7. Рапорт срещу самия себе си
Нямах понятие какво значи „схема на дислокация“ и гледах тъпо екрана. Това, което виждах пред себе си, приличаше по-скоро на обикновено информационно табло в залата на някое космическо летище. Продълговатият екран бе разчертан на шест колонки. Във всяка колонка имаше индекси. С такива индекси в нашия кораб бяха обозначени спалните кабини, отсеците и другите помещения. Под индексите имаше еднозначни (по-рядко двузначни) цифри, които от време на време се сменяха. И това беше всичко. Нищо не разбирах.
Учуден от невежеството ми, капитанът започна да ми обяснява, придвижвайки ръката си по колонките:
— Това е първа палуба, втора, трета, четвърта, носовото отделение на рейдера, опашката. Тук са индексите на помещенията, в които сега има хора. Ето например носовото: индекс КР-Н и до него двойка. Това сме ние с вас в командната кабина. Същото е и за шестте обитаеми секции. Стана ли ви ясно?
— Да… — измърморих аз. Сега наистина ми беше ясно. И през ум не бе ми минавало, че на рейдера има подобна апаратура!
— В края на всяка колонка има цифрова сума — продължаваше капитанът. — За по-удобно. Нали хората постоянно преминават от помещение в помещение и тази миграция е трудно да се проследи по хоризонталните редове. По-лесно е по секции. Я вземете крайните цифри на шестте секции и пресметнете колко души присъствуват в момента на борда на рейдера.
Пресметнах. На борда на кораба в момента имаше, както и трябваше да бъде, шестдесет и девет души. Ни повече, ни по-малко.
— Е, къде е вашият чужденец?
Стоях объркан, гледах таблото на този „брояч на човешки души“ и не знаех какво да мисля. Бях сразен. Впрочем сразен не е точната дума. Бях буквално сломен и смачкан.
— Както виждате, понятието „убеден“ има съществени предимства пред понятието „уверен“. И нека това ви послужи за урок. А що се отнася до чужденеца… Вие дори не си представяте колко легенди от този род съм чувал по време на работата ми в космическото пространство.
Попитах за всеки случай:
— А не допускате ли, че човек по някакъв начин може да се изплъзне от контрола на следящите го датчици на тази апаратура?
— Изключено е — отговори сухо Молчанов. — Датчиците на системата за дислокация пронизват надлъж и нашир тялото на кораба, да се изплъзнеш от контрола им, значи да излезеш извън пределите на рейдера. Невъзможно е да се неутрализира чувствителността на тази система. Впрочем има един начин: да нямаш нормална температура на тялото, да не притежаваш нормална човешка миризма, да не излъчваш никакви биологически вълни, да не се движиш, да не дишаш. Надявам се, че ви убедих, нали? — Той отново погледна часовника си.
Поклатих отрицателно глава:
— Не-не…
— Не? Е, вижте какво…
— Тоест, имам предвид всичко това, обаче…
— Обаче?
— Вие ме убедихте в едно: въпросът, с който дойдох при вас, изисква много по-тънък анализ, отколкото си представях.
Той ме гледаше сериозно, спокойно и, бих казал, дори със съчувствие.
— Добре — казах. — Това, което говорехте за преимуществата на убедеността, е вярно. Сега е мой ред да ви заявя съвсем отговорно: аз съм абсолютно убеден, че на борда на рейдера има човек, който умишлено чупи екраните и при това старателно заличава следите си. Моята неопитност в сферата на криминалистиката е очевидна — аз наистина не съм в състояние да изложа пред вас верига от доказателства, безупречни от гледна точка на формалната логика. Но в сферата на професионалното познаване на психологията аз все пак знача нещо. Вътрешната логика в поведението на хората-участници в тия събития, ме убеди твърдо в сериозността на твърде странната на пръв поглед информация, която ми се наложи да ви дам.
— Дори в сериозността на твърде странната информация за чужденеца ли?
— Във всеки случай аз съм убеден в искреността на Ранд Палмър. Първо, защото Палмър няма склонност към мистификации. Второ, той не би баламосвал едновременно командира си и своя най-близък приятел.
Молчанов за първи път ме погледна с интерес.
— Същото може да се каже и за инженер-домакина — добавих аз. — Нелепо е да се мисли, че му е хрумнала идеята да мистифицира медика и капитана на кораба. Струва ми се, че той изобщо гледа по-рядко да попада пред очите ви.
— Уви, това за съжаление не винаги му се удава. За мое съжаление… Е, трябва да призная, че вашият психологически екскурс е твърде интересен. Наистина вътрешната логика на поведението на двамата космонавти се намира в странно противоречие с формалната, както вие я наричате, логика на обстоятелствата… Но, от друга страна, с какво мога да бъда полезен аз, администраторът и техническият ръководител на полета, при търсене отговора на този, да го кажа направо, потресаващ въпрос? Моля ви, не се обиждайте, но по време на нашия разговор аз се опитвах мислено да преодолея препятствията по пътя на вашата… да кажем, хипотеза и дойдох до убеждението, че тези препятствия са непреодолими. Благодаря ви за информацията, но съм принуден да я адресирам обратно до вас. Не съм специалист в областта на психоанализата. Мисля, че именно вие трябва да откриете и свържете краищата на загадъчните противоречия. Ще ви кажа в заключение: въпреки неподходящата за подобни разговори, малко нервна обстановка, беше ми приятно да пообщувам с вас. Отдавам заслуженото на вашето самообладание и на енергията ви.
„Край, това е всичко — помислих си. — Трябваше да го очаквам!“
— Благодаря за комплимента — казах, — макар че според мен вие проявихте много по-голяма твърдост и самообладание. Ще ми позволите ли и аз да кажа няколко заключителни думи? Но искам да ви предупредя: в тях няма да има нищо приятно.
— Моля…
— Първо, искам да изразя несъгласието си с преадресирането на тази злополучна информация. Преди всичко защото имам солидни основания да отнеса подобна информация не толкова към областта на психоанализата, колкото към областта на космическата безопасност и охраната на правовия ред. Известен период аз играх ролята на детектив-любител и съжалявам, че въвлякох в тази история и инженер-домакина. Но нито той, нито аз нищо не разбираме от тънкостите на оперативно-следствената работа. Имайки предвид нашата неопитност, аз съм принуден да подам официален рапорт до вас и до началника на рейда Юхансен. Страхувам се да гадая каква ще бъде реакцията на Юхансен, но съм чувал, че неговата мисия е свързана с дейността на оперативно-следствените органи, и това ми вдъхва известна надежда.
— Ами подавайте — отговори Молчанов. — Това е ваше право. Много интересен рапорт ще бъде. Дори не зная… Един вид рапорт срещу самия себе си…
— Изглежда, ми харесва да подавам рапорти за самия себе си… Всичко хубаво, капитане.
Не си спомням добре как съм преминал носовия сектор. Опомних се в коридора на жилищната палуба, и то сигурно само защото се забих като клин в идващия насреща ми табун от десантчици. По-точно, стадо животни от семейство тигрови; погледът ми се премрежи от котешки муцуни: рисове, тигри, пантери, ягуари, пуми, гепарди… Изгладнялото стадо отиваше вкупом на обяд. Десантчиците ме поздравяваха и ми правеха учтиво път. Потърсих интуитивно сред тях Нортън. Не го видях и тръгнах към кабината му. Позвъних. Червената обвивка на преговорната уредба над вратата се изду като мехур и каза неприязнено, безизразно: „Кой е, дявол да го вземе!“ Огледах се (за щастие в коридора нямаше никой), махнах с ръка и продължих към кабината си.
… Съставихме с Баката общ рапорт и спазвайки всички формалности, го връчихме официално на капитана и на началника на рейдера Юхансен. Моментът беше крайно неподходящ, но ние нямахме друг
