електроизпразнител с такъв мощен енергокапацитет и освен това с неясен принцип на действие — геофизиците само вдигаха рамене. Тогава мъдреците от „Мангуст“ решиха да изпробват дистанционно управляван влекач-всъдеход, като го снабдят със „сигурно заземяване“, по-просто казано, с влачещи се след него вериги и метални въжета, толкова дълги колкото можеше да тегли мощната машина. Това именно бяха „подръчните средства“, за които говореше Дик. Д-да…
Катерът пристигна в щурмовия лагер два часа преди определения срок на операцията. В района на лагера цареше глуха меркурианска нощ. Пък и самият район, по думите на общителния свързочник-спътник, бе „затънтен край“. Можеше да му се вярва. По време на полета от дневния Аркад до „вечерната граница“ свързочникът току му показваше като на нов човек местните ориентири, но само веднъж видяха отгоре една доста голяма база и познатите му вече от Аркад „шахматни полета“ — хелиоенергийната мрежа на рудничния комплекс „Менделеев“. По-късно, когато машината се провря през красивата зона на „розовия лъч“ (прощален поздрав от хромосферата на залязващото Слънце), мина над прорязаната с ножообразни сенки зона на терминатора и се гмурна в дълбоката като океан планетарна тъмнина, той пак благодарение на същия свързочник забеляза на десния траверс далечните светлини на опорната база на някакви разузнавателни експедиции. После летяха още три хиляди километра над нощното полукълбо и той не видя нищо повече освен два вулканични факела редки припламвания на фаровете по курса и неподвижни звезди в небето.
Лагерът му хареса. Навсякъде и във всичко тук се чувствуваше ред. Но когато беше даден сигнал за започване на операцията и той видя как е оборудван щурмовият теглач-всъдеход, у него се породи съмнение… Хората се шегуваха саркастично, мъчейки се да скрият тревогата си, и само ръководителят на групата Джобър бе изпълнен със загадъчен оптимизъм.
Замисълът отначало като че ли оправда себе си; механичният мамонт, влачейки невероятния си шлейф, се изкачи тромаво на платото и с упоритостта на железен идиот започна да си пробива път през купчини камъни, кълба прах, снопове ослепително сини мълнии и фойерверки от искри. Прожекторите на ескадрилата от специално подбрани за случая разкошно илюминирани катери изпращаха отгоре димни стълбове светлина. След мамонта, като насъбра смелост, запълзя самоходна машина с някаква апаратура; екипажът й се състоеше от шофьор и оператор. Шофьор на машината беше Аймо Зото, по прякор Канарчето — любимецът на отряда „Мъркюри рейнджърс“, най-веселият десантчик от всички десантчици-веселяци. Една кълбовидна мълния го уби… Нортън не искаше да си спомня колко сгърчен, колко страшен беше този Аймо, когато го донесоха в бункера и неизвестно защо го сложиха на масата в походната операционна. Такива внезапности винаги удрят болезнено по нервите. Особено силно, ако ти в непонятното за самия теб качество на представител на щаба едва ли не направо от трапа на докаралия те в този ад междупланетен кораб затъваш до гуша в горещия котел на непознатата ти обстановка и отначало, мъчейки се да се съсредоточиш върху изучаването на орбиталните снимки и карти на проклетото плато, чуваш през открехнатата врата звъна на китарата, смеха и песните на Аймо, а сетне помагаш да измъкнат от скафандъра неподвижното му тяло и някакъв глупак със самодоволно-траурен баритон ти казва: „Ето така, Нортън, живеем ние тук, това не ти е Юпитер и ти сигурно няма да се задържиш много при нас…“ А по- умните стискат зъби и нищо не казват, и това е още по-лошо… Да, той от самото начало намрази Меркурий. Обаче доколко Меркурий бе за предпочитане пред Юпитер, знаеше само той и нямаше намерение на никого да дава обяснение.
Нортън не можеше да си намери място, докато не заспаха зашеметените от нещастието хора; не чувствуваше потребност да спи, не знаеше къде да се дене и седеше мълчаливо в скафандровия отсек до дежурния, който като всички бе страшно потиснат от случилото се и почти ужасен поглеждаше със сините си като земното небе очи ту китарата на Аймо, ту безмълвния представител на щаба. Китарата на Аймо стоеше нагоре с грифа в нишата, където трябваше да виси скафандърът му. Дежурният беше млад и обясни на Нортън полушепнешком, че Аймо не се е разделял с китарата си до самото влизане в кесона и винаги я оставял тук, за да може да я вземе в ръцете си веднага щом ги извади от скафандъра. Нортън не каза нищо. Дежурният, явно засегнат от равнодушието му, също млъкна. Но това не беше равнодушие. Просто той не беше свикнал да обсъжда очевидните неща. И освен това искаше поне за миг да забрави веселия човек Аймо Канарчето, неговото кафяво лице, смеещата се уста, кафявите ръце с розови длани. Неотдавнашната веселост на Аймо изглеждаше неуместна като усмивка на устните на гладиатора, убит от хищника. Много му се искаше да вярва, че не Аймо бе предложил днес ръката и сърцето си на Людмила Бакулина… Да, в нашия почетен век всичко това напомня битките на гладиаторите, с тази разлика само, че когато пред теб пада другарят ти, изпитваш срам, че си му позволил той да падне вместо теб. Ето така стоят нещата…
Той стана, отиде при стелажите с десантна екипировка и си избра една средно голяма рейд-раница. Провери действието на пускащата клапа — в подложената му длан паднаха няколко тънки пластмасови кръгчета — рейд-мишени. Кръгчетата запламтяха като пурпурночервени пламъчета. Той си представи светещата верига „кървави следи“, която ще се проточи след него (колко ли надалеч?) в опасната зона, помръкна, но прогонвайки тревогата, помисли, като премери на очи обема на раницата: за двайсетина километра ще ми стигнат. После неволно демонстрира на дежурния с каква бързина и ловкост може да се опакова в скафандъра, без да използува странична помощ — това беше за него навик, изработен от практиката в условията на безтегловност. Трудно бе да се каже на какво разчиташе. Може би на болезнените спазми в слепоочията, които се появяваха (неведнъж се бе убеждавал в това), когато му се налагаше да стои близо до високоволтови източници на напрежение? Или на интуицията, на която в последно време започна да се доверява повече, отколкото на показанията на точната апаратура? Апаратурата засега не бе успяла да обезопаси хората на това дяволско плато… Слисан от приготовленията му, дежурният го попита: „А… разрешение от командира имате ли?“ Той закрепи старателно рейд-раницата на гърба си, съедини кабела от клапата с комутационната система на скафандъра и отговори: „Няма нужда от разрешение. Аз съм представител на експертната група на щаба на отряда и действията ми не подлежат на контрола на командира на групата «Мангуст». Имате ли други въпроси?“ Дежурният нямаше други въпроси, но лицето му беше много разстроено. Нортън се сбогува с него, като му махна с ръка, затвори по навик в движение стъклото на хермошлема и излезе в кесона.
Пътят, прокаран от влекача, би следвало по логиката на нещата да се счита за безопасен. Та нали сам лично бе наблюдавал как отрупаното с вериги чудовище вървеше направо през препятствията и гасеше електрозарядите, доказвайки едновременно с това, че капацитетът на засегнатите от машината почвени акумулатори не е безпределен. Но той знаеше много добре, че логиката на човешките представи далеч не винаги съвпада с логиката на Космоса. Нортън излезе на пътя, изключи фара и почака, докато зрението му се приспособи към новите условия.
От звездите струеше безтегловно-призрачна светлина. Бялото фенерче на Венера едва доловимо осветяваше голите гърбове на възвишенията, чувствуваха се и слабите отблясъци от огромното, разпростряло се над хоризонта бисерно-лебедово крило на зодиакалното сияние. На фона на „крилото“ ярко блестеше звездичката на ГСПВ (главния спътник за планетарна връзка). Не, полунощната тъмнина на платото не беше толкова непрогледна за човешките очи. Той се извърна назад. На върха на виждащата се оттук лагерна мачта спокойно мигаше светлината на фара, но за него тя беше вече без значение. Цялото му внимание бе съсредоточено върху онова, което го очакваше. Нищо хубаво не го очакваше — единственото, което знаеше със сигурност, придвижвайки се напред, бе, че там бяха загинали няколко души. Той мислеше за това без страх и без сантименталности. Смъртта на другите съдържаше информация, която той имаше намерение да използува хладнокръвно и рационално. Не мислеше за собствената си гибел. Знаеше, че тя беше не по-малко вероятна, но по време на десант никога не мислеше за нея. Ако се случеше непоправимото, смъртта му щяха да използуват рационално онези, които щяха да тръгнат след него.
Първият съсирек огнена плазма го пресрещна преди мястото, където бе загинал Аймо. Меркурианската кълбовидна мълния приличаше на светещ портокал, чиято повърхност периодически излъчваше синкави искрици. Тя се носеше сравнително ниско над повърхността — не по-високо от хълбока му. Една минута той я разглежда внимателно и предпазливо — на разстояние. Стори му се, че тя има дълги, изчезващи тънки пипалца и сякаш в такт с появата на искриците ги събира и отпуска като плаваща във вода медуза.
Не знаеше много за навиците на кълбовидните мълнии — той не бе виждал земни, камо ли меркуриански.
Когато това чудо без всякаква на пръв поглед причина се размърда и заплава бавно, той започна да отстъпва назад. Внезапно в него избухна мрачно ожесточение. Без да съзнава какво прави, взе един камък…
