добрите си другари: Аган — Елдер, а Нортън — Михайлов. Да не говорим за това, че загинали и други техни другари: Накаяма, Асеев, Бакулин, Джанела… Да, преди тя не била забелязвала сегашната мрачност на Нортън, и първият пилот тогава също бил много по-общителен. Но какво да се прави — такъв е животът. Може би в известна степен те се чувствуват виновни пред загиналите. Така става с добрите, честни хора — измъчва ги неоснователно чувство за вина! В онази обстановка те направили всичко, каквото могли, и не били в състояние да направят нищо повече… Не, тя не знаела защо Нортън точно сега си подавал оставката. Вероятно си имал свои сметки с космическото пространство, но след като Оберон бил победен, решил, че вече има пълното право да се раздели завинаги с Космоса. Аган ли? Не, Аган нямал такива намерения. Тия дни УОКС съобщило, че го премества като капитан на един танкер от юпитерианската флотилия. Аган се съгласил.
„Виж ти!…“ — помислих си дори с известно умиление. На всичкото отгоре и лични сметки! С космическото пространство?! Не е ли твърде абстрактно това? А може би между самите космонавти? Защо? Ако бордът на нашия кораб е арена за уреждане на лични сметки, по-просто е да се предположи, че някой си урежда „личните сметки“ с екраните на битовата палуба. Хм, да…
Е, остана ми да добавя към разказа си два заключителни епизода…
8. Маската
По време на профилактичния медицински преглед се опитах да завържа разговор с Ранд Палмър.
— Изглеждате отлично — казах. — Всичките ви физиологически и психодинамични характеристики са нормални. Струва ми се, че до края на рейда повече няма да ви безпокоя… Беше ли силен ударът?
— Къде? — попита той.
— Как „къде“? На Титания, разбира се. Да не би още някъде другаде да е имало удари?
— Не — побърза да отговори той.
— Не крийте. От мен не бива нищо да криете. Няма смисъл. Все едно ще трябва да минете специалния преглед в зона СК-I на Луната, а там… Е, какво да ви обяснявам, не сте новак.
— Разбирам — каза Ранд. — Там при всички случаи ще ме обърнат наопаки и ще бъде по-лошо… Не, наистина нямаше други удари! Само на Титания! Не ще и дума, здравата ме цапардоса тогава. Бях изхвърлен от креслото заедно с предпазните колани и си ударих главата в страничната стена на кабината. Когато дойдох на себе си, Бугримов беше вече при мен.
— Чувствувахте ли последствия от удара?
— Не. Не ми беше до това… Измъквахме Степченко изпод кърмата.
— А по-късно? Нямахте ли световъртеж? Не ви ли притъмняваше в очите?
— Притъмняваше ми. Особено когато разбрах, че всичко е станало заради мен, така ми притъмня!… Само че това не е по вашата медицинска част.
— Да, разбира се. Успокойте се. Вие с нищо не сте виновен. Откъде можехте да предвидите фонтана!
— Вярно. Не можех да го предвидя… — Ранд стана. — Може ли да си вървя?
— Да — казах аз не съвсем убедително. Така и не можах да измисля в каква по-деликатна форма да задам на десантчика интересуващия ме въпрос…
Вече до вратата, обръщайки се изглежда повече към самия себе си, той каза:
— През този рейд много неща не можах да предвидя…
— Чужденеца например — вметнах аз с достатъчно равнодушен според мен глас.
Той замря. Обърна се бавно. Видях лицето му и съжалих за казаното. Споменаването на чужденеца беше за десантчика според мен равносилно на удара, който го беше зашеметил на Титания.
— Вярно — измърмори той, идвайки на себе си. Помълча, като мислеше нещо. — Само че вижте какво… Това няма нищо общо с медицината.
— Зная, — казах. — Успокойте се. Изследвах ви твърде внимателно, за да мисля другояче.
— Благодаря — Ранд видимо се поободри. — А пък чужденеца… Не е имало чужденец.
— Защо тогава сте заблуждавали командира си?
— Него ще го заблудиш?… — изговори Ранд с интонация, която не можах да разбера. — Той самият всекиго… С една дума, не е имало чужденец. Припознал съм се.
— Не е логично.
— Защо да не е логично?
— Човек може да се припознае само ако приеме чуждия за свой. Или някой свой за друг, но пак свой човек.
Ранд пристъпи от крак на крак. Явно засегнатата тема го измъчваше. Той можеше всеки момент, когато поиска, да си отиде — не го задържах насила, но не си отиваше. Отдавна бях забелязал, че мъжете не понасят обвинения в нелогичност. Трудно е да смутиш някоя жена с подобно обвинение. В най-добрия случай то ще мине покрай ушите й, в най-лошия — тя ще отговори с шега. Мъжът е друго нещо, нелогичността страшно много го смущава.
— Както искате — каза смутено Ранд, — но аз не измислям нищо. Всичко е истина.
Премълчах. Вярвах му, но засега нищо не разбирах. Ранд не си тръгваше, пристъпваше от крак на крак. Изглежда, искаше да ми зададе някакъв въпрос, но не се решаваше.
— Искате да ме попитате нещо ли?
— Да. Кажете… Нортън ли ви предаде разговора ни за чужденеца?
Замръзна в очакване, сякаш моят отговор беше за него от много важно значение.
— Не — казах. — Нортън нищо не ми е предавал.
— Благодаря ви — измърмори Ранд.
— Няма за какво. Да не би да правите справка за моралните качества на своя командир?
— Нищо подобно — отговори той, вдигайки рамене. — Познавам добре командира си и нямам никакви претенции към него. И освен това… аз изобщо не се занимавам с него. Попитах за Нортън по друг повод.
— Разбира се — казах иронично. — По повод рибните запаси в Балтийско море.
— Зная — съгласи се той, — че отстрани изглежда твърде глупаво…
— Най-вече — много объркано и затова не твърде красиво.
— Тук както и да го погледнеш — няма да бъде красиво — въздъхна Ранд дълбоко. — Та нали не се отнася само лично за мен. Не мога аз… С една дума, у нас не е прието така и вие ще ме извините. Само едно мога да ви кажа откровено: отначало мислех, че има чужденец.
— А сега?
— Сега мисля, че не е имало чужденец.
„Дявол да го вземе!“ — ядосах се аз. В този момент се чувствувах в положението на заплеснат шахматист, който, анализирайки някакъв шахматен ход, изведнъж вижда, че и четирите коня са на една линия на бялото поле.
Десантникът се сбогува вежливо и си отиде. Не го задържах. В главата ми беше пълен хаос.
И така, какво знаех?
Знаех, че отправната точка в историята около чужденеца е Ранд Палмър. Скромен, твърд, правдив човек, без склонности да мистифицира. Не би излъгал най-близкия си приятел Бугримов. Още повече не би заблуждавал своя командир. Сигурно сам е разбирал, че да посвети Нортън в подробностите на подобно произшествие, значи да рискува собствената си репутация. Но след като се посъветвал с приятеля си, все пак се решил. Изводът е: Ранд наистина е срещнал в коридора непознат човек. Десантчикът не е могъл да сгреши, да не познае „своя“. Това е изключено. Коридорите на жилищната палуба са осветени много добре, особено нощем. И Ранд се е сблъскал с непознатия лице с лице, така да се каже. Освен това той (както впрочем всички космодесантчици) има професионално развита наблюдателност. По думите на същия този Бугримов „Ранд има набито око“ — такава оценка в тяхната среда все нещо значи. Да, в тази част на анализа логиката тържествува, всички краища логически са превъзходно свързани. По-нататък… По-нататък всичко отива с главата надолу.
Против Ранд… по-точно против неговата потресаваща история за чужденеца има двама сериозни свидетели: схемата на дислокацията в командната кабина и обикновеният здрав разум. И аз бих застанал
