откарайте ни горе и можете да се считате свободен до шестнайсет нула-нула. Но подгответе за вечерното заседание всички материали по „оберонския смерч“. Филми, документация, отчети на комисиите… всичко!
Купър кимна. Нахлулата отгоре дневна светлина се отрази в плота на масата, изображението на оператора изчезна и екранните стени се плъзнаха надолу. Франк примижа в очакване лъчите на жаркото слънце. Но слънце нямаше. Цялата небесна панорама, която се виждаше от прозореца на инструкторската зала, бе забулена от голям облак. Идваше буря с дъжд и гръмотевици. Идваше стремително откъм океана и влачеше ниско тъмнооловения си търбух, в който проблясваха мълнии. Такива ураганни бури нерядко носеха със себе си сериозната за тези места неприятност — силния вятър торнадо. Франк потърси машинално с очи пъстрите върволици на ясно открояващите се върху буреносния фон противоураганни аеробалони, но метеозащита нямаше. Синоптиците сигурно мислеха, че всичко ще мине благополучно.
— Разказвал ли ви е Нортън нещо за „Лунна дъга“? — попита Холбрайт. — Полинг, вас питам.
— Не, шефе — отговори Франк, извръщайки поглед от прозореца. — Не си спомням Нортън да е произнасял пред мен името на този рейдер.
— Често ли ходите в семейството на сестра си?
— Обикновено един път в месеца. Понякога по-често. Работата е там, че мен и сестра ми още от деца ни свързва голяма, сърдечна дружба. Навярно в зрялата ни възраст тази дружба щеше да играе по-малка роля, ако не беше женската мъка на Силвия: тя е бездетна. С това обяснявам необикновената й привързаност към мен. И до днес ми казва „бейби“.
— Изчерпателен отговор — похвали го Холбрайт.
— Постарах се предварително да ви изясня ситуацията. Иначе отговорът ми на вашия следващ въпрос може да ви се стори нелогичен.
— Проницателността е едно от най-ценните качества в нашата професия — изкоментира одобрително Холбрайт. — И така?
— И така, въпреки че Нортън е мъж на сестра ми и в крайна сметка — мой роднина, аз не го познавам добре. С други думи, шефе, моите твърде чести визити в Копсфорт са едно, а отношенията ми с Дейвид Нортън — съвсем друго. Ние с него се срещаме твърде рядко и още по-рядко разговаряме. Дори и след като той излезе в оставка и завинаги отседна в Копсфорт. Всякакви форми на общуване ни отегчават, ние се избягваме взаимно.
— Виж ти!… Какви неприятности сте си причинили един на друг?
— Никакви. Просто от самото начало той прояви към мен равнодушие, аз му отвърнах със същото и толкоз… — Франк забеляза, че шефът и Николски го гледат някак си много внимателно, без да откъсват очи от него, и добави: — Надявам се, вие разбирате, че с такъв багаж от „роднински отношения“ няма да ми бъде лесно в Копсфорт.
— М-да, не е много богат багажът… — съгласи се Холбрайт. — Но ние ще обсъдим това по-късно. Сега предлагам…
В прозореца блесна ослепителен огнен сноп и последва гръм, който сякаш разлюля зданието. Моментално след него по стъклото заудря проливен шумен дъжд. Плътността на дъждовния водопад беше такава, че сгъстилият се в залата сумрак включи автоматичното осветление. Николски огледа примижал декоративните лампи, премести поглед към прозореца и поклати глава. Дъждовният ураган буйствуваше. Ослепителните разклонени пукнатини на мълниите пореха водния поток; почти непрекъснато гърмеше, ехтеше и на фона на еднообразния тътнеж на водата или на вятъра се носеше нещо гръмовно…
— Дъждец ли заваля? — осведоми се сънливо Роугън. Той извади от ухото си топчето на слуховия апарат, пъхна го в горния джоб на сакото си и зае предишната поза.
Холбрайт стана, но в този момент изписука сигналът за вътрешна връзка.
— Бауер ли е? — попита Холбрайт, като се мръщеше от поредния силен гръм. — Давайте каквото имате!
— Постъпи първото съобщение — от Торонто — отговори шпикерът от тавана под акомпанимента на гръмотевичната канонада.
„На война като на война…“ — помисли си Франк, вслушвайки се в гласа на дежурния. Бауер докладваше:
— Операцията от типа „Есплънейд“ се оказала безрезултатна. Мъф Аган се държал в Торонто като обикновен турист. Не се е срещал с никого от роднините на Елдер, най-малкото поради това, че в този град няма твърде близки роднини на загиналия десантчик. Трима бивши приятели на Елдер познават Мъф Аган по физиономия. Двама от тях са се срещали и разговаряли с Аган след събитията на Оберон само веднъж. Отричат да са имали след това контакти с пилота. Нито един от служителите в хотел „Глобус“, които познават Мъф Аган по физиономия, няма понятие за „черните следи“.
— Това ли е всичко?
— Да, засега всичко.
— Добре… липсата на резултат е вече резултат. Впрочем ще почакаме и другите съобщения. Ако се появи нещо ново, Бауер, свържете се с мен след шестнайсет нула-нула.
Шпикерът млъкна. Холбрайт погледна часовника си.
— Време е — каза. — Чувствувам, че желанието ми да хапна нещо се превръща в натрапчива идея. Призовавам ви да се отнесете към тази идея без лекомислено предубеждение.
Роугън пръв откликна на призива на Холбрайт:
— Аз съм готов, ако ми подскажете къде се намира диетичната зала.
Франк си спомни за слуховия апарат в горния джоб на професора и го погледна неволно. После стана и с мъка раздвижи отеклите си крака към вратата. На излизане чу, че шефът каза нещо на Николски, но какво именно, не разбра: думите му потънаха в грохота на поредната гръмотевица. Отговора на Николски обаче чу ясно:
— Няма нужда, Холбрайт, не се безпокойте. С Мъф Аган ще се заемем ние. Още не се знае как ще потръгнат работите ви с Дейвид Нортън…
Франк излезе в безлюдния, ярко осветен коридор. Вратата се затвори след него с меко шумолене. В коридора беше непоносимо тихо.
Част II
1. Ръждата на спомените
Най-лошото е, че през по-голямата част от годината небето над Копсфорт е абсолютно прозрачно…
Днес след залез слънце погледът му случайно улови жълтата искра на Меркурий и после цяла вечер в ушите му звучеше крясъкът на меркурианската чайка — скърцащ, протяжен, безкраен: „Кия!… Кия!… Кия…“ И за да се отвлече от този крясък-призрак, от този крясък-спомен, той започна да мисли за разни незначителни неща, но това не му помагаше. Напразно се мъчеше например да си спомни как се казваше проклетият папагал на лунната база „Гагарин“, когото скучаещият в резервите Джанела бе научил да вика с пълна сила: „Лейтенант Нортън, мир-р-но! Здравей!“ Спомни си само, че много пъти се бе канил да превие врата на тази съвсем невинна птица, но така и не се бе наканил. И още, кой знае защо, си спомни как Михайлов бе задигнал от склада един дебел риж котарак и го бе скрил в каютата си с намерението да го разходи до Уран и как отначало всички се бяха зарадвали и го бяха кръстили Форсаж. Но по-късно, при засилването до крайцерска скорост, котката бе родила неочаквано пет мъртви котета под килимения филтър на регенератора. Тогава я взеха от Михайлов, започнаха да я наричат Мадам и много я съжаляваха. Мстислав Бакулин нарече Михайлов кожодер и едва не се сби с него. А по-нататък… По-нататък следваше Оберон и не бяха нужни никакви спомени. Можеше само да размишлява, но десетте години мъчителни размишления го бяха убедили, че е по-добре да не мисли за всичко това. А междупланетната пътничка- котката подариха на някакъв зоопарк и зяпачите знаеха за нея повече, отколкото за загиналите на Оберон десантчици. Това бе един от парадоксите на съвременния живот, но за него също беше по-добре да не мисли.
Лошо нещо са спонтанните спомени. Достатъчно е да уловиш с поглед мимоходом някаква жълта точка
