над хоризонта и в ушите ти дълго звучи крясъкът на отдавна навярно умрялата чайка: „Кия!… Кия!…“ Дявол да го вземе този крясък! Когато го чу за пръв път, и през ум не беше му минавало, че така здраво ще се вреже в паметта му и че постепенно с времето ще се превъплъти за него едва ли не в главна особеност на Меркурий. В звуков образ на планетата.
Преди той нямаше никакви затруднения с представите си за Меркурий. Знаеше, че е двойник на добре познатата му Луна, само че много по-голям и по-горещ, и че на него се намира най-големият в космическото пространство металургичен комбинат. Когато се приближаваха към планетата, той спеше. На борда на комфортната „Русия“ си отспа хубаво за четирите изминали денонощия и за още толкова напред и едва половин час преди да се прехвърли на орбиталния лихтер, погледна без ни най-малко любопитство скучно оголената повърхност, сбръчкана и втвърдена като изсъхнала кора на нар, обсипана с дупки на кратери и чашообразни вдлъбнатини около планинските върхове. При спускането лихтерът направи остър завой и на екраните му се претърколи колелото на грандиозна мозаична панорама: бели и златисти многоъгълници, ивици, звезди, сивочерни кръгове и овали, сини плоскости, огледално-живачни капки и куполи, а при следващия завой се появиха синкави блестящи игли на кули-кристали, чернобели „шахматни полета“, подобие на продълговато розово езеро със стъкловидни, нашарени с червени жилки брегове, вдлъбнати склонове, облагородени от амфитеатрите на мътнозелени стъпала-тераси… и цялата тази пъстра грамада се обгръщаше от планинска дъга, чудновато прорязана от гънки; на всеки връх нещо блестеше ослепително, а по-нататък, зад тези блестящи точки, към хоризонта се виждаха мрачни ридове, страшно обезобразени от белезите на полуразрушени насипи, цепнатини и дупки на кратери. Той обгърна с поглед ширналия се внезапно простор и изведнъж изпита усещането на мащабността на завладения от хората нов свят (беше го изпитал вече на два пъти: при приближаването си към Марс и при кацането на Ганимед) — усещането, че това, дявол да го вземе, е планета, а не някаква си там луна. Разбира се, той осъзнаваше, че един град, макар и много голям (с двестахилядно население, дало му трогателно-символичното име Аркад) още не е повод за тържества по случай усвояването на цялата планета, но усещането за „нов свят“ не го напускаше…
Лихтерът се гмурна в огромния, облян с виолетова светлина шлюз на пристанищния комплекс, спря се и стовари на перона пътниците си. Добре, че се досети да излезе последен и никой не забеляза объркването му. Перонните етажи на космическото пристанище напомняха по-скоро фоайе на голям столичен театър, отколкото гарово помещение, и в униформата си на десантчик той се чувствуваше ужасно нелепо сред празнично пременената тълпа — един средновековен пират на фона на свръхмодерния интериор. Аркад още от първите крачки го порази с разкоша си, нечуван и невиждан в условията на космическото пространство, и докато не се свърза по гаровия видеотектор с щаба на отряда „Мъркюри рейнджърс“, не му се вярваше, че тук изобщо имат нужда от хора с неговата професия. И после цял ден, докато разглеждаше града, не можеше да повярва. По-точно, не цял ден, а пет часа, които щабът му даде за настаняване и почивка. Той нямаше нужда от почивка и за четири часа успя (както си мислеше) да види много. Тук имаше неща, каквито не можеше да се срещнат в други точки на космическото пространство, а най-важното — много зеленина, светлина, простор, въздух и вода. По-късно разбра, че бе видял само незначителна част от най-големия град на космическото пространство. От най-автоматизирания, най-промишления, най-комфортния, най-най!…
Всъщност това вече не беше град, а колосален плацдарм на нахлуването на земната ноосфера в чуждия за нея свят на суровата планета, една Малка Земя, повече от девет десети на която бяха заровени в почвата на Меркурий, буквално до „темето“, и твърде добре въоръжена против всичко, което имаше склонност да я изравя оттам. Обстоятелството, че плазмата на слънчевата корона почти непрекъснато лижеше „темето“ на Аркад, вече говореше само за себе си…
Естествено, той знаеше за съществуването на Аркад (жилищно-промишления комплекс А–200-М, построен на Меркурий по образец на сибирските мегаполиси) и можеше донякъде да си представи размерите му, но за съществуването на такъв впечатляващ плацдарм имаше смешно смътна представа и сега, запознавайки се с него, съжаляваше, че преди никога не бе се интересувал специално от меркурианските проблеми. Вървеше наслуки, без каквато и да е система, и не вярваше на очите си — толкова просторно, удобно и разнообразно бе всичко наоколо му. Третото ниво на града го плени напълно. Цветни лехи, уютни градски градини. Странни разклонени съоръжения на три-четири етажа, приличащи по-скоро на големи свещници, отколкото на къщи. Не по-малко странни декоративно-архитектурни форми на някакви ажурни постройки, чието предназначение не беше лесно да се отгатне. Безчет фонтани, басейни с чиста вода, отразяващи дълбокото синьо небе и малкото незнойно слънце от „марсиански“ тип. Сякаш се намираше на върха на някоя планина, с тази разлика само, че никъде не се виждаше хоризонт; и само по кълбестите облаци, обкръжаващи всичко това, можеше да се разбере: пространството тук бе ограничено, небесният простор бе илюзорен… По отворените „чинийки“ на къщите-свещници седяха, ходеха и разговаряха групички хора, заети, изглежда, с нещо сериозно, светеха разноцветните екрани на видеотекторите и той по някои признаци установи, че е попаднал в деловата част на града.
Жилищно-битовият сектор му хареса по-малко. Сред редки борови горички се издигаха плътните редици на смешни съоръжения-гъби върху цилиндрични поставки. Те, кой знае защо, му напомняха за хибрид между венериански дисколет и броня на гигантска костенурка. Отначало му се стори, че е попаднал на паркинг на местния транспорт… По-късно той и жена му също получиха такъв апартамент-спалня: въпреки настойчивите увещания на роднини и съседи Силвия заряза всичко и се появи тук в качеството си на работник от отдела за информация на монтажно-строителния комбинат. За него, загрубелия десантчик, който не знаеше нищо друго освен работата си, появата й беше най-немислимият разкош в този шикозен Аркад. Жена му пристигна страшно весела, възбудена, а той така дълго я гледа вцепенен, мълчалив, че лицето й се изкриви от огорчение и накрая заплака… Но тогава, заинтригуван от вида на меркурианските „вигвами“, той, разбира се, още не знаеше това. Не знаеше, че „вигвамите“ са доста удобни, че са предназначени само за нощуване, че животът на аркадийците протича изцяло в града: на работните места, спортните площадки и стадиони, в театрите и „залите за феерии“, в клубовете за експрес-информация, в „горите“ и на плажовете в обширната зона за отдих Нов Едем, в ресторантите и дискотеките. Не знаеше, че в почивките между различните задачи сам ще води известно време такъв живот, не знаеше колко щастливо-тревожни ще бъдат дните, докато очакват детето, как ще се сковава жена му под разтревожените погледи на лекарите и как после нищо няма да може да се направи, и как детето ще умре, преди да се роди, а той, когато му съобщят за това, ще тръгне накъдето му видят очите, без да съзнава посоките, и само изкуственото разсъмване, отразило се във водата, крясъкът на прелетялата над главата му чайка, режещата болка в очите, мокрото лице и скърцането на пясъка между зъбите ще му подскажат в края на краищата къде е и какво става с него, и той за пръв път ще прокълне космическото пространство, ще го прокълне мълчаливо, но така, че да се чуе на всички планети и луни, където бе ходил… Да, в тези часове, разглеждайки чудноватия град, той още нищо не знаеше за това и мина спокойно покрай зелената площадка, където палави дечурлига вдигаха глъчка.
Скоро се усети, че разглежда града делово и дори с известна доза придирчив практицизъм като специалист. Не можеше да избяга от това, той беше специалист по далечното космическо пространство. По далечното наистина, но тук май нямаше принципна разлика. Аркадия нито за секунда не можеше да го заблуди с привидната си абсолютна безопасност и спокойствие. Той беше твърдо уверен, че животът в този град съвсем не е така прост и безгрижен. Защото това беше космическо пространство. Близко или далечно, то бе космическо, а на него той ни най-малко не се доверяваше. Никога, при никакви обстоятелства. Може би затова в отрядите и групите, които командуваше, рядко загиваха хора. Десантчиците не го обичаха — той знаеше това, — награждаваха го с не винаги безобидни прякори — той търпеше и им прощаваше, — но никога сред подчинените му не се намери някой, който да тръгне неохотно с него, Лунния Дейв, на каквато и да е сложна операция. Смятаха го нещо като жив талисман (случваше се — просто се притискаха до него при някои твърде отчаяни ситуации) и не знаеха, че целият му „късмет“ се базираше на недоверието. Той можеше да разбере и прости всичко друго, но не и безгрижието в отношенията с космическото пространство. И колкото повече дизайнерски трикове срещаше, чийто смисъл се свеждаше до стремежа да се подчертае вътрешното благополучие на обитаваната меркурианска среда, толкова по-зорко се вглеждаше в признаците на „техническото недоверие“ към космическото пространство. А признаци срещаше немалко, макар и да не ги търсеше преднамерено. На горните нива на града му направиха впечатление светещите стилизирани фигурки на костенурки, които движеха крачетата си твърде забавно. Досети се, че цветът на
