„Давай, давай — окуражи го мислено Франк, — интересно е да узнаем какво са мислили динозаврите, когато са срещнали първите млекопитаещи.“
— …Впрочем, аз мисля — произнесе носово професорът, — че причината за това е рязката хипертрофия на самосъзнанието на новото поколение. Загадъчен изблик на…
— Защо да е „загадъчен“? — възрази му Николски. — У нас на Изток това се счита в реда на нещата. И се нарича впрочем не „хипертрофия на самосъзнанието“, а „развито чувство за обществена значимост“.
— Развито! — повтори многозначително Роугън. — Там е цялата работа. Развитие без екстензивни изблици. Вашата социална среда постепенно е натрупвала обществено-психологически потенциал от необходима за нашето време ориентация. Отбележете — постепенно! Затова вие, неспециалистът в областта на социологията, трудно можете да разберете някои „детски болести“ на западния социум. Героят на нашия разговор… — старецът погледна умълчалия се Франк, както се гледа неодушевен предмет — боледува от някаква много мъчителна, но, предполагам, не много опасна „детска болест“. А може би и от няколко наведнъж. Искам, когато имам свободно време, да помисля върху това и да се опитам да поставя точна диагноза. Струва ми се, че една от причините за подобни „болести“ е не съвсем обоснованият избор на професия…
— Виждам, че сте решили да убедите моя шеф в професионалната ми непригодност — отбеляза Франк.
— Не, имам предвид нещо друго: претенциите на хипертрофираното ви самосъзнание изпреварват нашия век. Искам да кажа, че професията, която напълно би съответствувала на вашите потенции, просто още не е успяла да се роди. Ако освен Управлението за космическа безопасност имаше и институт за космически тревоги и опасения, аз, без да се замислям, бих ви препоръчал за ръководител на катедра „Отчаяние“.
— Между другото — каза Николски — на тази „още несъществуваща“ професия вече й растат полека- лека зъби, независимо от това искаме или не искаме. Полинг е абсолютно прав в едно: работата ни по въпросите на стратегията е крайно занемарена. И, изглежда, много скоро у нас ще бъде създадено организационно подразделение със стратегическо направление. Нещо като отдел „Методология“ или отдел „Хипотетични опасения“…
— По-добре направо отдел „Погребално шествие“ — вметна със задоволство консултантът. — А в щата му да има десетина млади оплаквачки по проблемите на бъдещето.
— Съгласен съм — изръмжа Холбрайт и удари с двете си ръце едновременно по ръба на масата. — Съгласен съм с доводите на всички спорещи страни! Обещавам да изтръгна от нашето ръководство щатна длъжност на оракул и тържествено обещавам да дам на Полинг най-положителната характеристика! Благодаря на всички участници в тази особено поучителна дискусия и ги моля — моля! — да оставят на мира проблемите на бъдещето и да се върнат при насъщните задачи на настоящето. По-близо до темата! Напомням: темата на нашата работа по силата на някои обстоятелства има по-голямо отношение към системата на Уран, отколкото към системата за професионално ориентиране на кадрите.
9. Въже за шурея
— Най-загадъчният елемент в съобщението на Грижас е историята за чужденеца. — Шефът обгърна с поглед събралите се. — Желае ли някой да се изкаже?… Вашето мнение, професоре?
Старецът вдигна бавно бледите си клепачи.
— А вашето?
— Така, ясно… — Холбрайт премести погледа си върху Николски.
— Мисля, че трябва да се опитаме да установим контакт с Ранд Палмър — каза Николски. — Ако това е възможно.
— Ще се опитаме, и то незабавно. Палмър е щатен сътрудник на Западния филиал на УОКС. Нашият оператор сигурно вече е оценил обстановката… Какво ще кажете, Купър?
— Поисках от свързочниците да ми дадат нашата специална линия за видеовръзка с УОКС. Предупредих Палмър, че сигурно ще ни бъде нужна неговата консултация. Той чака.
Холбрайт му кимна.
Синьото пространство редом с изображението на Купър избледня и се разтвори безшумно от пода до тавана. Появи се някаква огромна глава — така сигурно изглежда за обитателите на стайния аквариум главата на собственика му, когато той ги гледа през стъклото. Франк разглеждаше добросъвестно Палмър, но не намираше нищо особено в него. Беше на около петдесет години, главата му — кръгла, косата — сиво-бяла и както е прието при десантчиците — късо остригана; бронзово, загоряло, твърдо и в същото време най-обикновено лице — от тези, които трудно се запомнят от пръв поглед. На тренировките за зрителна памет с честата смяна на образци от подобни лица треньорите-психолози довеждаха Франк до изнурение.
— Хелоу, Ранд! — каза Купър в огромното ухо на Палмър — великана. — Извинявай, че те накарах да чакаш. Виждаш ли ни?
Изразът на търпеливо очакване върху исполинското лице се смени с внимание, очите и устните се размърдаха:
— Виждам ви, но, кой знае защо, не сте цветни. Само ти си цветен на екрана ми…
— Всичко е наред, така трябва да бъде. Ранд, моят шеф смята, че ти ще можеш да разплетеш една интересна история. Ще ми се наложи да записвам разговора ви, нали не възразяваш?
— Хайде без много церемонии. Аз между впрочем съм на работа и имам задачи до гуша.
— Ние също не сме на разходка — продума разсеяно операторът. — Шефе, аз съм готов. — Протегна за нещо ръка встрани и се получи много забавно: ръката му влезе в ухото на гиганта.
— Купър — каза Холбрайт, — преместете образа на Палмър по-далече от своя, пречите ми. — Главата на гиганта се отмести плавно надясно и намаля наполовина. — Ето така е добре. Добър ден, Палмър.
— Добър ден, Холбрайт.
— Познавате ли ме по физиономия?
— Да, виждал съм ви веднъж в УОКС.
— Веднъж ли… Кога?
— В онзи ужасен ден, когато „Спейс фантом“ претърпя катастрофа. Или един ден след това… С една дума, виждал съм ви на съвещанието във връзка с гибелта на този кораб.
— Преди една година… Имате добра зрителна памет.
— Засега не се оплаквам.
— Добре, ще ви потрябва. — Холбрайт му кимна. — Вашата възраст?
— Четиридесет и седем години.
— Длъжност?
— Инспектор на кадрите от десантните подразделения на УОКС.
— Прекрасно… Как е времето при вас?
Палмър замига учудено.
— Времето е превъзходно. Но вас може би ви интересува нещо друго…
— Да. Освен времето нас ни интересува Четвъртата експедиция до Уран. По-точно едно странно произшествие на борда на „Лунна дъга“.
— А… ясно… — В очите на Палмър проблясна тъжно размишление. — Кое имате предвид?
— Няколко ли странни произшествия имаше?
— Не бих казал.
— Прекрасно. Да считаме, че сте се сетили за какво става дума.
— Ясно. Искате аз пръв да произнеса думата „чужденец“. Добре, ето казах я.
— Благодаря ви, Палмър. Това е много важно за следствието.
— Следствието по делото за чужденеца ли?
— Не, ние вървим по друга следа, но чужденецът ни се изпречи на пътя. И, кой знае защо, той не ни хареса, затова решихме да се консултираме с вас. Кога беше това? Помните ли точната дата и часа?
Палмър каза датата и часа.
— Разкажете ни подробностите от срещата.
