„Дявол да го вземе!“ — помисли си той, като я гледаше в упор.
— Не ме гледайте така — каза тя. — Днес наистина нямам настроение, но умът ми е на мястото си.
Тя се опита да се усмихне и това беше най-лошото от всичко, с което бе успяла да го смае. Сега той виждаше, че тя наистина е на двадесет и девет години и с нито една година по-малко.
— Чуйте, експанзивна меркурианке… — произнесе хладно той. — Видът ви сега, направо казано, не е хубав, но всъщност по какъв повод сте така разстроена? Питам ви не от празно любопитство — чувствувам странно и неприятно, че съм причината за вашето лошо настроение.
— Да — потвърди тя, — за съжаление. Много съм виновна пред вас и пред себе си, че позволих да го почувствувате. Днес ме обзе някаква луда, горчива жалост към самата мен, към вас, към хората от вашата професия и ето… всичко… изведнъж… неочаквано се изля. Разбирате ли?
— Не. Какво общо имате с нашата професия?
— Аз говоря за хората — очите й блеснаха сухо. — Само за хората.
— Преди малко говорихте за ненормалността на нашата работа.
— Това беше увод към разговора за хората.
— Към разговор ли, казвате? Стори ми се, че вие едва се удържате да не изкрещите всичко това в лицето ми.
— Възможно е… Да, по-скоро беше именно така, както ви се е сторило. Изблик на женски егоизъм. Емоционална правота на едно голямо нещастие… Не зная защо исках да направя това и… не разбирам съвсем защо не го направих. Дали в последния момент не реших да ви пощадя?… Или поне себе си да пощадя?…
„Жизнерадостен град — помисли си той. — Един такъв спокоен, весел.“
— Нямам нужда от щадене. Нито в първия момент, нито в последния.
Забележката му, изглежда, не стигна до нея.
— Спецификата на вашата работа сама по себе си е непонятна за мен — продължаваше тя. — Не съм специалист и не зная до каква степен е жизнеспособен нейният механизъм. Но не е необходимо да бъдеш специалист, за да видиш до каква степен той е убийствен… Едва ли не всеки път, придвижвайки се напред буквално само на няколко метра или спасявайки някого, вие оставяте след себе си мъртъвци. Десетки. Общо взето, стотици… А може би и хиляди, Нортън? С колко живот е заплатена всяка педя от докоснатите от вас луни и планети? Мълчите, нали? Пътят ви е обсипан с труповете на вашите другари. И с труповете на вашите курсантски илюзии. А краят нещо не се вижда… Не, не се наемам да съдя доколко е оправдан суперпроцентът на жертвите. Вероятно е оправдан, щом като Земята, която бди за принципите на хуманизма, се решава на това. Но Земята просто още не знае колко силно се изменя вашата психика, вашият вътрешен мир. Ако узнае, би се ужасила… О, отначало вие се чувствувате носители на мъжката смелост, храбреци. А някои от вас — и герои. Така е, когато получавате първите си визи за излизане в пространството. А после? Как се чувствувате после? Ето вие например, Нортън, чувствувате ли се герой?
Той не отговори нищо. Въпросът беше нелеп.
— Добре, ще отговоря аз вместо вас. Героизъм… Вие сте го забравили, вие вече дори не знаете какво е това. Да, какъв парадокс: работата ви е истински героизъм навсякъде и във всичко, но за вас, ежедневните й извършители, това понятие се е изтъркало. Нещо повече, вие се отнасяте с подозрение към думата „героизъм“, та дори и към думата „смелост“. Опитните десантчици могат да се познаят не само по униформата им с котешката емблема на ръкава. В очите им има недоверие, постоянно се оглеждат, сякаш очакват удар в гърба си… Вие, професионалистите от Зоните на смъртта, трябва да имате друга емблема на ръкавите си… Впрочем не е нужно. Тази „емблема“ и така си е постоянно в главите ви. В мислите, в чувствата, в кръвта ви!… Навикът да се надниква в собствения вътрешен мир — свойството на нормалните хора — вас ви угнетява. Вие не обичате да си спомняте миналото. Причината е проста: паметта за вашата работа потиска всичко останало. Какво може да имате в паметта си? Маса неимоверно рисковани операции? Да. И лицата на участниците в тях. Лицата на вашите приятели и другари. На тия, с които свиквате през години на съвместна работа, на които давате частица от себе си и… мнозина от които загиват направо пред очите ви. Загиват и при това не веднъж, а толкова пъти, колкото вие си спомните за тях, плюс онзи… първия, неповторимия. Всъщност вие нямате повече за какво друго да си спомняте и с това се отличавате от космонавтите с всяка друга специалност. Мъртвите лица на загиналите не ви дават покой. Но да не си ги спомняте е невъзможно и ръждата на спомените, пораждайки у вас лъжливото чувство за вина, разяжда душите ви. Не е ли така, Нортън?
Той я гледаше и мълчеше. Нещата бяха още по-зле, отколкото тя си ги представяше, но той искаше да разбере защо й беше всичко това.
— Вие живеете… не — съществувате… да, съществувате абсолютно автоматично в атмосферата на забравения от самите вас героизъм, за който не искате и да знаете. Съществувате в здрача на вашата мрачна смелост, която сте се отучили вече да забелязвате. И още — в оглушителната тишина на пантеона на отдавна вече погребани мъртъвци, които хиляди пъти умират и не могат да умрат във вашето съзнание!… Но и това е малко, няма никаква гаранция, че самите вие… ако не днес, то утре…
Тя се стресна и почука с пръст по масата.
— Виждате ли? Аз съм суеверна. Вие, десантчиците, ме карате да бъда суеверна. Не се срамувам. Няма смисъл да се стеснявам от това пред хората, които сами носят нещастие на другите… Приближи се такъв юначага, улучи подходящата минута и изведнъж ти предложи да му станеш другарка „за цял живот“. Дълго след това лекуваш съсипаните си нерви. Защото е възможно и да не му откажеш. Никой повече не го е видял и няма да го види. „Целият живот“ за него е бил десет часа… Кой ще ми каже колко часа ще има този, който днес… Ох майчице, какъв подарък за рождения ми ден!… — Тя потърка с длани бледите си бузи.
Очите й бяха пълни със страх, гняв и болка. Той разбра всичко, но в този момент не изпитваше към нея нито жалост, нито съчувствие, а просто се страхуваше тя да не се разридае.
— Не се тревожете — каза Людмила. — Няма да има сълзи. Периодът на сълзите в моя живот отдавна мина. Още по времето, когато ми се наложи да дишам с вас една и съща атмосфера и да разбера колко струва тя. В главата ми също има пантеон от хиляди пъти умиращи мъртъвци. Наистина моят пантеон не е толкова голям, но това е без значение, щом като той е побрал много повече отчаяние… И се страхувам, че днес са ми подарили още един… експонат.
Тя пак почука по масата.
— Вие… на него… му отказахте…
— Да. Решително. Категорично. Не мога… Не мога да гледам спокойно униформата на десантчик! Ала къде ще се денеш от тях в този град?… Отрядът им е голям, те са твърде много… Но защо непременно да съм аз?!
За втори път през днешния ден той се почувствува неудобно в униформата на десантчик.
— Причината е ясна — каза й. — Вашата красива външност. Нали на малцина е известно какво имате там… вътре. Искам да кажа, в главата си. А в главата ви, извинете, е истинска каша. — Тя го стрелна с мрачно-втренчен поглед, но това не го засегна. — Освен това сте и премного суеверна. Всички ние сме до известна степен суеверни, но вие сте прекомерно. Е, какво може да му се случи днес на онзи момък, на когото вие така решително, категорично…
— Всичко! — прекъсна го тя. — Всичко, каквото е възможно!… Когато някой във вашата униформа излита през нощта за платото Огнени змии, с него може да се случи всичко!… — Тя почука по масата така злостно, сякаш масата беше глава на недоразвит, глупав човек. — Това е Меркурий, Нортън. Мер-ку-рий! — повтори тя на срички, разтривайки ударените си пръсти. — Много нещастни жени на този щастлив град ще мислят днес… вцепенени от страх, ще мислят днес за платото!…
„Днес“ и „през нощта“? — помисли той с известно недоумение. Слънцето над града едва преваляше зенита и до настъпването на тъмнината имаше не по-малко от четиридесет земни денонощия. Най-после се сети: тя имаше предвид нощната страна на планетата.
Не каза нищо. Това вече не го засягаше. Какво ще мислят жените на града, не го беше грижа. Той се мъчеше да си спомни някоя светска форма на сбогуване. Пред него беше жена — общо взето, почти непознато същество, чието природно своеобразие той си представяше смътно — и май че единственото, което знаеше със сигурност за жените, бе това, че човек трябва да се сбогува с тях особено елегантно…
