и това ме дразнеше необяснимо. Разменяйки с Баката едносрични въпроси и отговори, аз крачех от ъгъл в ъгъл из кабинета, без да знам как да премина към излагане на главното.
— Чуйте, Феликс… — започнах неуверено. — Вие, разбира се, познавате добре по физиономия всички членове на нашата експедиция…
— Като петте си пръста. — За по-голяма убедителност Баката ми показа разперените си пръсти. — Как да не ги познавам?! Тук всички се познаваме.
— Вижте какво… Един десантчик ме уверява, че видял на борда чужденец.
Баката облещи очи. Попита ме слисано:
— Чужде… Какво? Кой ви уверява, че е виждал на борда чужденец?
— Не се безпокойте — прекъснах го аз. — Вас той няма да ви уверява, мен още по-малко. Чух случайно. Всичко това щеше да мине-замине покрай ушите ми, ако не беше едно странно съвпадение…
— Съвпадение ли?
— Да. Десантчикът, чието име няма да ви кажа, срещнал чужденеца до атриума десет минути преди вие да се счепкате с неизвестния в кухненския отсек.
— Какво да правим? — попита дрезгаво Баката.
— Вие — нищо. Това беше главното, за което трябваше да ви предупредя. А аз сега отивам при капитана… Не зная какво ще излезе, но независимо от резултата на нашия разговор патрулирането из коридорите трябва да се прекрати и никакви нощни схватки… Никаква самодейност! Ако забележите нещо подозрително, вдигайте тревога и вземайте веднага всички предпазни мерки. Ясно ли е?
— Ясно… — Баката замига с очи.
— Нали нищо не сте пипали в акумулаторния отсек?
— Не, оставих всичко както си беше.
— Преди да отида при капитана, трябва да видя.
— Добре. Само че едва ли ще излезе нещо от ходенето ви при капитана.
— Аз също не мисля, че визитата ми ще му хареса, нямаме друг изход. Ние просто сме длъжни да информираме капитана. Всичко останало зависи…
— Друго искам да кажа… — прекъсна ме тъжно Баката. — Едва ли кепът днес ще ви приеме.
— Защо?
— След час на борда ще бъде обявена обща тревога. Точно в двайсет нула-нула рейдерът ще влезе в режима на дълбоко задържане със спирачки и днес кепът няма да има нито една свободна минута. Може да смятаме, че сме пристигнали…
Отидох до пулта на видеотектора, набрах индекса на командната рубка и помолих старши инженера на вахтата да ме свърже с капитана.
— Една минута — отвърна старшият и наистина точно след една минута гласът на капитана произнесе по всички правила на устава за вътрешна връзка:
— Капитанът на рейдера Молчанов слуша.
— Медикът на рейдера Грижас — също по устава се представих аз, тъй като екранът ми беше празен. Не зная защо, но командната кабина почти никога не даваше видеовръзка на абоната, ако същият в дадения момент нямаше отношение към дежурството. — Игор Михайлович, по причини от твърде странен характер съм принуден да ви моля за аудиенция. Желателно е да няма свидетели.
— Колко време трябва да ви отделя?
— За докладване — десет минути. Колко ще са нужни за обсъждане, не мога да кажа. Това ще зависи от вас.
— Добре… — Молчанов се забави малко с отговора си. — Ще дойдете в командната кабина трийсет минути преди началото на дневната почивка. Ще направите и рапорт за готовността на вашия сектор да посрещне режима на дълбокото задържане със спирачки. Довиждане. Не искайте специален пропуск за ходовия сектор, аз ще се погрижа. Край на връзката.
Обърнах се към Баката:
— Виждате ли, Феликс, засега всичко върви добре. Засега ни уважават… — Погледнахме се един друг замислено и с интерес, сякаш се виждахме за последен път, преди да престанат да ни уважават.
… Направих всичко, което се полагаше според правилата за обща тревога (проверих всички системи на индивидуалните противопретоварващи средства, запрограмирах работата на комплекса за биофизическа
