2. Сънища на коне и контрасти, контрасти…
Странни бяха тези минути. Сънуваше бяло небе… Като в млечно море в него бушуваха лъскаво-бели вълни със седефена пяна по гребените. Сънуваше и гарвановочерно слънце — в зенита.
Черното слънце висеше над някаква пропаст. В нея като каскада се спускаха тераси със стръмни, ледено-блестящи стъпала, сякаш от стъкло или от истински лед. Изгаряше от непреодолима, тревожна съблазън да побегне по тези стъпала… А зад гърба му, както винаги в такива минути, плуваше Организатора, разпалваше съблазънта и го подстрекаваше: „Какво се бавиш! Напред!“
Организатора се появяваше непременно в съпровод от светлинен ефект: някъде встрани пламваше вертикално удължен отблясък, мярваше се като слънчево зайче и изчезваше. Той почти винаги успяваше да хване отблясъка със страничното си зрение, но Организатора — никога. Въображението му рисуваше уверено висящата във въздуха сгъстена огледална субстанция, напомняща живак. Безполезно бе да се обръща — все едно нямаше да я види. Но Организатора беше зад гърба му — от него се излъчваше ясно усещане за живачно-подвижна тежест… Да става каквото ще! Напред!
Започваше стремително спускане по стръмните стъпала. Безразсъден, неудържим бяг… Подобни сънища сънуват навярно младите планински коне — полупрепускане, полуполет. Вятърът духа в лицето. Дъхът спира, сърцето лудо бие. Но никакъв страх. Само кипяща злоба. И надежда, че изтезанието чрез движение скоро ще свърши…
Лудият бяг отдавна бе станал редовен сюжет на кратките му, но изнурителни сънища. По-точно, полусънища, в които осезаваше ясно и мислеше твърде отчетливо, а понякога дори мечтаеше за честен, истински сън. За нормален, естествен сън, който, уви, се случваше веднъж на три-четири денонощия, но затова пък беше дълбок и неосезаем като смъртта.
Нортън се събуди. Лежа минута, без да отваря очите си, чувствувайки с голия си гръб и с тила си твърдата плоскост. Жадно вдишваше нощната прохлада. Гърдите му се повдигаха учестено. В главата му напираше някакъв многозвучен звън, сърцето му продължаваше да бие лудо. Бели вълни се носеха по бялото небе. В зенита висеше апокалиптична луна. Черният й, със син блясък диск бе леко наяден. Нортън вдигна прозрачните си, сякаш стъклени, клепачи. Нищо не се бе изменило. Все същият бял пейзаж — да бъде проклет, дано! — същият черен диск — диск — трижди да бъде проклет! — но хиляди пъти да бъде проклето цялото космическо пространство!!!
Той скръцна със зъби и с рязко движение се обърна по корем. В очите му моментално (като в калейдоскоп) се появиха ярки шарки: разноцветни къдрави петна, ивици и кръгове. Плътната топка на заседналия в ушите му звънтящ шум изведнъж се спука и плисна в какофоничен порой от музика и гласове. Издавайки глухи, нечленоразделни звуци, хванал главата си с ръце, Нортън се търкаляше от хълбок на хълбок; мозъкът му кънтеше, откликваше на работата на едва ли не всички телецентрове, радиостанции и радиопредаватели на континента!…
В края на краищата той легна отново по корем и замря. Знаеше от опит, че нищо няма да му помогне, ако не се застави сам да се успокои. Успокои се. Сега трябваше да направи усилие и да избере от тази неразбория от звуци и образи едно нещо — тогава по-лесно щеше да отхвърли всичко останало. Той избра някакъв тържествен хор, съпроводен от тътнеж на орган. Така бе изучил местният ефир, че можеше да определи безпогрешно откъде иде предаването. Изборът му беше неудачен — вълната на органно-хоровия концерт идваше откъм Солт Лейк Сити, тя бе мощна и винаги му бе трудно да се освободи от нея… Обаче днес успя неочаквано бързо да потисне свръхчувствителния мозъчен резонанс.
Нортън се надигна на ръце и се огледа. Нощта беше изумително светла. По-точно, беше късна вечер — до полунощ оставаше час и половина. Луната светеше ярко, напълно нормално, нормално квакаха и разногласите жаби, а някъде в градинските храсталаци бухаше нощна птица. Той лежеше на самия край на най-горната площадка на трамплина. Долу, в спокойната вода на басейна, светеше втора луна… Отстрани на човек можеше да му се стори, че някакъв чудак с шарен бански костюм прави лунни бани. Хавлията му сигурно беше паднала в басейна. За щастие нямаше други хора… Нортън седна и провеси краката си от трамплина. Страшно му се искаше да скочи, но погледна обвитата с ипомея2 тераса на къщата и се въздържа от скока.
Мускулите му имаха нужда от силово натоварване. Тази мъчителна, ненаситна потребност не му даваше покой ни денем, ни нощем. Особено нощем. Той се плъзна от площадката, задържа падането си с ръка и увисна, люлеейки се като маймуна. Хващайки се за ажурената решетка на извитата стойка на трамплина, той се спусна пъргаво на земята. Скочи и се затича, макар че тук беше неудобно за бягане — краката му затъваха в пясъка. Бягането по пясъка не му доставяше удоволствие и Нортън се прехвърли на ниския бордюр покрай дългата страна на басейна. Правият като стрела бордюр го отведе при почти заления от водата полукръг на водещите в басейна стълби. Той направи акробатичен скок с преобръщане, застана на ръце и така, на ръце, слезе по мраморните стълби във водата, която се затвори безшумно над него.
Нортън се повъртя в кръг почти на самото дъно. Дъното леко светлееше. В сумрачно-сивата тежка маса вода се поклащаха бавно и сънно безкрайно тънки завеси димно сияние. Повърхността, заляна от лунното сребро, приятно лъщеше над главата му… Нортън прекоси три пъти басейна от единия край до другия под водата и нито веднъж не изплува на повърхността. Това, разбира се, не беше нормално. Особено ако се имаха предвид размерите на басейна: седемдесет на трийсет метра. В Копсфорт май не можеше да се намери по-голямо бетонирано корито…
Нортън сам не разбираше как успява да стои така дълго под водата. Успяваше, и толкоз. Наистина на дълбокото чувствуваше потребност от дишане, но тази потребност бе по-скоро рефлекторна — без вреда за себе си той твърде лесно я потискаше. Странната способност да издържа дълго време без въздух беше една от малкото му „ненормалности“, които приемаше, без да има нищо против тях, и които бе дори склонен да използува. Често (както днес например), измъчен от „калейдоскопната игра“ на зрението, слуха и обонянието, изтерзан от полусънищата, той скачаше във водата, спускаше се на дъното и лежеше там, наслаждавайки се на подводния покой. Започваше да чувствува, че се задушава след около четиридесет минути. Ако се движеше — след петнайсет-двайсет. Спомняше си, че когато за пръв път забеляза тази своя „ненормалност“, си помисли с мимолетен интерес и омраза в същото време: „Сега и да се удавиш като хората май дори няма да можеш!…“ Изпитваше непреодолимо влечение към водата, но нощните му плувания тревожеха Силвия. Преди той не се стесняваше да лудува шумно нощем в басейна: трябваше да се измори, да се насити на движение. Същото правеше и сега, но го правеше тихо и скришом, дълбоко под водата. Иначе Силвия се събуждаше, излизаше навън и слушаше обезпокоена плясъците, които идваха от тъмнината. Кой знае какво си мислеше… В края на краищата той улавяше „мириса“ на нейната тревога и бързаше да излезе от басейна, сякаш бе виновен пред нея. С какво? С това ли, че този жалък басейн бе една от малкото радости на мъчително-пъстрото му битие?… Не, работата, разбира се, не беше в това, той знаеше. Прекрасно знаеше. През маската на бившия обикновен момък Дейвид Нортън прозираше обликът на монстър… Но (великото космическо пространство му бе свидетел!) нима той бе виновен за това? Нима бе ви-но-вен?!
Гребеше слепешком, яростно под водата. Изморяваше се твърде бавно, макар че влагаше в яростта на движенията всичката енергия на мускулите си. Той ненавиждаше неизтощимата сила на собствените си мускули и скъпо би заплатил да си върне загубената способност да се изморява нормално!… За малко не се вряза в бетонната стена на басейна, направи завой и се канеше отново да мине по дължината му, но изведнъж почувствува, че всичко това му бе омръзнало. Издиша въздуха си, отпусна се по гръб на дъното, разпери ръце встрани и замря в обятията на водната безтегловност. Като във воден ковчег — жив погребан. В един много просторен ковчег — седемдесет на тридесет метра. Вместо капак отгоре му беше сънният блясък на лунното сребро… Не, той бе проявил малодушие само в едно нещо: не се решаваше да си отиде. Да си отиде, да изчезне, да избави Силвия от нещастното си присъствие. Това би бил най-правилният и най-честният изход, но той не беше по неговите човешки сили. А може би нечовешки?… Независимо от всичко, Нортън не можеше без нея…
По водата плисна рязко син пламък, болезнен, остър писък шибна ушите му. Нортън се сви инстинктивно, замижа, почака малко. Синьото припламване и писъкът се повториха. Той изплува на повърхността като опарен, засили се със силни загребвания и се просна от движение по гърди върху бетонната ивица на бордюра. Можеше да счупи всички световни рекорди по плуване, пък и не само по плуване, независимо от възрастта си. Беше супермен, дявол да го вземе! А въпреки това един най-обикновен прилеп бе в състояние да го изгони от водата.
