възможност да видя в пълен обем специалния филм-отчет за Третата експедиция, който са показвали, когато ние с Бугримов се намирахме в резерва на лунната база „Гагарин“. Този ден се решаваше въпросът за нашето участие в Четвъртата експедиция и на нас, откровено казано, хич не ни беше до филми. Наистина после за целите на специалната подготовка нашият отряд неведнъж гледа този филм в съпровождащите го коментари на Юхансен и Нортън. Но тъй като нямаше смисъл да се демонстрира отново целият филм, ние с Бугримов видяхме само онази му част, която имаше пряко отношение към събитията на Оберон и към действията на десантната група. Десантчиците, естествено, работеха в скафандри… С една дума, някак си лошо стана, но хората, които там… загинаха на Оберон, аз не бях ги виждал добре дори на снимка…
— Ранд, мога ли да издам една малка „професионална“ тайна на десантчиците? — неочаквано се намеси операторът.
— Не е нужно, Купър — спря го Холбрайт. — Всички знаят, че преди рисковани операции десантчиците неизвестно защо не обичат да гледат портретите на загиналите. Понякога това им се удава. Продължавайте, Палмър, моля ви.
— Да, има нещо такова при нас… — съгласи се смутено Палмър. — Затова, когато в архива на УОКС се натъкнах на материалите на Третата експедиция, аз като че ли наново изживях всичко и започнах да разглеждам внимателно снимките на десантчиците. Четирима от тях познавах добре: Кизимов, Нортън, Йонге и, разбира се, Елдер. Познах и другите двама — Симич и, струва ми се, Лоре. Някога се бях срещал с тях в резервите. Прехвърлям по-нататък и изведнъж… виждам пред очите си лицето на чужденеца! Направо изумях! Обръщам снимката и на обратната й страна чета: „Загинал геройски при изпълнение на служебните си задължения. Оберон, системата на Уран“. И както е прието — име, фамилия, дати. Ама че работа, мисля си! В главата ми каша, не мога да се съсредоточа. Едно само ми е ясно: много прилича на онзи… Гледа, насмешливо присвил очи, някак спокойно, сякаш пита: „Какво, братле, позна ли ме?“ Това е! А вие ми пъхате вашия фоторобот! Беше Леонид Михайлов, десантник от Третата експедиция.
Франк забеляза как шефът и Николски се спогледаха бързо.
— Ето какво било — измърмори шефът. — Приятелят на Нортън.
— Това не зная — едва чуто отвърнаха устните от екрана.
— Купър, дайте на Палмър портретите на загиналите десантници.
Пет ярки диапозитива се наредиха моментално на екрана.
— Кой от тях?
— Вторият отляво — каза бавно Палмър.
— Да — потвърди операторът. — Вторият отляво е Леонид Михайлов.
— Приберете диапозитивите, а лицето на Михайлов увеличете. Така… Благодаря ви.
Франк се вгледа с любопитство в „чужденеца“. Външността на Михайлов правеше приятно впечатление. На снимката той изглеждаше сериозен, но в израза на лицето му имаше нещо такова, което даваше основание да се подозира у него чувство за хумор. Стиснати устни, внимателно-изучаващ поглед, лявото око леко присвито… Франк си представи един неприпрян човек със спокойни движения, склонен да се отнася с повишено внимание, но не и без хумор към всичко наоколо му. Хора от подобен тип се срещат твърде рядко… Да, нашият Дейв, изглежда, е любител на рядкости, умее да си подбира приятелите.
Шефът попита:
— Палмър, уверен ли сте абсолютно, че пред вас е лицето на непознатия, който… хм… ви е шокирал на борда на „Лунна дъга“?
— Защо така… — промълви тъжно Палмър. — Нали ви казах, че прилича. Толкова прилича в лицето, че чак се изумих. Стига вече! За каква увереност може да става дума?
— Добре, поставям по иначе въпроса. Уверен ли сте, че на борда на „Лунна дъга“ сте срещнали човек от плът и кръв, който, както по-късно сте изяснили, много приличал на Леонид Михайлов?
— Да, срещнах. От плът и кръв човек, който приличаше много на Леонид Михайлов. В лицето.
— Така… А в тялото?
— Но аз никога не съм виждал Михайлов в… в натура!
— Точно така — каза Холбрайт. — Защо през цялото време упорито подчертавате: „прилича в лицето“?
Палмър млъкна отново. Видът му беше жалък. „Не, сигурно никога няма да свикна с това…“ — помисли си Франк. Шефът стана и обиколи масата, като поглеждаше екранната стена. Палмър се потеше и мълчеше. Шефът седна и каза делово:
— И така, непознатият прилича в лицето на Михайлов. А за кого ви напомняше тялото му? Пояснявам: походката, осанката, маниерите, жестовете?…
Устните на Палмър само помръднаха беззвучно.
— Защо трябва да ви тегля за езика? — попита спокойно Холбрайт. — Нали сам преди минута казвахте, че всъщност не е имало чужденец. Това сте успели да го „проумеете“ още на борда на „Лунна дъга“, и то доста бързо. Вие сте познали „чужденеца“, Палмър.
Лицето на Палмър се изкриви като от удар.
— Не! — възрази дрезгаво той и добави с отчаяние: — Аз само го заподозрях!
— Има ли тук някаква разлика?
— Има. Не мога нищо да ви кажа със сигурност, не мога да ви обясня!… Но каква ще е ползата, ако ви кажа, че заподозрях Нортън?
Франк не беше подготвен за смайващото действие на думите на Палмър, макар че трябваше да предвиди това, което се съдържаше в тях. Да предвиди!… Обзе го безсилна злоба. Срещу кого? Срещу този плувнал в пот човек ли? Срещу самия себе си ли?… Някаква отвратителна задънена улица… Пеещи пръчки ли — добре. Дивашки изпонатрошени екрани ли — също добре, тъй да бъде! Но сега на всичкото отгоре и Нортън с физиономията на мъртвеца!… Велико космическо пространство! Не, просто лудница… „Стига толкова — Франк почувствува, че го тресе. — Трябва да се действува, трябва да се предприеме нещо.“ Той си повтаряше механично наум: „Да се действува… да се предприеме…“ Мислите му бяха объркани и той не осъзна веднага, че това е пламналата отчаяна тревога за сестра му. Той беше готов да захвърли всичко и незабавно да замине за Копсфорт. Забеляза, че Роугън го гледа, и се почувствува още по-отвратително. „В края на краищата — помисли си — моето желание и намерението на шефа напълно съвпадат…“
Улови настъпилата в хола угнетяваща тишина и се запита като за нещо ненужно: „Защо млъкнаха?“
— Вие не ме разбрахте, Палмър — каза накрая шефът. — Не искам от вас никакви обяснения. Нужни са ни само факти. Няма да са излишни, разбира се, и вашите съображения… или, по-добре казано, коментари на фактите. Кога заподозряхте Нортън?
Палмър отговори вяло:
— На следващия ден.
— В кой момент?
— Не зная… Всеки случай след разговора ми с Нортън в спортната зала.
— Даде ли ви разговорът повод за подозрения?
— Не… Не зная. Когато му разказвах за чужденеца, Нортън ме слушаше мрачно и с тъжно неудоволствие… Вечерта го срещнах в коридора и… Той стъпва някак си особено меко, като леопард по време на лов. И в мен… някак смътно…
— Първите подозрения ли?
— Да… Не. По-скоро… едно такова предусещане като че ли.
— И вие си помислихте…
— Не, нищо не си помислих. Бях много изморен и си легнах рано. А в съня си… Аз рядко сънувам, но онази нощ толкова много неща видях насън!…
— Насън ли се оформиха подозренията ви?
— Вероятно, защото сутринта вече бях почти уве… Не, не е точно така. С една дума, за пръв път си помислих, че са ми скроили отвратителна шега.
— Нортън ли?
— Той, изглежда, не беше искал… на мен, но така стана.
— А вие опитвахте ли се да разберете как е успял да измени външността си?
— Опитвах се. Не зная… При срещата всичко ми изглеждаше естествено. Освен самата среща, разбира се. И то толкова естествено, че… С една дума, не съм уверен, че подозренията ми са основателни. Но от
